Вече години от ПП "Зелените" имат нездрави отношения с олигархичния кръг около в-к Капитал и едрия капиталист Прокопиев. Същите олигарси са свързани и с плутократичната организация КРИБ - най-мащабния профсъюз на капиталистите в България. В-к "Капитал" са един от най-шумните гласове на едрия капитал в България, те не веднъж са организирали пропагандни конференции и семинари, финансирани от Shell, Дънди прешъс металс и други корпорации, които унищожават природата. Въпросните капиталисти се опитват да припечелят обществени поръчки от голямата измама наречена "зелен" бизнес и така да спечелят пари от общестеното недоволство породено от унищожението на прирордата. Те защитават добива на Шистов газ, либерализацията на ГМО законите и куп деструктивни инвестиционни проекти. В същото време партия "Зелените" се обединява предизборно именно с тях и с партиите, които се обявяват за най-десните в България. С други думи за политиците, които вече готвоят "новата" дясна партия с единствената цел - повече свобода за бизнеса, повече печалби за техните близки олигарси. "Зелените" не са нищо повече от поредната дясна партия в България, която защитава интересите на българската и световната олигархична класа. "Зелените" искат да придадат "човешко лице" на мутри като Прокопиев и подобните му. Но мутрата с костюм си е пак мутра. "Зелените" предадоха каузата на природозащитниците, те монополизираха цялото зелено движение и сега искат да продадат нашите борби на клептократите, олигарсите, банкерите и капиталистите. Те защитават антисоциални политики като плоския данък, те защитават антиекологични мерки като търговията с емисии, те работят за тоталната приватизация на нашата природа! Предателството на "Зелените" не е просто в това, че са партия, а че са поредната дясна партия на олигархията, която не предлага никаква алтернатива, а се опитва да оправдае унищожението на планетата ни и да предаде нашите мечти за един по-хубав свят. Няма да забравим това и няма да простим! Трябва да се борим за независимо, прогресивно и истинско зелено движение.
http://bulgaria.indymedia.org/article/41960
България подаде молба за членство в ЕС през декември 1995 г. Преговорите с Европейската комисия започнаха през февруари 2000 г. и завършиха на 15 юни 2004 г. На 25 април 2005 беше подписан Договорът за присъединяване с предпазна клауза, която позволяваше членството на България да бъде отложено. Tази клауза не беше използвана и България се присъедини към Европейския съюз на 1 януари 2007.
Преговори между България и Европейската комисия в истинския смисъл на думата нямаше. Европейската комисия диктуваше своите условия, а българската страна се съгласяваше с всичко. Това по-скоро приличаше на безусловна капитулация на победена държава, отколкото на преговори между партньори. Ролята на госпожа Кунева, която по-късно стана еврокомисар, се свеждаше до заплахи към своите сънародници с катастрофалните последствия, ако не бъде прието някое условие на Европейската комисия. Българският премиер тогава, бившият цар Симеон Кобурготски, в интервю за италиански вестник заяви, че българите не са подготвени интелектуално за членство в ЕС и причината била в 50 години господство на марксизма, което довела до неадекватен начин на мислене. Всъщност, неадекватни бяха единственно оптимистичните очаквания на значителна част от българите по това време и те нямаха нищо общо с марксизма. Според национално социологическо проучване от края на 2004 г., приблизително половината от българските граждани смятаха, че след като България стане член на ЕС, жизненото равнище ще се повиши и защитеността от престъпления ще нарасне. Ориентацията на страната към присъединяване към ЕС, беше превърната от медиите и от основните политически партии в нова надежда за спасение от безработицата, бедността и престъпността. Редките гласове на скептиците се заглушаваха с обещания за златния дъжд, който ще се изсипе върху страната от еврофондовете. Въпреки това управляващите не посмяха да проведат референдум за членството, защото се страхуваха от истински дебати по тази тема и не желаеха да разкриват съдържанието на водените преговори и на подписания договор за присъединяване.
Защо България толкова бързо беше вкарана в ЕС? Същото се отнася и за повечето бивши социалистически страни от Източна Европа, които дори изпревариха България. Така например, ГДР беше директно погълната в ‚обединена“ Германия през 1991 г. Повечето бивши социалистически страни от Източна Европа, включително три бивши републики на СССР, бяха приети в ЕС през 2004. За сравнение, съседна Турция стана асоцииран член на ЕС през далечната 1963 година и официално кандидатства за пълно членство през 1987, но краят на този процес още не се вижда.
Главните причини за бързото поглъщане в ЕС на повечето бивши социалистически страни от Източна Европа, са:
• Местна буржоазия в бившите социалистически страни се оформи няколко години след реставрацията на капитализма и освен Русия останалите страни нямаха силите и ресурси за независимо развитие, затова закономерно тези страни попаднаха бързо в пълна военно-политическа зависимост от САЩ и ЕС.
• От бившите социалистически страни единствено Русия успя да запази независимо положение в световната империалистическа система на базата на наследената от СССР военна мощ и технологии, на огромните природни ресурси и на сравнително големия вътрешен пазар на страната. Интересите на новия руски капитал се сблъскаха с тези на водещите държави от ЕС в борба за сфери на влияние в бившите републики на СССР и в бившите социалистически страни от Източна Европа. Затова ЕС побърза да разшири колкото е възможно по-бързо своята територия и влияние.
• Реставрацията на капитализма в бившите социалистически страни имаше много тежки икономически и социални последствия, непознати преди това за хората в тези страни (безработица, платено здравеопазване, невиждана престъпност и т.н.) и чуждия и местен капитал имаше нужда от сериозни гаранции като НАТО и ЕС, за запазване на своето господство в тези страни.
Илюзиите, свързани с ЕС в общественото съзнание, насаждани от пропагандата, започнаха да се разсейват твърде бързо. Ако в края на 2004 година приблизително половината от българските граждани считаха, че след като България стане член на ЕС, жизненото равнище ще се повиши и защитеността от престъпления ще нарасне, то около година и половина след присъединяването, позитивните очаквания спаднаха значително, до около една трета от анкетираните граждани. В отговор на въпроса „Промени ли се вашето собствено материално положение след влизането на България в ЕС“ националното проучване от май 2008 година дава следните резултати: близо 40 % отговарят, че материалното им положение се е влошило, само 10 %, че се е подобрило, а за останалите 50 % то е останало същото. Подобрение на материалното положение отчитат главно мениджъри в частния сектор. Отрицателни промени има при по-възрастните, безработните, живеещите в села, ромите и крайно бедните. При това 2008 беше най-добрата година за България след влизането в ЕС, глобалната криза още не беше засегнала страната и най-трудното тепърва предстоеше.
Анализът на Договора за присъединяване, въпреки мъглявите текстове в него, позволяваше лесно да се предвиди какъв ще е резултатът. Големите очаквания в България бяха свързани главно със средствата от еврофондовете. За седемгодишния период от 2007 до 2013 г. за България бяха предвидени общо 6,7 милиарда евро или приблизително по един милиард евро годишно. Получаването на тези средства обаче беше обвързано с редица условия и сложна процедура. С тях можеха да се купуват стоки или услуги само от страни от ЕС, в които равнището на цените е много по-високо, отколкото в България. Освен това те можеха да бъдат използвани само за точно определени дейности, например за изграждане на сметища, на автомагистрали, за ремонт на общински сгради и т.н., които не водят пряко към развитие на производството и икономически ръст. Към края на 2012 г. едва 2,5 милиарда евро, или 31 % от общата сума са реално платени. Кога и колко от останалите средства ще бъдат получени, предстои да разберем.
Какво губи България от членството в ЕС? Най-малката загуба е членският внос, който е 1 % от брутния вътрешен продукт или около 600 милиона лева годишно. За седем години това прави над 4 милиарда лева. По официалния обменен курс 4 милиарда лева са 2 милиарда евро, но по паритетна стойност, поради много по-ниското равнище на цените в България, те са равностойни на около 6 милиарда евро. За разлика от еврофондовете, членският внос се плаща веднага в началото на всяка година в брой, така че вече са платени около 4 милиарда лева. Дори само вноските на България в бюджета на ЕС, ако бъдат използвани правилно, ще има по-голяма полза за развитие на икономиката, отколкото от всичките средства от еврофондовете.
Истинските загуби за българската икономика обаче не са тези вноски, а налагането на европейските стандарти и така наречени „добри практики”, прекратяване на споразуменията за търговия с всички страни извън ЕС, спирането на 4 блока на АЕЦ Козлодуй, ликвидирането на редица големи предприятия, сред които металургичният комбинат Кремиковци и т.н.
Обща оценка на тези загуби трудно може да се направи, но например налагането на европейските „добри практики” само при производството на лекарства и в хранителната промишленост се оценява на над 2 милиард лева. Могат да бъдат оценени и загубите от спирането на четирите блока на АЕЦ Козлодуй. Замяната на 12 милиарда киловатчаса годишно по 2 стотинки на киловатчас с електроенергия от въглища по 10 стотинки, означава годишна загуба от около 1 милиард лева или обща загуба само за периода 2007-2013 около 7 милиарда лева. При това допълнително се замърсява околната среда с милиони тонове вредни вещества, изхвърляни при изгарянето на въглища.
Мнението на хората през май 2008 г. за промените на макроравнище и в личен план беше критично, но причините за тях в масовото съзнание не бяха обвързани с приемането на страната в ЕС. На въпроса имат ли връзка те с ЕС, само 23,2 % от интервюираните лица дават положителен отговор. Вината за нереализираните очаквания се насочваше към управляващите, а надеждите за подобрение към новата политическа партия със символичното име „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ) и нейния лидер Бойко Борисов. Борисов се появяваше всеки ден пред камерите и обясняваше простичко, че виновни за всичко лошо са „комунистите“ и ДПС. Много му повярваха и той поведе страната към мечтаното евроблагоденствие през 2009 г. Правителството на Борисов започна да прилага най-реакционните икономически рецепти за „финансова стабилизация” в условията на икономическа криза. България е страната в ЕС с най-ниски данъци върху печалбите на бизнеса и върху големите доходи и в същото време с най-ниския дефицит в държавния бюджет и външен дълг. Икономиката обаче е в колапс, доходите падат, безработицата расте заедно с цените и надеждите за благоденствие се пукат като сапунени мехури.
Финалът е известен – през февруари тази година Борисов и неговото правителство бяха пометени от стихийни улични протести. Правителството беше изненадано, но по-скоро изненадващо беше толкова дългото търпение на хората и липсата на протести в най-бедната страна в ЕС, с най-ниски доходи и почти 50 % от населението с риск за бедност и социално изключване според статистиката. Надеждите и илюзиите, свързани с ЕС вече са окончателно изчерпани в общественото съзнание и сега по-скоро има друга опасност, всички беди на капитализма, да бъдат обяснявани само с членството в съюза.
Равносметката от присъединяването към ЕС за икономическото развитие на България е ръст на брутния вътрешен продукт(БВП) от едва 10 %, за периода от 2007 до 2012, докато за същия шестгодишен период преди влизането в ЕС ръстът на БВП е 40 % или 4 пъти по-голям. Това са данни на официалната статистика. Без съмнение глобалната криза оказва влияние върху икономическото развитие на всички държави, но сравнението със съседните страни на Балканите показва, че тези, които не са в ЕС, се развиват по-добре, през последните години.
Кризата удари тежко най-бедните, доходите на които изостават значително от ръста на цените на стоките от първа необходимост през последните години. Броят на регистрираните безработни нарасна от 240,2 хиляди (6,9 %) през 2007 до 372,3 хиляди(11,2 %) към 2011, а през 2012 е още по-голям. Расте и броят на хората, които не се водят безработни, но нямат доходи. Сред тях има и много загубили работата си в други европейски страни поради кризата и завърнали се в България. Към тези изпаднали в тежко положение хора трябва да добавим и работниците, които формално имат работа, но не получават частично или изцяло заплатите си за дълъг период от време. По-тежко е положението и на 2 милиона пенсионери, на голяма част от които пенсията не стига да платят дори отоплението през зимата. Положението на всички тези хора и техните семейства е наистина непоносимо и техният брой никога не е бил толкова голям, колкото е сега.
Отрицателни последствия има разширяването на ЕС за наемния труд в старите страни от ЕС, в които се увеличава безработицата. Така например около един милион българи работят извън България и около 70 % от тях са в други страни от ЕС. Освен това, някои фирми, например от съседна Гърция, пренесоха част от производството си в България поради много по-ниските заплати на работниците у нас.
След като трудещите се губят и в старите, и в новите страни от ЕС, след като цените и безработицата растат по-бързо от доходите, има ли някой който печели от разширяването на ЕС? Има и това е само едрият финансов капитал, за който евтината работна ръка и новите пазари в бившите социалистически страни означава нови огромни печалби.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com
septemvri23@abv.bg
През февруари 2013 г. страната ни преживя, макар и в умален вид, класическа „революционна ситуация”. Вследствие от двадесетгодишното управление на новата компрадорска олигархия назряха ОБЕКТИВНИ условия за същностни промени в социалната система – значителна част от социалните низини по решителен начин заяви нежеланието си да живее по старому, а сред социалните върхове се разразиха остри разногласия и междуособици, и пролича неспособността им да управляват по старому. Но подобни надигания на низините в повечето случаи биват последвани от периоди на отлив, на объркване, разединение и разочарование сред масите, което позволява на управниците временно да стабилизират положението си, да съхранят статуквото с незначителни отстъпки, като сериозните проблеми остават нерешени. По всичко изглежда, че така ще приключи и сегашният народен подем, но така или иначе февруари отвори нова страница в историята на страната ни. Тук Идейно-дискусионен клуб „23 септември” прави опит за предварителна оценка и равносметка на тези събития.
***
Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба –
своя пурупурен гняв,
величав.
„Септември”, Гео Милев
В седмата година от приемането на България в проспериращия, щедър и образцов Европейски съюз страната беше разтърсена от масово, стихийно, неорганизрано от никого, народно недоволство. Отначало в Благоевград (на 28.01.2013 г. – на следващия ден след провеждането на национален референдум за бъдещето на ядрената енергетика у нас), после в други населени места и накрая в почти цялата страна улиците и площадите бяха заляти от гняв и сълзи на възмущение.Изведнъж „кроткият” и „търпелив” български народ показа, че не е нито безкрайно кротък, нито – безкрайно търпелив.
Подобно развитие на нещата не беше очаквано от никого – най-малко от правителството и парламентарното мнозинство. До последния момент те тънеха в самодоволно неведение относно натрупващата се в недрата на обществото енергия на протеста. Броени дни преди началото на събитията „харизматичният” министър-председател се хвалеше пред телевизионните обективи колко висок бил рейтингът на неговата партия в сравнение с рейтингите на разноликата (всъщност – безлична) опозиция, а ден преди да подаде оставка, пак от телевизионния екран, той заяви: „Няма да подам оставка. Ще се боря докрай срещу Станишев (!) и Доган (!)”. Но не само премиерът Борисов и неговите съпартийци се оказаха неподготвени за избликналото народно негодувание. Изненадани се оказаха и „обективните” средства за масово осведомяване, които твърдят, че уж отразяват „всички гледни точки” и че продуцират предавания, „които искат да чуят общественото мнение”. Изненадани бяха и „надпартийните” социологически агенции, които се надпреварват (т.е. „конкурират се”) да следят „пулса на обществените настроения”.
Поводът и причините
Непосредствен повод за протестите станаха високите сметки за ток. Оказа се, че през ХХІ век (въпреки необичайно топлата зима) в една страна-членка на Европейския съюз употребата на електрическа енергия за битови нужди е станала недостъпен разкош за немалка част от населението – безработни, пенсионери, трудещи се с ниски доходи. Хора, които десетилетия наред бяха свикнали да използват ток и електроуреди за осветление, отопление, готвене, сега се бяха превърнали в неплатежоспособни длъжници на чуждестранни енергоразпределителни дружества.
Но сметките за ток дадоха само началния тласък. Излизайки на улиците, давайки израз на непоносимото положение, в което бяха поставени, хората започнаха отначало плахо, а после все по-отчетливо да споделят и множество други тегла и неправди, които ги притискат отвсякъде.
На първо място – липсата на работни места. При един милион и половина емигрирали българи, за да търсят препитание в чужбина, стотици хиляди са без работа в собствената си страна (чиито богатства през последните две десетилетия станаха частна собственост на родни и чужди „богопомазани” предприемачи).
На второ място – ниските доходи на много от онези, които въобще имат работа...
На трето място – растящата възраст за пенсиониране; – за десетки, ако не и за стотици хиляди трудещи се българи излизането в пенсия на стари години се оказа неосъществим блян в капиталистическа България...
На четвърто място – непосилните цени на много от лекарствата...
...растящите такси във ВУЗ-овете...
...в много фирми с месеци не се изплащат заплати за реално положен труд...
На пето място – закриване на болници, при което десетки хиляди „равноправни” български граждани са принудени да пътуват на сто и повече километра по разбити планински пътища, за да получат елементарна или животоспасяваща медицинска помощ (а конституцията „гарантира” и правото на безплатна, тоест общодостъпна, медицинска помощ, и равенство в правата)...
На шесто място – грабителските практики на монополисти, прекупвачи, посредници от всякакъв род (включително банките, които „произволно” променят лихвите по отпусканите заеми), всевъзможни мошеници и кожодери...
Да не говорим за срива в равнището на образованието; за разрухата в промишлеността...; в селското стопанство (само 1/4 от консумираната в страната селскостопанска продукция е българско производство, а през 60-те години на миналия век българският износ на домати влияеше на световната цена и страната, при напълно задоволен вътрешен пазар, изнасяше 230 хиляди тона десертно грозде) ...; в транспорта (БДЖелезници от много години са фактически във фалит и са принудени да закриват линии, просъществували още от царско време); да не говорим също и за упадъка в културата (с изключение на чалгата), в спорта (достатъчно е да се сравнят олимпийските медали, световните титли и световните рекорди на български спортисти преди 20-25 г. и днес). А какво да кажем за криминалната престъпност, много от формите на която в миналото бяха непознати или почти непознати – като рекет, телефонни измами, разпространение на наркотици, търговия с роби (проститутки за високоцивилизованите, „нормални”, „бели”, европейски държави)...? Ами за сведената до минимум и предназначена за износ (за Ирак, Афганистан, Босна, Мали) „българска” армия...? Или за изсечените гори...? Или за покритите с бетон и заведения за хазарт курортни комплекси (част от които са просто места за алкохолен туризъм на европейската младеж) по Черноморието (и в полите на Пирин)..?. Или за многострадалната съдебна система?...
И всичките тези (и не само тези) прелести разкрасяват живота в родината ни вече повече от две десетилетия – при престъпното нехайство и съучастие на държавата, на демократично избраните държавни институции...Българският народ, суверенът на България, Негово Величество Гласоподавателят, като че ли наистина е безкрайно търпелив, както си мислят неговите „приятели” и „благодетели”...(?)
Но „когато има милиони хора с потъпкано достойнство, винаги има и малцина с достойнство за цял народ” (Хосе Марти)...И през размирния февруари трима български граждани се самозапалиха демонстративно пред сградите на властта в своите градове – нещо небивало в нашата история...Пламнаха като живи факли в израз на протест срещу безправието на обикновения човек...Ако самозапалилият се в Сайгон през 1963 г. будистки монах Куонг Дък (в знак на възмущение от престъпленията на тамошните управници и американски военни съветници) е герой на своята страна, ако Ян Палах, който се самозапали на Вацлавския площад в Прага през януари 1969 г., протестирайки срещу унижението на своя народ, днес е национален герой на Чехия, то самозапалилите се Пламен Горанов (на 20.02 във Варна, починал на 03.03) и Венцислав Василев в Раднево (на 26.02, починал на 10.03) би следвало да бъде признати за герои на българската работническа класа...(„Пламен е герой на трудовите хора” – това заяви пред телевизията една жена по време на траурната церемония във Варна). Самозапалването не е акт на стандартно самоубийство, на просто бягство от страданията на живота, с каквито имат работа психиатрите, то винаги е акт на саможертва в името на висок човешки идеал...(В деня на националния празник, 3 март, по време на протестите в град Русе, граждани пуснаха в небето три бели балона като символичен израз на своята мъка и съпричастност, но и на възхита от постъпката на тримата ни сънародници.)
Перспективите
Протестите на българските граждани вече постигнаха известен успех. Свалено беше най-харесваното и най-хваленото на Запад „българско” правителство (а и самото правителство не минаваше ден без да се похвали пред народа си колко го харесват и хвалят чуждите господари) – правителство, което безпрекословно следваше стратегиите на Световната банка и на МВФ, стратегии, начертани във Вашингтон и Брюксел (финансов министър през целия мандат беше пратеникът на Световната банка и смятан за един от нейните най-добри специалисти – Симеон Дянков, собственик на имоти отвъд океана на стойност $1,7 млн). Свалени бяха също и цените на електричеството – с 6-7% (от 5 март). В сравнение с тези, извоювани от протестиращите, успехи обаче много по-важен е въпросът за онова, което предстои – ще настъпи ли желаната от протестиращите ИСТИНСКА ПРОМЯНА в обществения живот?
В близко бъдеще са възможни още някои козметични промени – промяна в неособено съществени текстове от конституцията и в отделни законови разпоредби, неголямо отпускане на коланите и...това, най-вероятно, ще е всичко засега. За съжаление, пътят, който предстои на Бългория към съществена промяна в статуквато, е още дълъг, криволичещ и стръмен. Колко време ще отнеме този път е невъзможно да се предскаже. Продължителността ще се определя от две неизвестни към настоящия момент „величини”. Първата от тях се отнася до това как ще протече и какво отражение ще даде развитието на световната капиталистическа криза. Тази криза е фактор с обективно значение за обществения живот в нашата страна, нейното влияние може да бъде ограничено в известна степен чрез адекватни мерки, но не и да бъде сведено до нула ((Цикличните икономически кризи са обективни, закономерни явления в капиталистическия свят, те нито могат да бъдат предизвикани умишлено от някого, нито могат да бъдат предотвратени (и никога не са били предотвратявани освен чрез опустошителни войни), те могат, най-много, да бъдат отложени или смекчени, което по правило води до усилване на кризисните явления впоследствие. Върху причините, породили настоящата криза (тя започна преди пет години – през последното тримесечие на 2007 г. в САЩ, но сривът на жилищния пазар беше започнал още преди това), и перспективите за нейното преодоляване, ще разискваме на друго място. Тук само ще отбележим, че тя вече предизвика сериозни социални конфликти в арабските страни, в Европа, особено в южната част на континента, а също и в САЩ, където възникна движението „Окупирай Уолстрийт!”. В близките 1-2-3 години не е изключено да настъпи непродължително подобрение в световната конюнктура, което, ако се случи, най-вероятно ще доведе до временно снижаване на градуса на социалното напрежение в нашата страна дори и без да бъдат осъществени дълбоки промени в обществената система.))
Втората неизвестна засега „величина” се отнася до скоростта, с която ще протекат процесите на самоосъзнаване и самоорганизиране на онеправданата част от българските граждани. Тоест, тук става дума за процесите в общественото съзнание, за фактори от субективен порядък. В това отношение протестите недвусмислено показват, че все още липсва достатъчно яснота за причините, довели до бедственото положение; огромната част от протестиращите само смътно се досещат къде трябва да се търси истинската причина. А без яснота за ИСТИНСКАТА ПРИЧИНА е невъзможно да се постигне ИСТИНСКА ПРОМЯНА. Истинската промяна изисква отстраняване на причината, която лежи в основата.
Ето защо за постигането на истинска промяна е необходим ресурс от кадри – безкористни, ориентирани в съвременната действителност, изпълнени със чувство на обич и синовен дълг към своя страдащ, угнетен народ – ресурс от кадри, който да посочи първоизточника на бедите и несправедливостта и да съдейства за повишаване на равнището на съзнание и сплотеност на широките трудещи се слоеве. Само последните – сплотени, решителни, ясно осъзнаващи трудностите и препятствията – могат да отворят вратите за по-разумно устроен обществен живот, за себе си и за своите деца. Проблемът обаче, най-болният и неотложен проблем днес, е в липсата на такъв кадрови ресурс – налице е остър, отчайващ дефицит от предани на народа кадри, които да се заемат с апостолска – едновременно просветителска и организаторска – дейност сред масите и да им помогнат да осъзнаят своето положение, своите коренни интереси, своите възможности и необходимостта от организация, от организирана и задружна борба, от взаимопомощ. Без формирането на такъв авангард – организатор на народа – никаква обективна „революционна ситуация”, никаква „общонационална политическа криза”, никакво стихийно надигане на масите няма да доведе до истинска и трайна промяна. Енергията на народния гняв не би била насочена в адекватна посока, би се разпръснала в преследването на маловажни и второстепенни цели и не би довела до съществено подобрение в живота на трудещите се.
Отсъствието на такъв авангард изключително облекчава задачата на защитниците на статуквото, позволява им почти безпрепятствено да манипулират общественото съзнание. Това, което виждаме, слушаме, четем чрез средствата за масово осведомяване напоследък, е именно умело поднесена манипулация. Под маската на солидарност и загриженост за исканията на протестиращите, журналистите, след като все пак са излъчили изказвания (2-3 изречения) и реплики на някои от протестиращите, канят в телевизионните студия за интервюта и коментари върху събитията подбрани „безспорни” специалисти („утвърдени експерти и капацитети”) – социолози, икономисти, политолози, повечето от които са на хранилка в някоя от фондациите на Джордж Сорос(1); прибягва се също и до помощта на така наречените „знакови фигури на прехода”, т.е бивши министри, премиери на преходни правителства, президенти (Желев, Стоянов). Целта на манипулативните предавания и коментари е протестиращите да бъдат разединени, като се акцентира върху разнопосочността на техните конкретни искания и заедно с това (и във връзка с това) – да бъдат накарани да се задоволят с обединение около несъществени, незастращаващи статуквото, промени в обществената уредба. От една страна се заявява, че проблемът е в недоверието на хората към институциите, че е на лице конфликт между гражданите и институциите и че, за да се преодолее недоверието и конфликтът, е необходима институционална промяна – промяна в законите и конституцията (! – колко революционно), например, мажоритарен вот при избори за Народно събрание, мажоритарни избори и за областни управители, президентска република (или поне увеличаване на правомощията на президента) и др. подобни. Така въпросът и споровете как да се реши сложната социална ситуация, се изместват към това дали мажоритарното гласуване е по-демократично, по-близко до пряката демокрация, или пропорционалната система е все пак за предпочитане, тоест сериозният социален проблем се подменя от проблем, който е съвършено второстепенен, може да се каже: подменя се от псевдо-проблем, като целта на подмяната е да се успокоят хората, че промяна в положението все пак ще настъпи. А от друга страна и в същото време медиите заявяват, че трябва да се внимава, да не се допусне институционален хаос, за да не се плъзне страната към пропаст. Призовават също да не се политизира протестът на хората от улиците, твърдят, че борбата трябва да се сведе единствено да борба срещу монополите (енергоразпределителните дружества, Топлофикация и др.), че в противен случай решаването на неотложните искания на протестиращите, които не могат да платят сметките си, ще бъде отложено за неопределено време в бъдещето, твърдят още, че всички политически партии на т. нар „преход” са компрометирани, но последното не пречи на медиите непрекъснато да излъчват посланията на същите тези партии.
Почти всички подобни разсъждения в контекста, в който се излагат от медиите, са измама.
Не е вярно, че проблемът не бива да се политизира. Конкретните искания на протестиращите могат да бъдат частично „решени” от специализирани неполитически или полуполитически органи и институции като ДКЕВР, но докато не се отстрани общият корен на всички беди, намерените решения ще бъдат временни, палиативни, т.е. те ще са само „прах в очите”, и обществото отново и отново ще се изправя пред същия общ проблем, макари проявяващ се в модифицирана форма. А отстраняването на този общ корен изисква политически средства, политическа борба и победа.
Не е вярно, че съществува конфликт между гражданите и институциите. Конфликтът е между граждани и граждани, между онеправданите от системата граждани от една страна и, от друга страна, облагодетелстваните – онези граждани, които тя поставя в привилегировано положение. Институциите са само щит, средство на привилегированата класа в борбата й за защита на нейното привилегировано битие, срещу онеправданите.
Не е вярно, че партиите на прехода са мъртви, дискредитирани, компрометирани. Някои от тях наистина отидоха в небитието или са на път за там, но така е само в организационно отношение. А в идейно отношение те продължават да живеят – жива е тяхната философия, идеология, теория и тя се възприема и преповтаря от нововъзникващите политически организации. Всички партии на прехода – съществували по-рано, съществуващи сега или зараждащи се в момента – са всъщност една и съща партия, те са само различни крила и перца на политическата партия, която изразява и защитава интересите на привилегированото малцинство от капиталисти и техните сътрапезници (това се отнася с пълна сила и за БСП, въпреки илюзиите, които се споделят от много нейни гласоподаватели). И тази единна партия на капиталистическата олигархия, постоянно възраждаща се, появяваща се под все нови и нови форми, разполагаща с всички ресурси на властта, парите и медиите, продължава да препречва пътя към истинската промяна. Затова, въпреки периодичните смени на държавното кормило, девизът на протестите в цялата страна – „Искаме промяна, а не подмяна!” – е съвсем уместен. Но за целта е необходима политическа борба (и жизнеспособен политически субект – политически авангард, организатор на народната съпротива, какъвто липсва), за да бъде действително, на практика, преодоляно противодействието срещу истинската промяна.
Не е вярно също, че конституцията (и законите) сама по себе си е виновна за социалното бедствие, в което попадна страната ни. Имаме конституция като конституция – буржоазнодемократична по характера си. Такива конституции има не една и две, подобни на нея се срещат къде ли не под Слънцето Причината за бедите не е в нейните текстове, причината е много по-дълбока – погрешна е самата философска основа, върху която се върши всичко през така наречения „преход”. Погрешна е не буквата, а духът, на основния закон и на прехода като цяло.
По самия си замисъл този „преход” е не движение напред, а връщане назад, в далечното минало, Идеал при прехода бяха и продължават да бъдат условията от ХІХ век, условията, при които дребната частна собственост все още е била жизнеспособна – заради този „идеал” беше разпарчетосана държавната собственост – в индустрията, в транспорта, в строителството, в здравеопазването, в курортното дело и т.н., заради частнособственическия идеал земята беше върната в прословутите „реални граници”...И в резултат се оказа, че частните собственици не са в състояние да стопанисват пълноценно съществуващото национално богатство. Частните предприемачи са парализирани от кризата и въпреки че са уж предприемачи, не предприемат нищо; богатствата, т.е. частните капитали, лежат замразени или се изнасят в чужбина, но там машината на капиталистическото предприемачество, както се вижда, работи на празни обороти. Частните работодатели, въпреки че уж дават работа, не само че не дават, а унищожават работни места (след като преди двайсет и няколко години в България се появиха частните „работодатели”, в страната бяха ликвидирани между един и два милиона работни места) Не е ли парадокс, че преди 40 години България се оказа способна да изгради ядрена електроцентрала, благодарение на която все още имаме електроенергия на поне донякъде съотносима с доходите цена, а днес и правителството, и повечето от опозиционните сили гръмогласно признават(2), че за „съвременна” (т.е. капиталистическа) България подобен строеж би бил разорителна катастрофа, пропадане в дългово робство за поколения напред...Онова постижение, което преди 40 г. е било напълно по силите ни, днес е станало непостижимо.
Докато не бъде преодоляна, отречена, заклеймена идеологията на прехода, никакво свястно – в унисон със съвременното ниво на развитие и в съответствие с коренните интереси на трудещите се – решение на проблемите пред България не е възможно. Решението изисква на първо място да се осъзнае основното препятствие, основният противник пред истинската промяна.
Рано или късно българските граждани ще осъзнаят това и ще осъществят промяната. Вече казахме, че пътят към такова съзнание ще е дълъг и труден. Но друг път просто няма...А известно е, че и най-дългият път започва с първата стъпка. И бурният февруари на 2013 г. направи именно това – поставено беше началото, направена беше първата стъпка. Какво ни дава основание да смятаме така?
Изненадващо за мнозина, протестиращите почти единодушно констатираха, че кризата в България и в техния собствен живот продължава вече 23 години, т.е. от началото на прехода, и заклеймиха всички подвизавали се на политическата сцена партии през този период. Разбира се, в тази констатация в повечето случаи се влага не толкова радикален смисъл, какъвто би следвало, но самият факт – отрицателната оценка на целия период – показва, че напрегнатото търсене на истината вече е започнало...
Освен това и наред с това, показателно е, че в много от проявите на протеста отчетливо личеше, че гневът и възмущението са насочени не само към действителността, към системата, но и към себе си, към собственото търпение и примирение, към собственото лековерие... Карл Маркс още в началото на своята дейност беше забелязал, че революционните движения в историята започват с възмущение на хората от самите себе си, възмущение от това, че са позволявали да ги потискат и тъпчат, да ги приспиват и заблуждават...
И накрая – още един обнадеждаващ симптом: при протестите срещу електроенергийната мафия този път нямаше никакъв расистки отенък. В други случаи по подобен повод сме чували да се говори, че сметките ни за ток са високи, понеже хората от циганското малцинство (за които няма работа и най-често са принудени да се препитават от кофите за боклук) не плащат своите сметки („ние плащаме заради тях”). Нищо такова не прозвуча из страната през февруари. Изглежда, сред трудовите хора се утвърждава убеждението, че всички ние – трудовите хора на България, независимо от етническа и верска принадлежност, имаме един общ не етнически, а социален противник и че от противопоставянето и враждите между нас печели именно той.
Тези особености на февруарския протест подсказват, че „безглаголното търпение” на хората на наемния труд у нас е изчерпано. Започва пробуждането.
***
(1) Кой е Джордж Сорос? – милиардер, мега-спекулант, спонсор на множество „благотворителни” фондации, занимаващи се с манипулации и пропаганда на неолибералните теории; за възгледите на някои от неговите многобройни служители ще стане дума надолу; някои изследователи предполагат, че Дж. Сорос е само подставено лице на американската администрация, която чрез фондовете на своите тайни служби е истинският източник на средства за подобни фондации.
(2) Справка – позицията на правителството и на Синята коалиция при дебатите във връзка с националния референдум за бъдещето на ядрената енергетика у нас.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
Непосредственият повод за протестите са непосилните сметки за ток, който населението купува след приватизацията на електроразпределителната мрежа през 2004 от дружества, идващи от по-богати европейски държави (Германия, Австрия, Чехия). Но това е само върхът на айсберга. Здравеопазването е в окаяно положение – затварят се болници и редица населени места остават без спешна медицинска помощ. Безработицата е рекордна, но често и тези, които работят, не получават заплати. Сметките за парно и вода също са непосилни, лекарствата – недостъпни, а фирмите за телекомуникационни услуги буквално издевателстват над клиентите си.
Докараните до отчаяние и безизходица хора, които Борисов нарича „лош човешки материал”, търсят трескаво изход и не е тяхна вината, че не знаят какво може да им помогне. Един от неформалните ръководители на протеста се оплакваше най-искрено пред телевизионните камери, че всички подават оставка – правителство и дори Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, и няма срещу кого да протестира и от кого да иска нещо. Оставка не може да подаде само президентът Плевнелиев, но от създадения от него обществен съвет, в който влизат главно олигарси, десни икономисти и социолози, не може да се очаква нищо полезно. Рецептите, предлагани от тези съветници и прилагани на практика, доведоха до кризата и в бъдеще могат само да я задълбочат.
За да се намери изход, трябва да се открие причината за кризисните явления които обхващат всички сфери на живот. Нека започнем от конкретни примери, за да се стигне до обобщения. Кои са главните причини за ръста на цените на тока? На първо място това са огромните печалби на европейските дружества, на които беше продадена държавната електроразпределителна мрежа. На тези дружества беше гарантирана отначало 16 %, а сега 9 % годишна възвращаемост на вложения капитал, а преди това, когато бяха държавна собственост, тази възвращаемост беше около 3 %. Освен това те могат да сключват каквито си искат договори за доставка на стоки и услуги и разходите после се включват в цената на продаваната от тях енергия. След тях идват печалбите на производителите на скъпа електроенергия, която се изкупува задължително по много високи цени(слънчева, вятърна, от когенерация, въглища и т.н.) и също влиза в цената на енергията за потребителите. Тези производители също са изцяло чужди или местни частни фирми. След това не може да не се спомене спирането на четири блока на АЕЦ Козлодуй, под диктата на ЕС, както и прилагането на всички европейски директиви и политики, които винаги водят до повишаване цените на енергията за потребителите. Още една причина са печалбите на чуждите и местни фирми които доставят горива, на оборудване и услуги в енергетиката. Всички изброени причини показват, че високите цени на електроенергията са следствие на стремежа на чуждите и местни фирми в отрасъла към максимална печалба, за което те получават пълната подкрепа на нашето правителство и на Европейската комисия. И всичката тежест се стоварва върху гърба на потребителите. По същия начин може да се докаже, че високите цени на всички други стоки, храни, услуги, лекарства, са следствие стремежа към максимална печалба на чуждите и местни производители и търговци.
Ако се обърнем и към проблема за недостатъчните доходи в националния бюджет и вечния недостиг на средства за здравеопазване, образование, наука и култура този проблем се дължи на извършената приватизация на външна и вътрешна търговия, банки, застраховки, държавни предприятия и т.н., в резултат на която техните печалби вместо в бюджета се присвояват от новите частни собственици. В България този проблем допълнително се задълбочава от въвеждането на плосък данък върху печалбите на бизнеса и върху доходите на физическите лица с рекордно ниска стойност от едва 10 %. Няма друга европейска държава, в която печалбите на бизнеса и високите доходи да се облагат с толкова ниски данъци.
С други думи, всички днешни икономически проблеми в България и в света са пряко следствие на стремежа на капитала към максимални печалби, което пък е основен икономически закон на обществената система, която смени у нас социализма преди 23 години. В рамките на капитализма не е възможна някаква радикална и трайна промяна към по-добро. Но смяната на обществената система не може да стане лесно и бързо. Смяната на системата изисква задължително да се направят определени стъпки. Първата стъпка е осъзнаване необходимостта от смяна на системата и създаването на организация, която да си постави такава цел. След това тази организация трябва да спечели подкрепата на масите. Следващата крачка е да извоюва политическата власт срещу съпротивата на господстващата класа. И накрая, най-трудната стъпка, или по-скоро дълго пътуване, е да се изгради новото общество. Очевидно е, че до днес ние не сме направили дори първата стъпка в тази посока.
Означава ли това, че е безполезно днес да се води борба за конкретни искания, като намаляване на цени на стоки и услуги, скъсване с политики на ЕС, прекратяване на множеството неизгодни договори, с които е обвързана страната ни, връщане на държавата на приватизирана собственост, премахване на плоския данък и по-голяма данъчна тежест върху големите печалби и доходи, спасяване на конкретни предприятия, доведени до фалит, запазване на работни места и т.н? Не би трябвало да се отказваме от тази борба по конкретни въпроси днес, не само защото дори и дребните и временни успехи ще носят някакво облекчение на мизерията и страданията на хората, но и защото точно в тази борба ще се развиват и укрепват солидарността и класовото съзнание на експлоатираните и тя ще улесни както изграждането на организацията, която има за цел смяна на системата, така и спечелването на масите на нейна страна.
Днес не е възможно да спечелим веднага масова подкрепа за премахване на капитализма, но можем да покажем, че ЧЕЗ, ЕВН и подобните на тях могат да бъдат прогонени и цените значително да се намалят, стига народът настойчиво и решително да протестира срещу ограбването.
По същия начин е възможно да скъсаме с всички неизгодни за нас политики и договори с ЕС, и дори да пуснем спрените блокове на АЕЦ Козлодуй. Естествено, ще ни наложат санкции, ще ни спрат част или изцяло обещаните 15 милиарда евро до 2020. Но като вземем предвид, че ще трябва да платим за същия период около 5 милиарда евро членски внос на съюза, а получаването на тези 15 милиарда е свързано с такива условия и ограничения, че обикновено само част от тях могат да бъдат усвоени и че те се получават главно под формата на определени стоки и услуги по много високи цени, в крайна сметка ще се окаже че с нашите 5 милиарда членски внос, страната ни може да купи повече и по-важни за икономиката стоки и услуги, отколкото с обещаните 15 милиарда от ЕС. Но още по-важно е, че положителният ефект от неспазване на европейските директиви, изисквания и ограничения, със сигурност ще надхвърли очакваните 15 милиарда от ефрондовете. Следователно, няма причина да не се установят по-равноправни и изгодни за страната ни отношения с ЕС.
Така, постепенно от борбата по конкретни въпроси експлоатираните ще се учат да различават идеите и организациите, служещи на системата, която днес ги задушава, от тези които служат на техните интереси и ги водят към истинска промяна, към социализъм.ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
ІV. ЕВРОПА НА 27-те – СИМВОЛ ЗА “КРАЙ НА ЯЛТА”
През януари 1992 г. Министрите на Външните работи на страните-членки подписват в Маастрихт (Холандия) пакта, за който дъжавните глави на “12-те” са се споразумяли на срещата на върха в този град на 9 и 10 декември 1991 г. Главни цели: установяване на европейските граници, икономически и монетен съюз, обща външна политика и обща политика на “сигурността”, което да доведе до обща отбрана.
а) Нови термини:
- Засилване на “сцеплението” означава “по-слабите страни да приемат да направят усилие за “модернизиране” и за изравняване на нивото им според определените през декември 1991 г. в Маастрихт изисквания, и за сътрудничество в съдебната и полицейска области, необходими за приемането им в Общия пазар”;
- принципът на “субсидиарността” (въведен по искане на Германия и Англия) е фомулиран по следния начин: “В областите, които не са от “компетенциите” на Общността, тя може да се намеси във вътрешните работи на страните-членки според “принипа на субсидиарността” само ако, и в случай че, целите на акциите предприети в Европейския Съюз не могат да бъдат осъществени достатъчно добре от страните-членки, и в случай че желаните резултати по предвидената дейност ще могат по-добре да се постигнат, единствено на нивото на (т.е. с намесата на) Общността”. И се добавя, че страните са “поканени” да не издават закони, надминаващи рамките нa необходимото за постигане на целите на Съюза.
Казано накратко, Европейският Съюз може да се меси във вътрешните работи на страните-членки дори и в области, които не са предвидени в европейските правлници. Но и страните нямат право да предприемат друго, освен предвиденото от Съюза.
б) Нови положения:
- Органите на Европейския Съюз стават от четири на пет. По искане на Англия е прибавен Счетоводен Двор, за “да се осигури по-стриктен контрол на дейността на Съюза”.
- Решава се европейскотo гражданство да позволява на чужденците от Съюза да гласуват и да се представят на избори за кмет (!) в страната, в която живеят.
- Откриват се нови области на европейските “компетенции”: здраве, образование, култура, индустрия, транс-национални мрежи (транспорт, телефон).
- Създава се статут на бъдащата Централна Европейска Банка и на Европейския Монетен Институт, предвиден за 1 януари 1994 г. “Безвъзвратно (!) се върви към третата фаза – общата монета евро” (първа крачка към намаляване на суверенитета на страните), ... въпреки отрицателното обществено мнение, което смята, че с общата монета цените ще се вдигнат многократно.
« Централната Европейска Банка и Централните национални банки представляват европейската система от централни банки..., под ръководството на органите на Централаната Европейска Банка (ЦЕБ)... Главната цел на Европейската Система от Централни Банки е да осигури стабилност на цените. Без да възпрепятства тази цел, тя подпомага основната икономическа политика на Съюза, за да допринесе за осъществяването на проектите му... Единствено ЦЕБ има право да издава европейската монета. Тя е независима при изпълнението на задачите си и в управлението на финансите си. » (член І-30).
“Независимостта” на Централната Банка е доказателство, че – както Ленин посочва - в империалистическия стадии на капитализма (т.е. “монополистичния капитализъм” – понятието “империалистически стадий” е въведено от икономистите в края на ХІХ век, за да подчертаят различието от началната фаза на капитализма, при която предприятията са семейни; постепено - при всяка капиталическа криза, предизвикана от неплановото производство – те се откупуват от крупни банки, т.е. от финансовия капитал, и от едри капиталисти, създавайки “монополите”), финансовият капитал става главна сила - диктатура - на монополите.
В такъв смисъл, Европейският Съюз се гради под ръководството на финансовия капитал и в негов интерес. Всички заявления за демократизация на европейските органи са празни думи, за заблуждение на наивните.
- Решава се обща визова политика със санкции на външните граници на Съюза (чл. 100с). Но под претескт, че бившите социалистически страни “нямат възможност” да пазят границите, ще бъде запазена вътрешна граница за втора проверка.
- Решава се Парламентът да се присъедини към разработката на правилници и директиви, които ще се приемат съвместно с Европейския Министерски Съвет (гл. ІІ). Т.е. Парламентът “разширява” властта си чрез процедурата на “съвместно решение”! Но тази власт е по-скоро фиктивна, отколкото реална, като се има пред вид, че представените в Парламента партии – от “реакционните” консерватори до социал-демократическата “левица” - в унисон са съгласни с европейската политика. В такъв смисъл, не се очаква от Парламента да играе независима роля.
- В глава V се постановява:
- чл. J 3 – че някои решения могат да се вземат с болшинсво;
- чл. J 4 – относно отбраната се заявява, че “Съюзът на Западна Европа”
е в основата на Общността. Прибавени са две декларации:
1.- за отношенията между Европейския Съюз и Съюза на
Западна Европа; и
2.- за отношенията между Европейския Съюз и НАТО.
Излиза, че във военните действия решенията ще се взимат (с болшинство) от западните богати страни.
- По отношение на сигурността и външната политика, ролята на Европейския Съвет и на Министерския Съвет е засилена.
- Глава VІ, относно съдебната и полицейска области, предвижда засилено сътрудничество между правителствата.
1. От Единния Акт (1985 г.) до пакта в Маастрихт (1991 г.)
През юни 1985 г. в Милано е приета програма, “позволяваща да се построи единния пазар”, наречена “Единен Акт” (това наименование, което няма никакъв смисъл в европейската терминология, е явно копие на американския модел за държавно управление). Председателят на Европейската Комисия, Жак Делор - “социалист”, е много активен през 10-годишния си мандат. Той предлага да се премахне “парализиpaщото” вето и да се гласува с болшинство (наречено квалифицирано без правото на вето), вместо с единодушие, което променя 20-годишната практика в Общия пазар. Такива въпроси като: признаване на дипломите (дипломите от частното образование не са признати национално в повечето от страните-членки), директивата за обществените строежи (позволяваща на частните фирми да получават държавни поръчки), банковата директива (превръщаща банките в частни), и т.н. - въпроси, разработени от неотдавна създадената Кръгла Маса - са гласувани в Европейския Съюз с “квалифицирано болшинство”. Тези “придобивки” напълно отговарят на интересите на индустриалците.
С рухването на Берлинската стена през 1989 г. и с пакта в Маастрихт от 1991 г. се открива нова ера в политическата сфера: най-накрая се говори открито за европейска държава, за външна политика, за полиция, за отбрана! Но ... трябват нови методи за провеждане на тази политика, а те още са несигурни. Трябва да се построи “нов модел”!
До края на мандата си - 19 януари 1995 г. - Жак Делор с упорит труд, твърдост и много преговори, постепенно успява да преустрои “Европа на 15-те”.
Политиката, подхваната от Жак Делор се продължава и след неговия мандат. Продължава да се действа по “Бялата книга” (“меморандум” на основните положения, залегнали в дейността на Съюза), създадена по времето на Жак Делор.
В 1996 г. се сформира “Между-Правителствена Конференция (CIG), която има за задача да преустрои пакта в Маастрихт, и да подготви разширението на “Европа”.
Постигнатите резултати представляват голяма “революция”:
- в “обществото на информацията” (т.е. вкарването нa всички данни в компютри);
- в “освобождаване от съществуващите норми (нормите в защита на трудещите се), но в определени рамки, за да се избегне хаос” (не всеки трябва да има право);
- в “намаляване на стойността на труда, избягвайки (!) намаляването на социалните завоевания на трудещите се” (формулировката цели да се избегне съпротивата на масите);
- в “премахване на данъците върху образованието и върху науката” (за да не бъдат таксувани от държавата след като се превърщат в частни);
- с въвеждане на понятието “правотo на инициатори”, “ролята на авангард” за малцинство от страните-членки (за да се позволи да се концентрира властта в ръцете на едрата буржоазия от малцината богати страни);
- за първи път се предвижда “преустройството на бившите социалистически страни” и приобщаването им към Европейския Съюз.
2. От Пакта в Амстердам (1997 г.) до Съвета на върха в Копенхаген (2002 г.)
Амстерамският пакт е втора крачка към новия модел.
- Решава се да се преустроят органите на Европейския Съюз, за да може разширяването му с “източните страни” да не парализира Съюза (!) - чрез намаляване на броя на Комисарите, или чрез преразпределение на тежестта на гласовете в Министерския Съвет на базата на “голями страни” (Германия, Англия, Франция и Италия), чийто глас да е решителен.
Член І-22 от Проекта за Конституция предвижда: « новият пост Председател на Европейския Съвет да представя в чужбина външната политика и въпросите по сигурността, без да “смущава” задачите на другия нов пост, Министъра на Външните работи на Съюза ».
Главният “проектант” на Конституцията, Валери Жискар Дестен упражнява вече натиск, за да бъде първия Председател. Конфликтите ще се увеличат с борбата за новите постове. При това, Брюкселската Комисия запазва ролята си на представител на Съюза в чужбина. Получава се разрастване на бюрокрацията, тъй като всеки нов пост ще има съответен кабинет. Това увеличава паразитния характер на Европейския Съюз (да напомним, че тези щедро платени функционери лежат на гърба на данъкоплатците). Но умножаването на почетните служби също така е признак за слабост, свързана с между-империалистическите противоречия - въпросът е винаги: кой ще надвие.
- Разрастването на “полицейския стълб” ще може да се осигури чрез пропагандата за “борбата с криминалността и с нелегалната имиграция”.
- Приоритет е даден на преминаването към обща монета.
Но Европейският Съюз е принуден да се противопостави (макар и с открита репресия) на опозицията и на социалната съпротива, нараснали във всички страни-членки, в резултат на изчезване на стабилността на работното място.
- И най-символичния момент в новия модел: – на 13 декември 2002 г. Съвета на върха в Копенхаген (Дания) решава приобщаването на страните от бившия социалистически лагер, « чийто символичен замах е слагане на край на резултата от Втората Световна Война – край на Ялта, ... прибавено към оттеглянето на Русия върху територията си през 90-те години на XX век ».
Европейската Конституция трябва да се подпише след влизането на страните от бившия социалистически лагер в Европейския Съюз. Това ще е раждането на “Нова Европа”! - сияят новите господари.
Бившите социалистически страни трябваше да се преустроят по начертания им път, за да се подчинят на жестоката пазарна икономика и на капиталистическата експлоатация. И те се отличиха с прилежността си и със стремежа си да изпълнят и най-унизителните изисквания за колонизирането им от империалистическия Европейски Съюз.
Това бе голям шанс за Запада. Отвориха се нови пазари и евтина високо-квалифицирана работна ръка, с което се помогна да се продължи живота на изгнилата капиталистическа система, чиято дълбока структурна криза е легнала на гърба на трудовите маси от цял свят.
Голям шанс, благодарение на страните, изоствили социалистическата система, изоставили комунистическия идеал и комунистическите идеология, патриотизъм и интернационализъм, изоставили обединението на масите за борба срещу неговите експлоататори!
Въпреки че България не е приета още в Европейския Съюз, тя с най-ускорен ритъм подписва редовно договори, обвързващи я да изпълнява европейските изисквания. За “Европа” нейното приемане в Съюза е чисто символично. Прибавената трета буква в международното означение (BGR, вместо BG) говори, че България вече не е считана за държава, а за регион.
март 2005 г.
ИЗТОЧНИЦИ:
- “Европа - 25 страни, една история” – сборник от статии на вестник “Льо Монд” от
1957 до 2003 г. – Париж, 2004 г.
- Жан-Люк Сале (историк) – “Аналитичен разбор на Проекта за Европейска
Конституция” – Париж, март 2005 г.
под заглавие “Рапорта Лугано за запазване на капитализма в ХХІ век”)
- Списание “Марксически проучвания” № 57 - януари / март 2002 г., Брюксел:
- “Пътя към Европейска държава” от Анри Убен, доктор по икономика, и
- “Изграждането на Европа ... на репресията” от Раф Жесперс, адвокат.
- Списание “Марксически проучвания” № 65 - януари / март 2004 г., Брюксел:
- “Новата главна цел на Европейския Съюз: Лисабонския процес” от Анри Убен, и
- “Конституция, в която всичко е за изхвърляне” от Ервиг Льоруж.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
Да проследим историята на “Обединена Европа”.
В ХV век Чехия, Унгария, Полша имат проекти за мирно съжителство чрез обединяване на страните. Но този проект е отхвърлен от Франция и от Ватикана... Това днес се изтъква от Полша, като претенция за авторство за създаването на Европейския Съюз!
В ХVІІІ век, френските философи Волтер и Русо мечтаят също за една единствена европейска нация.
Но практическата дейност за осъществяване на тези идеи датира от ХІХ век.
След френските революции от 1848 г., Виктор Юго подема активна политическа дейност, като организира през август 1849 г. в Париж международен конгрес в защита на мира. На този конгрес той за първи път формулира понятието “Съединени Европейски Щати”: “Вие Франция, вие Русия, вие Италия, вие Англия, вие Германия и всички вие нации от континента, без да загубите различните си качества и славната ви същност, ще се претопите тясно в една по-висша единица, за да създадете европейското братство, както френските области са се претопили във единна Франция. ... Ще усъвършенствате Творението под погледа на Творителя-Господ, комбинирайки ... братството на човечеството с мощта на Бога.”
Идеалистичното му виждане за възможността да се избегне войната чрез мирно съжителство на противниците се възприема от “миролюбците” по време на І Световна война, които се отказват от съпротивление срещу нападателите, в името на “обединението на Европа” (един от тях е Троцки). В отговор, на 23 август 1915 г. Ленин публикува статия, пояснявайки, че при капитализма разбирателствата между капиталисти или между мощни страни са временни, с единствената цел да задушат заедно социализма, но помежду си те са в борба за запазване на колониите си един от друг, и по-конкретно, едни европейски щати ще имат за цел да се противопоставят на икономическия възход на Съединените Щати и на Япония. В заключение Ленин казва, че Съединените Европейски Щати при капиталистическия строй са или невъзможни, или реакционни.
В 1922 г. австро-унгарски аристократ (Рихард Куденхов-Калерги) основава с други капиталисти и политици Пан-европейски съюз, с надежда да създаде Съединени Европейски Щати. Основна цел: защита срещу съветския болшевизъм.
На 5 септември 1929 г. на асамблея на Общността на Народите (предшественик на ООН), създадена от 54 нации, от които – 27 европейски, френският политик Аристид Бриан, загрижен от засилването на двата мощни блока – Съединените Щати и Съветския Съюз – заявява, че е абсолютно необходимо да се създаде икономически и политически съюз на “континентална” Европа... Но страхувайки се от френското надмощие в този съюз, останалите страни не поддържат това предложение (с изключение на Гърция и Латвия). Италия и Германия считат, че фашистката диктатура е единствена в състояние да се противопостави на двата блока. Такъв проект е отразен в книгата на Хитлер “Моята борба”, публикувана през 1925 г.
В 1940 г., след анексирането на Австрия, Чехия и Полша, Министерството на Икономиката на Хитлерова Германия прави предложение да се създаде Икономически Съюз на Централна Европа, в който да влизат Холандия, Дания, Словакия, Румъния, България, Унгария, Белгия, Норвегия и Швеция. Германия се стреми да създаде Европейска Банка за обединяване на монетната система в този икономически съюз чрез фиксиране на обменната стойност на монетите на тези страни към немската валута. Проектът предвижда Франция и Англия да останат свободни!
След ІІ Световна война, на първото събиране на западни европейски депутати в Хага през 1948 г., под влияние на изказването на Чърчил през септември 1946 г., се заявява че “спешна задача на европейските нации е да създадат икономически и политически съюз за осигуряване на сигурността и на обществения прогрес”. В 1948 г. Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Ирландия и Англия създават Съюз на Западна Европа, чиято цел е обща отбрана с обща армия.
Предложената на 24 октомври 1950 г. обща армия, чиито дивизии ще трявва да са на разположение на Атлантическите военни сили под командването на американски генерал, не се осъществява. Съпротивата на френските комунисти и на част от голистите успява да провали проекта. Франция е единствена от Съюза на Западна Европа, която не го гласува. Де Гол заявявя: “Заедно с победените Германия и Италия, Франция трябва да изсипе своите човешки и материални средства в един безотечествен коктейл. Това снижение и` се иска в името на равноправието, за да може Германия да се превъоръжи, минавайки, че няма армия.”
Но признаването на суверенитета на Германия, станала Германска Федеративна Република (ГФР) на 8 май 1949 г. (на годишнината от нейния разгром), и приемането и` в новосъздадения през април 1949 г. Атлантичски пакг (НАТО) позволява на Германия да се превъоръжи.
1. Първи конкретни стъпки към Европейски Съюз
На 8 април 1951 г. се създава официално (и влиза в действие на 25 февр. 1952 г.) “Европейска Общност за Въглища и Стомана” (ЕОВС), обединяваща два вековни противника – Франция и Германия. По такъв начин се полага базата за общо развитие, което фактически засяга военния сектор. В този съюз са поканени да влязат също Италия, Холандия, Белгия и Люксембург.
Предложението за ЕОВС се дължи на двама френски министри, Жан Моне и Робер Шуман: “Войната между Германия и Франция става не само безсмислена, но и материално невъзможна.” Но френско-немската продукция на въглища и стомана ще е поставена под контрола на над-национален Висш Комитет. Англия отказва да зависи от такъв над-национален комитет.
Двамата френски министри оформят тази идея под натиска на Съединените Щати върху европейските съюзници от войната, за да приобщат Германия в различни области от икономиката. С откриването на студената война срещу Съветския Съюз, Германия е важен географски стратегически пункт за новата им политика.
Но тази идея трудно може да се представи пред Франция, която се стреми да накаже Германия и да получи военни репарации, а не възраждането и`. Проектът се подготвя в пълна тайна. Посвещавайки още двама министри в тайната и под прикритието, че се създава Европейски съюз, проектът е представен в Министерския Съвет на 9 май 1950 г. (пак на годишнина от края на войната), чийто Председател е поставен пред свършен факт, и се оказва принуден да го удобри. Някои историци наричат това събитие “законния заговор”, и то е считано като учебна задача по политическа тактика.
На 25 март 1957 г. в Рим се подписват два пакта - единият слага началото на Европейския Икономически Съюз, а другият създава “Евроатом” - за общо финансиране и коопериране в областта на атомното оръжие и за производството на обогатен ураниум (Франция и Италия по 45%, Германия участва с 10%). Това е най-секретния период в историята на Франция, за първи път отразен в историята през 1993 година.
На 15 ноември 1957 г. в Париж се събира съвет в тясен кръг, за обсъждане на последиците от изпращането на Съветския “Спътник” в космоса.
Европейският Икономически Съюз, наречен още “Общия пазар” и “Европейската Общност”, полага основите за обща политика на страните-членки в транспорта и селското стопанство, и цели премахване на митническите такси между тях. Глава V от пакта установява органите на съюза:
- Асамблея (понастоящем френската дума, отговаряща на Народно Събрание, е заменена с англо-саксонското понятие Парламент);
- Съвет на държавните ръководители;
- Комисията, съставена от “независими” членове; и
- Икономически и социален съвет.
За “година нула” на Европейския Икономически Съюз се счита 1 януари 1958 г.
2. Противоречия между шестте страни-основателки
От самото начало се очертават бъдащите стълкновения в Европейската Общност. Още с поставяне на въпроса къде ще бъде седалището на Общия пазар се разиграват задкулисни шушукания и се упражняват два външни натиска: 1. – за концентрация на органите, и 2. – за създаване на “европейски дистрикт” с комитет за архитектурно устройство и управление на инсталациите. Той трябва да е концентриран в “гръбначния стълб” на Европа: областите Рур (Германия) и Лотарингия (Северна Франция), и страните от Бенелюкс (Белгя, Холандия и Люксембург – приели това общо наименование в 50-те години).
Специален протокол е прибавен към Римския договор за привилегиите и дипломатическия имунитет на европейските служители.
Европейският Икономически Съюз, ЕОВС и Евроатом трябва да бъдат групирани. През 1965 г. те се сливат, чиито обединени структури са валидни и днес.
В 60-те години – в период на освобождение на колониите - във Франция отново идва на власт генерал Де Гол. Той се противопоставя на НАТО. Слага под папките протокола за ураниума от 8 април 1958 г. Също така, блокира влизането на Ирландия, Дания и Англия в Европейския Икономически Съюз (те успяват да влезат едва през 1973 г. - при президента Помпиду).
Де Гол е за “Европа на държавите” – от Атлантическия океан до Урал, чието седалище да бъде във Франция. Той е против създаването на над-национално европейско правителство, предпочитайки съюз на държавите. През 1965 г., чувствайки се засегната, Франция се оттегля за шест месеца от европейските съвещания. С това тя постига историческия люксембургски компромис, валиден и до днес, който допуска някои важни решения да се приемат при единодушие, а не с мнозинство.
На 10 февруари 1961 г. генерал Де Гол събира първата “конференция на върха” на шестте държави-членки. Целта е да се ориентира икономическия съюз към политическо сътрудничество. Но френската инициатива е подозрителна за дипломатическите кръгове. Какво цели Франция? На 5 септември 1960 г. Де Гол е уточнил в пресата, че “Европа трябва да е обединена във военно отношение”, в очакване да стане “една внушителна конфедерация от суверенни държави, с Асамблея, състояща се от делегати на националните парламенти”, като “широк европейски форум от Атлантическия океан до Урал”. Но това означава “Европа” да се противопостави на Съединените Щати и на НАТО, което останалите пет държави не желаят. Бенелюкс защитава също кандидатурата на Англия, виждайки в нея спирачка срещу френско-немското превъзходство. Конференцията завършва единствено със създаването на комисия с председател Кристиан Фуше, и с решението да се срещат – но без да се запланува периодичността на срещите.
До 70-те години, борбата за надмощие в Европейския Съюз е в полза на Франция, но в 1972 г. Германия успява да наложи да се въведе обменен курс на отделните валути чрез постоянна флуктуация с немската марка, наречен “монетна змия”. Това засилва икономическата власт на Германия, чиято монета става еталон за другите. В 1979 г. “змията” се превръща в “европейска монетна система” (SME).
Поради кризата в металургията, Съюзът разрешава на страните-членки да национализират предприятията си, което струва много скъпо на съответните държави (основен принцип при капитализма: когато мощните предприятия печелят - печалбата отива в тяхния джоб; когато губят – държавата плаща, т.е. данъкоплатците). Хиляди работници загубват работата си от преустройствата: за 10 години в Европейския Съюз са съкратени 400.000 работни места в металургичния сектор.
3. Разширение на Европейския Икономически Съюз
Въпреки че народите са против влизането им в Общия пазар, на 1 януари 1973 г. се ражда “Общността на 9-те” с Дания, Ирландия и Англия.
По инициатива на Валери Жискар Дестен, президент на Франция, и на германския канцлер, Хелмут Шмид, Асамблеята на Европейската Общност ще се избира с общо гласуване. От 22 юли 1975 г. Асамблеята гласува бюджета.
Големи са битките в Асамблеята на Европейската Общност против изпратената от Жискар Дестен предсeдателка, Симон Вейл – която като министър на здравеопазването във Фрация е въвела аборта (!); други пък са против женско председателство (!). Борбите са и за взимане на председателството на отделните комисии.
Въпреки че Испания “плаши европейците” с производството си на вино, на 1 януари 1986 г., Испания и Португалия са приети в Европейската Общност, предизвиквайки оживени дебати относно “техническите” последици от разширяването на Общността на 12 членки (с Гърция, приетa през 1980-81 г.). Страните-съдружнички на Общия пазар – Мароко, Израел, Турция (които се ползуват с привилегията да внасят стоки в Общия пазар без мито) - също така са обезпокоени от включването в Общността на страни, произвеждащи тяхните стоки. Но това се оказа гибелно по-скоро за Гърция, която се принуди да изхвърля и да заравя във ями своите портокали, в полза на мароканските портокали. Масло, мляко и вино са в излишък в Общия пазар. Но тази “Европа” привлича редица страни: един вид удостоверение за признаването им от основоположниците.
Един икономически съюз не може да осъществи проектите си без политически структури, които да узаконяват решенията му. Обаче през 80-те години се оказва, че политическият съюз е невъзможен, поради противоречията на страните-членки. Европейският Съвет, събран във Фонтенбло в 1984 г. констатира, че от съвещанията в Хага през 1969 г. и в Париж през 1972 г., няма никакъв напредък.
В същото време, директорът на фирмата “Волво” предлага на ръководителите на “Фиат” и на “Филипс” да основат дружество “Кръгла маса на европейските индустриалци”, по примера на подобна групировка на влиятелни в пазарната икономика американски капиталисти (бизнесмени). Събирайки 17 други шефове на най-едрите европейски фирми, дружеството се основава през април 1983 г. Още на първото им събрание присъстват двама европейски комисари – на Индустрията и на Финансите.
Под натиска на “Кръглата Маса” Европейският Икономически Съюз се превръща в истинска политическа единица, ръководена от 45 монопола, в който държавите нямат право да се противопоставят на взетите решения, нито да водят политика за поддръжка на собствените си фирми (нали могат да станат конкуренти на предприятията от “Кръглата маса”!)
Съвещанието на върха от края на 1985 г. решава да промени Римския договор. Решава се до 1992 г. да се уеднаквят данъка за добавена стойност (ДДС) и таксите по консумацията.
Основен приоритет на “12-те” е да се установи до края на 1992 г. вътрешно икономическо пространство без граници за така наречените “четири свободи на движение”: на лица, на стоки, на услуги и на капитали. Това е свързано с 300 решения на Европейската Комисия.
Приема се занапред решенията да се взимат с “квалифицирано болшинство” (т.е. без право на вето), вместо с “единодушие”. (вж. по-долу глава ІV.1.: “От Единния Акт до пакта в Маастрихт”)
Научната работа, технологичното сътрудничесво в електрониката, и околната среда също стават приоритет.
Това, което държавите не успяха да осъществят поради борба за надмощие и стремеж за независимост, фирмите успяха да наложат, поради общите си интереси: истинска над-национална структура с европейска армия, притежаваща общо ръководство и обща политика, европейска полиция (Европол), европейски съд (Еврожюст) и обща монета - евро, въведена на 1 януари 2002 г.
За начало на този над-национален съюз се счита пакта, сключен в Маастрихт (Холандия) през декември 1991 г., като резултат от основаването на “Кръглата маса на европейските индустриалци” през април 1983 г., чиято дейност е насочена към създаването на Европейска държава под тяхен диктат.
В 1995 г. се създава “Европа на 15-те” - с влизането на Австрия, Финландия и Швеция в Европейския Съюз.
4. Контролиране на броя на населението
С увеличаване на капиталистическото свръх-производство и намаляване на броя на консуматорите, икономическата криза се задълбочава, което заплашва капиталистическата система в световен мащаб. От друга страна постоянна заплаха за бъдащето на капитализма са явления като:
- Риска от рухване на борсата, неотговаряща на икономическите резултати.
- Развитието на мощни мафии, които се противопоставят на държавите.
- Съпротивлението на народите, които осъждат властните капиталистически
институции - Световната Банка, Международния Валутен Фонд, Световната
Организация по Търговията – довели голям брой страни в света до обедняване.
- Екологически проблеми (Маркс беше предупредил, че неплановата икономика води
до изтощаването на земята).
Капитализъм и “пазар” не са синоними. Пазарът е съществувал и може да съществува без капитализма, но обратното е невъзможно. Капиталистическата “пазарната култура” съдържа в себе си: мотивацията, растяща с нарастване на капитала (както беше писал Маркс: при двойна печалба, капиталът става сигурен в себе си, (...) при 300% печалба той става безскрупулен и е готов на всичко); нуждата от натрупване на капитали; готовността да се рискува (Борсата е вид хазартна игра); търговски, сделчески, инвестиционен и предприемачески манталитет, т.е. вкус за конкуренция, което е свързано с борба за надмощие и авантюра в неизвестното. Това е “пазарната култура” на бизнесмена.
Тази култура достигна върха си в “творческата разруха” (“деконсруктивизма”), чийто известен теорик е Жак Дерида.
Страните, които са изградили тази “пазарна култура” представляват 10% от човечеството. Това са западните страни, които от векове са се стремили и воювали за териториални завоевания и власт.
Днес културните стойности се предават в по-малка степен от обществените институции - семейството, църквата или училището, от армията, от политическите партии или в службата. Днес културата се сформира от рекламите, телевизията, магазините. Според социолозите – търговските центрове са “катедралите” на новото време.
Предишните стойности бяха безплатни. Но за “пазарните стойности” трябват пари. Обаче, милиони са тези, които остават с неизпълнени желания, породени от образите на консумацията. За слабо-платените трудещи се, неучастващи в ритуала на тази култура, това психически се превръща в комплекс - състояние, което някой ден може да избухне.
Капиталистическите сили търсят решение на заплахата за бъдащето на капитализма. Проучването на различните фактори намира единствено решение в “контрола на броя на населението”.
Научните изследвания в биологическите, екологическите и демографските науки имат за цел “контрола на прираста на населението”.
Как да се намали населенито, наброяващо 6 милиарда през 2000 г., за да се върне до 2020 г. на броя от 1975 г. – 4 милиарда жители? В кои части на света да се действа? С какви методи?
Ще представим накратко основните положения на тези проучвания.
1.) В кои области?
Според таблици на ООН за прираста на населението от 1995 г. до 2020 г., по възрастови групи, класирани в “най-развити” и “най-неразвити” области, се достига до цифрите: 6,5 милиарда жители в 2005 г., 8 милиарда – в 2020 г. Статистиките показват, че въпреки по-голямата продължителност на живота в “развития свят”, неговата раждаемост допринася 10% население в световния баланс, при 23% смъртност. Според цифрите на ООН - на 81 милиона годишен прираст на земното население, приносът на “развития свят” е само 1 милион годишно. Следователно, проблемът са останалите 80 милиона в “неразвитите области”.
За да се стигне до намаляване на населението на 4 милиарда за две деситилетия, трябва да се ликвидират по 100 милиона души годишно в “най-неразвитите области”. (Фактът, че при добри условия на живот раждаемостта намалява – тъй като бедните семейства се стремят да осигурят работна ръка за издръжка на семейството си, дори и чрез продажба на децата си за проституция, за органи, за осиновяване – не внушава идеята за необходимостта да се подобрят жизнените условия в бедните области.)
Идеята, че трябва да се намали населението, тъй като то “расте по-бързо от хранителното производство” не датира от Малтус (“Есе за принципа на населението” – 1798 г.). Към 200 г. от новата ера, християнският теолог Тертюлиен е писал, че “големите напасти на човечеството: чума, гладувания, войни, земетресения, се оказват всъщност, благотворни за пренаселените нации, позволявайки да се изкорени пресилено-нарастналата човешка раса. Голямото население е тяжест за Земята, която едва успява да отговори на неговите нужди.” За този теолог, благото на човечеството е над индивидуалния живот. Общото благо е върха на човешките стойности.
Но днешните “права на човека” защитават личността, индивида. Преследват се само престъпленията, извършени от отделни личности. За днешното общество понятията “колективно престъпление” или “колективна отговорност” не съществуват.
Днешното общество се състои от “печеливши” и “губещи” личности. За да се уравновеси пропорцията между “печеливши” и “губещи”, трябва да се намали броя на “губещите”. Но днешните морални стойности не допускат да се прокара идеята за намаляване на населението. Трябва да се създаде ново мислене и нови морални стойности (това не е проблем за средствата за масова информация – с добре заплатени “интелектуалци”, в тясна връзка с монополите на мощните медии, лесно може да възпита младежта в този нов морал!).
2.) С какви методи и средства трябва да се действа?
Модерните стратегии за намаляване на населението ще изискат известни разходи, колкото и те да са сведени до минимум. Но “Аушвиц” е обратното на това, което трябва да се предприеме:
- Първо, “жертвите” трябва да се “самоизберат”, въз основа на своята некомпетентност, ненагаждане към условията, бедност, необразованост, мързеливост, криминалност и т.н. Това е групата на “губещите”.
- Второ, държавата не трябва да е отговорна за унищожаването им. Тя трябва да е зад частни фирми, които ще “контролират броя на населението”. Този невидим контрол трябва да се съчетае с видим “контрол на раждаемостта”, включен в държавната политка – така наречените служби за “семейно планиране”.
Най-ефикасните средства за намаляване на населението всред бедните класи са болести, глад, търговия с оръжие, природни бедствия (земетресения), етнически раздори, липса на вода. Откритията на биологията, екологията, демографията - правилно разбани и добре съчетани - могат да дадат решение на въпроса за контролиране на броя на населението.
Биологическото оръжие (масови заразявания), лишаване от вода – са ефикасни средства.
Но най-ефикасно е да се предизвикват раздори между отделни групировки. “Етническата принадлежност”, макар и да е със слаби исторически корени, най-лесно позволява да се предизвика разцеплението на групи, които се считат заплашени от останалите. Достатъчно е да им се внуши, че някой от тяхните е засегнат, убиден или убит от друга група, за да се изолират и противопоставят един срещу друг.
Докато такива местни напрежения се поддържат, “глобализацията” ще триумфира, отстранявайки солидарността на народите срещу нея.
5. Заключение
В 90-те години на миналия век беше създадена икономическата база на Европейския Съюз; в началото на ХХІ век се изгражда политическата му надстройка от централизирани политически органи на властта, с все по-големи възможности за интервенция против “нежелателните насоки на развитие” - както в границите на съюза, така и в по-широк географски мащаб.
Европейската държава като политическа единица не е гаранция за мира. Европейският Съюз вече участвува във войните в Афганистан, Ирак и Югославия. Целта му е световна хегемония, т.е. нов вид колонизация. Това е един капиталистически блок, притежаващ основните черти на империализма: реакционна вътрешна политика, жажда за ескпанзия, и агресия извън границите си.
Официално, Европейският Съюз се стреми към осъществяване на “пространството на свободата, сигурността и справедливостта”. Но тук свобода означава свобода за движение на капитали и на работна ръка - без да се таксуват печелившите. А сигурност означава строго наблюдение на гражданите, докато справедливост остава празна дума. Под лозунга “борба с криминалността” (между впрочем, борба с тези криминални групировки, които правят конкуренция на протежетата им) се изработват съдебни и репресивни органи с механизъм за строг контрол, позволяващи борбата с “вътрешния враг”.
Въз основа на подписания в Шенген (Холандия) договор през 1985 г., са въведени репресия и санкции на гражданите по европейските граници. Неговото приложение вече е свързано с хиляди убити и изчезнали на граничните пунктове. В същото време, всеки гражданин (както чужденци, така и на страните-членки) е регистриран в данните SIS (Информационна Система Шенген). От съвещанието на върха в Маастрихт през 1997 г., Шенген се превърна в първия централизиран европейски орган за контрол на гражданите – не само на отделни лица, но и на цели организации. Освен криминалните организации, репресията цели и организациите, които са против новия европейски обществен ред и против капитализма - обявени за терористични (“политически хулигани”). Страните-членки трябва да преработят законодателството си за уеднаквяване с нормите на Европейския Съюз.
Европейската полицейска служба Европол бе основана през юли 1995 г., и влезе в дейност на 1 октомври 1998 г., със седалище в Хага (Холандия): за работа с компютърните данни и сведения, за анкети в страните-членки. Европол има право да събира лични данни за гражданите, върху което няма никакъв контрол. Страните се задължават да снабдяват Европол със собствените си информации по наложени им анкети.
Масовите протести срещу капиталистическата глобализация в Гьотеборг (Швеция) и в Генуа (Италия), бяха жестоко репресирани. Полицейската разправа с политическия протест вече стана реалност в Европейския Съюз.
Както Ленин беше предвидил, Европейската капиталистическа държава, ако се осъществи, тя непременно ще е реакционна и империалистическа.
Европейската капиталистическа държава се изгражда, за да експлоатира и потиска трудещите се. Товa е империалистически блок за осъществяване на експанзионните въжделения на европейския финансовия капитал (т.е. на банките-монополи) и нa европейските предприятия-монополи, в интерес на германския капитал, тясно свръзан с френските буржоазни политически ръководители. Тя централизира властта в шепата на ограничено ядро от хора - без възможен демократичен контрол над действията им. Изградените и` структури позволяват прилагането на фашистки методи.
Тя ще преследва всяка съпротива на нейната политика. Европейските въоръжени части ще се пращат срещу работници, области или държави, които се опитат да се противопоставят на това ново робство – под претекст за борба с тероризма.
Без съмнение, борбата срещу нея ще бъде дълга. Но тя е абсолютно необходима.
Единствено едно народно правителство може да гарантира социалния прогрес и демократичните права на голямото мнозинство от гражданите, а не на монополите. При социалистическата планова икономика войната няма смисъл.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
ІІ. ЕВРОПЕЙСКАТА КОНСТИТУЦИЯ
На срещата на върха на Европейския Съвет в Солун през юни 2003 г. бе представен “Проекта за Конституция на Европа”. Той бе резултат от работата на “Конвенцията за бъдащето на Европа”, под председателството на Валери Жискар Дестен и Жан-Люк Деаен.
1. Същност на Конституцията
Не се касае за истинска конституция, тъй като страните-членки запазват собствената си конституция, а за международен пакт, продължаващ и потвърждаващ основоположните пактове на политическия Европейски Съюз – в Маастрихт (Холандия) през 1991 г., в Амстердам (Холандия) през 1997 г. и в Ница (Франция) през 2000 г.
Приемането на този Проект за Конституция ще означава потвърждаване и узаконяване на политиката, произхождаща от тези пактове. Тази политика няма да може да се поставя под въпрос, освен при условие, че се направи нова конституция, която да бъде приета единодушно от 25-те страни-членки.
След приемането и`, Европейският Съюз няма да има право да води политика извън рамките на тази Конституция. Същото се отнася и за националната политика на страните-членки. Дори и днес, повече от шест на десет гласувани закона в националните парламенти не са нищо друго, освен прилагането на европейските директиви. Всяка страна трябва да води политика, спазваща европейските норми. Това отстранява възможността от всякаква алтернатива в областта на монетната или бюджетна политика, на икономическата и социалната политика. Националните парламенти няма да могат да приемат закони от социален характер, тъй като трябва да спазват драстичните мерки от “Пакта за стабилност”, позволяващ безграничната експлоатация на трудещите се. Бъдещата конституция дори отхвърля “правото на работа”, заменяйки го с “правото за търсене на работа”.
Член І-26 уточнява: « Европейската Комисия е натоварена да взима инициативите свързани с общия интерес на Съюза, да бди за приложението на Конституцията, както и за изпълнение на мерките, приети от европейските органи вследствие на Конституцията. Тя съблюдава също приложението на съюзническото право, под контрола на Европейския Съдебен двор, изпълнява бюджета, планира отделните програми и осигурява външното представителство на Съюза, ... с изключение на външната политика, сигурността и други случаи, предвидени в Конституцията. »
Както се вижда, ключовите позиции на Брюкселската Комисия се запазват. По този начин се осигурява предимството на Европейския Съюз над националните държави.
Да напомним, че Европейската Комисия и европейските министри не са избрани от населението, както и двата нови изпълнителни поста, Председател на Европейския Съюз и Министър на Външните Работи, но - според член 18 - те имат властта да създават закони и да организират приложението им.
Предложената конституция е крачка назад в сравнение с конституциите на редица страни-членки, и в сравнение с “Декларацията за основните права” на ООН.
Дебатите и дискусиите в пресата и сред политическите кръгове не поставят под въпрос съдържанието на проекта за европейска конституция. Коментират се единствено организационни и изпълнителни въпроси. В такъв смисъл, удобрението на тази Конституция, дори и чрез референдум, е пълен фарс.
2. Конституционни права и задължения
Единствените основни свободи, гарантирани от Проекта за Конституция са сведени до свободното движение на работна ръка, на стоки, на услуги, и на капитали, както и свободата за предприемачество. Тези свободи засягат единствено едрия капитал.
Европейският депутат от Гръцката Комунистическа Партия, Костас Александракис, казва: “Борбата, която Европейският Съюз води от повече от десет години насам против социалните придобивки, постигнати от работническата класа в продължение на едновековната си борба, доказва, че Конституцията не е изградена за защита на интересите на трудещите се, както автомобилът не е изграден, за да лети.”
Няколкото демократични члена от Конституцията са само фасада.
Създадените “консултативни комитети”, представящи гражданите, са определени в член І-32:
« Икономическия и социален Комитет, ще е представен от профсъюзите на служителите, от организациите на работодателите и от други прдставители на обществото, най-вече в социално-икономическата, гражданско-професионалната и културната области … Членовете на Комитета на Областите (който е съставен от избраните от населението местни органи на европейските “региони”) и тези на Икономическия и социален Комитет не са обвързани с никакъв задължителен мандат. »
Очевидна е ролята на тези “демократични” консултативни инстанции. Чрез “Икономическия и социален Комитет” (ИСК) ще се осигурят, преди всичко, постове за представители от профсъюзите, създавайки така наречената от Енгелс “работническа аристокрация”, които – без никакви задължения към членовете си – ще заседават в Европейската Централа на Профсъюзите, член на ИСК, и чрез реформистките си становища ще поддържат европейската политика.
От друга страна, в резултат на наложената “децентрализация” (т.е. отделянето на местните областни органи от националното “централизирано” правителство) ще се даде възможност да се използват неизбежните противоречия между създадените богати области - “полюси на развитие”, ползващи се с европейски инвестиции, и напълно изоставените обедняли области. По този начин, ще могат да се подчинят членуващите в Областния Комитет избрани местни органи на шантажа на инвеститори, на чиито капиталистически интереси те ще трябва да угаждат.
Ясно е, че тези “демократични” консултативни Комитети няма да имат желание, нито възможност да защитават интерсите на гражданите.
Подготвеният текст напомня няколкократно (и по-конкретно, в чл. 3), че икономическата политика е водена в съответствие с “принципа на пазарната икономика, в която конкуренцията е свободна”. Който смята да прилага планова икономика, или дори частичен държавен контрол, ще бъде считан за противоконституционен.
В глава ІІІ, държавните предприятия се допускат - при условие, че спазават правилата на конкуренцията.
Тази “конкуренция” е жизнено необходима за акционерите на европейските монополи, за да посрещат ударите на американските и японски монополи. Но основаната на тази конституция над-национална европейска държава няма да е противовес на американския империализъм. В “Европа на 25-те”, американското влияние ще е по-голямо отколкото при “15-те”. В Проекта се казва изрично, че страните от Европейския Съюз ще работят в тясно сътрудничество с НАТО. Това е победа на “евро-атлантистите” - Англия, Италия и Испания, подчинени на американската политика - над френско-германския анти-американски полюс. С новия Първи Министър в Испания, Запатеро, последната се присъедини към френско-германския блок.
Но, въпреки борбата си срещу американската хегемония, този блок не е в разрез с Проекта за Конституция. Неговата цел е да играе по-значителна роля на световната арена, поради което той се стреми към усилена милитаризация. Това е опасност за световния мир и ескалация във въоръжаването (и ценен подарък за военно-индустриалния комплекс).
Поддръжката на Проекта за Конституция от Буш показва, че не е решен въпроса кой ще ръководи в бъдаще Европейския Съюз. Ръководните постове са предвидени за три различни страни. Следователно, противоречията между големите страни в Европейския Съюз ще се увеличат и ще се засилват непрекъснато.
Това е облика на бъдещия “вътрешен икономически пазар”, с външни граници, наблюдавани от една единна Полиция - Европол. Този “пазар” е изграден в интереса на едрата европейска буржоазия. За неговото стабилизиране е необходима политическа, полицейска и военна надстройка. Най-големите европейски монополи, обединени в “Кръглата маса на европейските индустриалци” правят натиск за създаване на централизиран държавен апарат, с цел затвърждаване на икономическата им власт чрез съответна политическа власт.
Въвеждането на Конституция на тази монополистическа европейска държава няма да осигури благоденствие за трудещите се, въпреки честата употреба на понятието “социална политика”. Капиталистическа “Европа” няма никога да е нито социална, нито демократична, нито миролюбива. В целия свят капитализмът прави живота на трудещите се непосилен. Проектът за Конституция обявява като своя основна цел “благоденствието на Съюза”. В тази фраза не се споменават огромните маси от трудещите се – вид правова застраховка срещу поетите “социални” ангажименти. Зад всяка фраза на предложената конституция се крият най-реакционните постановки в защита на безкрайно малкото малцинство от населението.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
СЪДЪРЖАНИЕ:
І.
ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ – НАД-НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА
1. Държавни органи и политика на Европейския Съюз
1.1. Европейските институции
1.2. Политическият Европейски Съюз
1.3. Кръглата Маса
2. Лисабонският процес
3. Съединените Американски Щати – съперник и ... модел
3.1. Американският модел
3.2. Европейският вариант на американския модел
3.3. Европейският Съюз цели световна хегемония
ІІ. ЕВРОПЕЙСКАТА КОНСТИТУЦИЯ
1. Същност на Конституцията
2. Конституциoнни права и зaдължения
ІІІ. ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ
1. Първи конкретни стъпки
2. Противоречия между шестте страни-основателки
3. Разширение на Европейския Съюз
4. Контролиране на броя на населението
5. Заключение
ІV. ЕВРОПА НА 27-те – СИМВОЛ ЗА “КРАЙ НА ЯЛТА”
1. От Единния Акт (1985 г.) до Пакта в Маастрихт (1991 г.)
2. От Пакта в Амстердам (1997 г.) до Срещата на върха
в Копенхаген (2002 г.)
***
I. ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ - НАД-НАЦИОНАЛНА
ДЪРЖАВА
1. Държавни органи и политика на Европейския Съюз
1.1. Европейските институции
Европейският Съюз почива на принципа на правова държава. Дейността му е заложена в Хартата за основните права. Той притежава едно единствено правителство, представено от пет държавни органа – европейските институции:
- Европейският Парламент, представящ гражданите със 700 избрани депутата, групирани по партийни формации. Той няма глас по отношение на конкуренцията, монетната или търговската политика. Парламентът също така не упражнява контрол и не е консултиран при взимане на решенията.
- Министерският Съвет – съставен от различните министри на страните-членки по специалност;
- Европейската Комисия, състояща се от 20 комисари (Проектът за Европейска Конституция предвижда да се намалят на 15) – с функция на министри.
Има също така:
- Съдебен двор; и
- Счетоводен двор.
Монетната политика е концентрирана в ръцете на Централната Европейска Банка, ползваща се с много голяма власт, и контролирана единствено от големите европейски финансови групи.
Основните “стратегически ориентации” и главните “политически цели” на Европейския Съюз се определят на срещи на върха от Европейския Съвет, събиращ държавния глава и изпълнителните органи на 15-те страни-членки (а от 1 май 2004 г. – на 25-те). Това съвещание се събира на всеки три месеца, т.е. четири пъти в годината. Председателството на “срещите на върха” се поверява на правителството на една от страните-членки, което заема този пост за шест месеца. Решенията се приемат при единодушие. Но Проектът за Конституция предвижда въртящото се между страните-членки председателство да бъде заменено със “стабилно президентство”, т.е. с постоянен председател (Президент), избран за две години и половина, с възможността за двоен мандат. Предвижда се също така и постянен Министър на Външните Работи. Това намалява възможността на страните да имат достъп до изработените документи.
Обаче органът, който символизира управлението на Европейския Съюз, е Европейската Комисия. Нейната задача е да оформя юридически, във вид на закони, желанията и интересите на финансовата и индустриална европейска олигархия, както и да контролира изпълнението им. Тя играе също ролята на Външно педставителсво (бъдащата Конституция увеличава тази роля, създавайки кабинет около поста Министър на Външните Работи).
Европейската Комисия е съставена от 20 комисари, като големите страни имат по двама представители. С влизането на десет нови страни през 2004 г., в Комисията влязоха десет нови комисари. А след влизането на България и Румъния – те трябва да намалеят на 27. Европейската Комисия се състои от техници (от частната практика), от ръководителите на най-едрите европейски монополи (“Административните Съвети” на монополите), свързани с политици от едрата буржоазия – бивши министри, висши съветници и банкови служители от държавния апарат (“политическия елит”) и от “експерти” (титла позволяваща да се приобщат най-сигурни приятели и съмишленици).
Ако предложението на Проекта за Конституция за 15 комисари се приеме, Комисията ще остане изцяло под контрола на големите страни.
Целта е да се разширят “компетнциите” (т.е. областта на действие) на Европейската Комисия: - предлагане на законите, - издаване на изпълнителните документи, и - контрол на изпълнението, във все` повече области от икономическия и политическия живот. Европейската Комисия предлага Законите, които се приемат от Министерския Съвет при мнозинство от 70%. Но в европейския Министерски Съвет страните нямат равностойни гласове: представителите на големите страни имат двоен глас.
Европейската Комисия е натоварена и с изпълнението на законите: с изготвянето на съответните правилници, директиви, препоръки и решения. Страните имат право да избират пътя за изпълнение на изискванията – важното е да се получат исканите резултати. Всяка година има специфични програми за отделните страни-членки, като на следващата година Европейската Комисия проверява дали страните са взели правилно насоката за изпълнението им (и евентуално да се ориентират в ново направление). Дава се вид за пълна свобода на изпълнителите, но приложението на европейските мерки е строго задължително и се санкционира с глоби. Европейските мерки се прилагат според клиента - например, решението да се вдигне с пет години трудовия стаж, необходим за пенсия, беше приложено в Белгия още в 2002 г., където той се увеличи от 40 на 45 години, докато във Франция всяка година се увеличава с половин година, при което от 37,5 години той ще стане на 42,5 ... в 2012 г.(процентът на изработените години спрямо необходимия трудов стаж определя намалението на полагаемата се пълна пенсия).
Европейската Комисия има повече пълномощия от тези на Министерския Съвет, докато Парламентът остава с най-дребна роля. Европейският Парламент е единствения орган, избран с гласуване на гражданите. Но тук този орган има най-малка власт. Това е парадокс дори и за буржоазната демокрация, при която народът има, макар и относително влияние, чрез избраните депутати. Тук депутатите нямат никакъв глас спрямо взетите решения. Единствената роля на Парламента е да гласува бюджета на Европейския съюз.
Европейската Комисия е решаващия орган в Европейския Съюз. Съставена от тясната групировка от техници, “експерти”, държавни служители и ръководители на най-едрите европейски монополи, тя символизира европейската “демокрация”.
Европейската Комисия е въплъщение на теорията на Ленин за “механизма на сливане на висшите ръководители на монополите с политиците от държавния апарат при капитализма”.
Европейският Съюз използува американските методи на управление: при всяка нова ситуация се гласуват закони, които отменят предишни решения, и имат стойност на “законодателство”.
Показателен е примера със Съвета на върха в Ница, в края на 2000 г., който прие да се считат за “големи страни” Испания (с 41 милиона жители) и Полша (с 39 милиона) - статут позволяващ им да блокират европейските решения, наравно с другите четири големи страни (Германия – 82 милиона жители, Англия – 59 милиона, Франция – 58 милиона и Италия – 57 милиона). Четирите големи страни представляват 60% от населението в Еропейския Съюз.
“Демократично е да се вземе под внимание демографията на отделните страни!” – заявяват най-голямите. Това заявление е в съответствие със схемата, предложена от Проекта за Конституция, изработен от “Конвенцията”, която предвижда решенията да се взимат с мнозинство ... от четирите голями страни.
Днес страните-основателки не искат да чуят за решението в Ница: “В разширена Европа взимането на решенията непременно трябва да се улесни, а не да се усложни!” – заявяват те. Но Испания и Полша до такава степен протестираха, че се направи отстъпка да бъдат приети между “големите” до 2014 г., след което ще се премине към системата, предложена от “Конвенцията”.
С Испания и Полша, големите страни представляват 74% от населението от 450 милиона жители в Европейския Съюз “на 25-те”. Осем страни са с население между 8 и 16 милиона (19% от “европейското” население), и единадесет имат под 5 милиона жители (7% от “европейското” население).
Трябва да се подчертае тук, че демографският претекст няма никакво демократично основание, тъй като в Европейския Съюз представителите на страните не представляват въжделенията на народите си. Те са, само, най-богатата им прослойка, която не надвишава 1% от населението на всяка страна. Така че четирите страни няма да отразяват желанията на 60% от “европейското” население, както се внушава. Впрочем, при изчислението на вътрешния продукт на страните, богатствата на тази прослойка “вдигат” нивото на богатите страни. Но това няма нищо общо с покупателната способност на населението им. “Цифрите” им позволяват, обаче, да претендират за “висок стандарт на живота” в тези страни, което не се отнася до обикновенния гражданин ... но е силен пропаганден елемент.
1.2. Политическият Европейски Съюз
Европейският Съюз се стреми към създаване на Европейска държава с единна политика. Германия поддържа формата на Федеративна държава, съставена от областите (“региони”) на отделните страни, чиито център ще бъде Берлин (по модела на немските Ландери). Франция предпочита Конфедерация от суверенни държави: “строеж на Европа, без разкъсване на Франция!”. Англия също не е за Федерация, зависеща от Германия. Интересно е да се отбележи, че се говори за държава, а не за “република”. По този начин се избягва да се постави въпроса за правото на европейските монархии да влезат в обединение с буржоазни републики.
Капиталистическите сили (предимно европейските монополи) бързат да създадат федеративна държава, ръководена от едно над-национално правителство, чиято политика ще диктуват те. И са достатъчно мощни, за да го постигнат. Дори и днес, под тяхно влияние се създават непрекъснато в Европейския Съюз нови закони, правилници, директиви и препоръки, които засягат икономическата сфера на страните-членки.
Изграждането на федеративна държавна структура със съответната конституция, която вече е изготвена, е най-вероятното развитие, въпреки съпротивата на някои от основните европейски страни.
Създаденият в Рим през 1957 г. Европейски Съюз е икономически. Но един икономически съюз не може да осъществи проектите си без политически структури, които да осигурят прилагането на решенията му - в пълно съответствие с марксистката теория, че на всяка икономическа система като база, отговаря надстройка от политически, военни, юридически, полицейско-репресивни структури и инфомационни средства.
През април 1983 г. европейските монополи създадоха дружеството “Кръгла маса на европейските индустриалци”, което успя да ориентира Европейския Икономически Съюз към такъв политически съюз, и той сложи началото си от срещата на върха в Маастрихт през 1991 г.
Взетите “решения и мерки” от европейските ръководни органи изцяло са в интерес на едрите монополи. През 80-те години на ХХ век тяхната дейност бе насочена към разбиването на държавните предприятия.
Още при създаването на Европейския Икономически Съюз през 1957 г., член 87 от Римския договор забранява държавните субсидии. Но до 1980 г. това не е напълно спазвано. В 1980 г. Европейската Комисия публикува директива, задължаваща страните да не използуват печалбите от рентабилните държавни предприятия за дейност от “обществена полза”, която е нерентабилна. За първи път Европейската Комисия и изпълнителните европейски органи издават директива, без да я съгласуват с правителствата. През 1985 г. втора директива е издадена относно водоснабдяването, електроенергията, поща, телефон, транспорт и държавен кредит, с цел да се намали участието на държавата в областта на обществените услуги.
В 1994 г. Европейската Комисия заявява, че занапред чл. 87 ще се изпълнява стриктно.
1.3. Кръглата Маса на европейските индустриалци
“Кръглата маса” събира около 45 индустриалци. Без връзките да се прекъсват, някои от тях не присъстват на всички съвещания. В 2001 г. тя се състоеше от 8 немски, 7 френски, 6 английски, 4 холандски, 3 италиански, 2 испански, 2 белгийски, 5 скандинавски, 1 ирландска, 1 португалска, 1 гръцка и 1 австрийска фирми, но също така и от “извън-европейски” швейцарски и турски фирми или банки.
С най-голям капитал са представени петролната, електронната и аграрно-хранителната индустрии.
Директорът на “Филипс”, Вис Декер, има най-голямо влияние в “Кръглата маса”. Той е в основата на създадените структури, и на политическия проект, отразен в рапорта “Да прекроим Европа”, който излиза през септември 1991 г.
В този рапорт се поставя като първа основна задача анексирането на бившите социалистически страни, с цел да се осигурят:
“1) по-широк пазар за нашите стоки и услуги;
2) приток на работници, техници и научни сътрудници, чиято компетентност и
енергия ще засилят икономическата ни система;
3) достъп до природните им богатства, предимно тези, които липсват на Запад.”
Както се казва: без коментар!
Друга важна задача е да се осъществи в Европейския Съюз поддържането на обществения ред (т.е. обща полиция) и възможността за бърза интервенция навсякъде по света (обща армия), с единно военно ръководство”.
2. “Лисабонския процес”
От срещата на върха в Лисабон през март 2000 г., пролетните срещи на върха през март са посветени на анализа и оценката на напредъка в изпълнението на решенията, взети в португалската столица, поради което са наречени “Лисабонски процес”.
Взетите в Лисабон решения са официалния европейски проект за “стратегическите икономически цели на Европейския Съюз”. Те са отразени в т. 5 на рапорта на Председателството:
“В 2010 г. Европа да стане най-конкурентноспособната и най-динамичната икономика на познанието на света. ... Промените, които се налагат за постигане на тази цел, трябва да се разглеждат в съответствие с европейските стойности и с европейската концепция за обществото (т.е. в съответствие с капиталистическата система), като се има пред вид нейното бъдещо разширение. (...) Европа трябва да се подготви да посрещне сътресенията, въведени от глобализацията и от проблемите, свързани с новата икономика, основана на познанието.”
Поставените основни задачи са: увеличаване на предлагането на работни места, икономическа реформа и социално сцепление. Изградена е конкретна програма за осъществяване на необходимите структури за модернизиране на системата за социална осигуровка, за разпространение на познанията, за увеличаване на изобретенията, за свобода на конкуренцията.
Необходим е цял речник, за да се разбере какво се крие зад “Лисабонския проект”, обявен за стратегическа цел на европейската икономика.
Да се запознаем по-отблизо с поставените задачи:
1) Увеличаването на предлагането на работни места проектира:
- да се осигури заетостта на 70% от работоспособното население от 15-годишна (!) до
65-годишна възраст (т.е. предвижда се 30% безработица);
- да се увеличи заетостта на възрастните и на жените, като последните получат
равностоен шанс с мъжете за заемане на работа при тежки условия (тази постановка
вече промени закона за нощния женски труд);
- да се създадат структури за асистиране на най-онеправданите (т.е. администрация и
пунктове за раздаване на “народна чорба” и общежития за преспиване на смени);
- да се продължи “кариерата” на работещите (срещата на върха в Барцелона през март
2002 г. постигна продължение на трудовия стаж за пенсия с пет години);
- да се намалят помощите на безработните.
2) Икономическата реформа и социално сцепление предвиждат:
- да се намали стойността на работната ръка (т.е. намаляване на заплати и осигуровки);
- да се преустрои социалната осигуровка за здравеопазване (чрез индивидуални вноски
в частни дружества за осигуровка);
- да се увеличат работните места, за да се поеме заплащането на пенсионерите от
пенсионните вноски на работещите. В същото време, се проектира да се модернизира
социалната пенсионна осигуровка, принуждавайки работещите да се включат
в частни пенсионни фондове (което позволява внесените пари да се разиграват на
Борсата: при обща криза, при крах на Борсата - внесените за пенсия пари могат да
изгорят, както стана с пенсиите на американската фирма “Енрон” ... но за това не се
споменава в Лисабонския проект).
3) Икономиката на познанието се базира на електрониката, като се предвижда:
- учениците да закупуват лично компютърно оборудване за работа в къщи.
Чрез училищата, Интернет трябва да процъфти: в 2001 г. училищата в цяла Европа
трябва да са свързани с Интернет. Всяко семейство трябва да притежава компютри и
мобилни телефони.
- всеки трябва да се обучава цял живот, като се организират различни курсове: - за
компютърни познания, - за предприемчивост и социално приспособяване, - за езици
(... “общият език на Европа е превода” – беше писал Умберто Еко).
- за създаването на общество на познанието, към 2002 г. трябва да се премахнат
пречките за подвижност на преподавателите (т.е. да се осигури възможността да се
викат в различни краища на Съюза най-добрите и най-слабо платени специалисти от
... бившите социалистически страни). Тук трябва да обърнем внимание на факта, че
вместо помощи за безработните, ще се отпускат субсидди за задължителните за тях
различни курсове: цената на един “компютърен курс” е над 1.000 евро на ден. Т.е. ще
се осигурят приходите на частните фирми за обучение, които - от друга страна - ще
могат да се снабдяват свободно с евтина преподавателска работна ръка.
4) Да се наблегне на изобретението, което да се отрази в производството на нови стоки
(това ще е в полза на акционерите и най-вече, на ръководителите на предприятията).
5) Да се премахнат последните пречки за свободна конкуренция, предимно в областта
на обществените услуги. За тази цел се предвижда:
- да се ускори приватизацията на енергията, на пощенските услуги, на транспорта
(това ще позволи на едрите монополи да си присвоят, чрез “свободна конкуренция”,
експлоатацията на построените с държавни средства телефонни, електрически,
канализационни и т.н. съоръжения!).
На 13 януари 2000 г. Европейският комисар по Вътрешен пазар (т.е. в границите на
Европейския Съюз) представи проект за директива за пълно освобождаване на
сектора на обществените услуги;
- да се премахнат данъците за новосъздадените предприятия. Тук трябва да се
отбележи, че във фазата на несигурност и на постоянни промени, монополите
изискват от държавата да “насърчи” създадаването на дребни и средноголеми
предприятия, налагайки, както научните сътрудници, така и спецализираните
работници, да излязат от структурите, в които са работили, за да основат дребни
предприятия, и да работят като под-изпълнители на предишните си работодатели. Т.е.
работата и разноските - за дребните изпълнители, а печалбата – за едрите поръчители.
Всяко дребно предприятие, със собствени усилия, трябва да се справи с несигурната
обстановка. Които успеят – ще бъдат откупени при сигурни обстоятелства.
Останалите ще фалират - но това вече е нормално при “свободна конкуренция”!...
На всички пролетни срещи на върха от 2000 г. насам, се преразглежда Лисабонския проект и се уточнява наново. Уточняват се в детайл междинните цели:
- установяват се конкретни програми по страни, със съответните им срокове за приватизация на транспорта, на енергията и на пощите;
- заетостта на работоспособните е преразгледана и фиксирана наново на 65% (т.е. 35% безработица).
Цел № 1 на “Лисабонския процес” е гъвкавостта на работната ръка, т.е. гъвкави работни часове - изчислени годишно, частична и временна работа, и премахване на законите в защита на трудещите се (извънредният работен труд е включен в нормалното работно време и не се заплаща по тарифа за “извънредна работа”).
През март 2003 г., срещата на върха в Брюксел предложи премахване на пречките за развитие на “агенциите за временна работа”. Това дирекнто е в полза на холандските агенции “Рандщат”, “Ведиор” и “Юнайтид Сървисиз Груп”, които са вече водещи на този пазар и имат агенции в много страни. Безработните трябва да приемат каквато и да е работа: слабо платена, временна. Да не им се дават помощи (след 6 месеца безработица - за младите, след 1 година - за възрастните) – те трябва да приемат предложенията. Това се нарича “активизация на безработните”.
Европейската Комисия предлага да се създадат “индикатори за измерване на развитието на активизацията на безработните”, за да може да се контролира тяхната “назначаемост” (термин, създаден в 30-те години на ХХ век в Швеция, подхванат в САЩ в рейганово време през 80-те години, с цел максимална гъвкавост и подвижност на работната ръка, която да се препраща където предприятията имат нужда, макар и да е на другия край на страната, а за кадрите – дори и в чужбина). Така наречената “делокализация” означава преместване на предприятия и служби в отдалечени селища. Много работещи напускат работата си “по свое желание”, тъй като не могат да се преместят лично или със семействата си. Дефиниция за “назначаемост”: капацитет на работника да се хареса на работодателя! Това се определя от непрекъснатата му нагласа към условията. Недостатъчно активния безработен е виновен за положението си!
“Лисабонският процес” е нова форма на поробяване, на обвързване на трудещите се във веригите на работодателите: временна работа, гъвкавост на работната ръка на пазара на работната сила, реформа на социалната осигуровка, асистиране на най-бедните; и в същото време - приватизация на обществените услуги. Това е единна, всеобхватна капиталистическа програма.
Тъй като отделните страни имат съответни специфични програми и всяка страна програмира собствения си път за постигане на тези цели, всеки има чувството (подсилено от официалните заявления), че това са само препоръки на Европейския Съюз, а не задължения - щом като “у нас не е както при съседите”. Но тяхното изпълнение се проверява всяка година от европейските органи и се коригира избраната насока, ако не се напредва в поставените от Европейският Съюз задачи: “Лисабонският процес трябва да успее колкото се може по-бързо! Трябва да се действа, а не да се мисли!”
Задачите на Европейския Съюз се разработват от извън-европейски “работни групи”, съставени от членовете на “Кръглата маса на европейските индустриалци”, на “Консултативната Група по Конкуретноспособност” и други организации на ръководителите на едрите предприятия.
Представителите на слабите (по-точно, на анексираните и колонизирани) страни-членки, непринадлежащи към едрата европейска буржоазия, не участват в разработките. Те могат само да се радват на удоволствието, че присъстват на срещите на върха, в Министерския Съвет, в банкети и президенства (последното ще изчезне с въвеждане на Конституцията!), но политическата им роля се състои в тяхната прилежност и подчиненост. А що се отнася до гласуването – от една страна, формулировките са неясни, криещи истинските цели: по-добре ще е да не показват, че не разбират; а от друга – те не могат да си позволят лукса да не ги приемат. Така че те първи ще вдигнат ръка за потвърждаване на предложенията. Силните страни могат да си позволят да покажат недоволство или да се вслушват в общественото си мнение (макар и да е временно, търсейки път да го заобиколят). Но дребните са длъжни да се държат угоднически, като парвенюта, които се усмихват, повтаряйки папагалски разни преведени-недопреведени термини (западни преводачи се обучават да превеждат текстовете на Европейския Съюз), недоразбрани чуждици, с които се перчат пред собствения си народ, като висш израз на участието им в световната глобализация. И парадират с понятието “политически елит”, ... макар и да е само за в къщи!
3. Съединените Американски Щати – съперник и ... модел
Целите на икономическата програма от Лисабонския процес са представени в абстрактна форма: “до 2010 г. Европа да стане най-конкурентната икономика на познанието” (термините “Европа” и “европейци” се употребяват не като географско понятие, нито за означение на страните-членки – става дума за европейските монополи и за европейската буржоазия).
Въпреки, че съперникът не е посочен, без съмнение се касае за Съединените Щати. В подготвителния документ за Лисабонската среща на върха, много по-ясно е определено европейското съревнование с Америка. Сравняват се икономическите показатели: - “производителността на труда” е по-висока в Съединените Щати в сравнение с Европа; - европейският “брутен вътрешен доход” (БВД) е 72% от американския; - Европа трябва да надмине САЩ по употреба на “новите технологии” (информатиката) – изисква “Кръглата маса”.
3.1. Американският модел
За да достигне и надмине САЩ, Европа трябва да използва тяхния модел, и дори да го усъвършенства. Без да е употребена думата “американски модел”, основните му характеристики са определени:
1.) Икономиката на Съединените Щати все-повече се ориентира към “услугите”
В 2003 г. сектора на “услугите” - финанси, пазарни проучвания за фирмите, научни изследвания от приложен характер, реклами; както и “обслужващите услуги”: чистене, сервиране и т.н. - представляваше 67% от американския Брутен Вътрешен Доход (т.е. две-трети от американската икономика), докато през 1950 г. той беше 45,66%, а през 1990 г. – 59,57%.
В същото време първичният сектор (селско стопанство, мини) спада от 10,18% в 1950 г. на 3,79% в 1990 г. и на 2,77% в 2001 г.
В манифактурата работните места постепенно изчезват: в 1982 г. те представляват 20% от работните места в американската икономика, но само 12% - двадесет години по-късно, в 2001 г. През икономическата криза от 2001-2003 г., повече от два милиона работни места изчезнаха в манифактурния сектор.
За същия период от двадесет години “услугите” нарастват в американската икономика от 56% през 1982 г. на 64% в 2002 г.
Такива известни предприятия като Форд, Женерал Моторс или Найк се определят като фирми за услуги, а не за производство (в 1979 г. Женерал Моторс затвори най-големите си заводи за коли в гр. Флинт, САЩ). Производството е прехвърлено на под-изпълнители (т.е. чиста печалба – каквито и да са резултатите на под-изпълнителите, частта на фирмата-поръчител е осигурена).
Най-големите печалби от “услугите” са в областта на финансите, здравето и в консултации и съвети за предприятията (през 1990-91 г. България плати 26,5 милиона долара на консултационна американска фирма за една такава “услуга”: проекта за разрушаване на социализма – от които, 1 милион за 33-мата български “сътрудници”).
2.) САЩ се ориентират към развитието на “новите технологии”
След 1995 г. американската продуктивност се увеличи предимно в областите, употребяващи или произвеждащи “информационните технологии”. Същото е в Европа, но в много по-малка степен в сравнение със Съединените Щати.
3.) САЩ се снабдяват с манифактурни стоки от Третия Свят
В 1990 г. печалбите от манифактурните стоки, произведени в Америка са 1.041 милиарда долара, докато внесените продукти от този сектор представляват 132 милиарда долара (отношение 1 : 8). За манифактурните стоки като дрехи, домашни прибори, телевизори, радио, магнетофони и т.н., Съединените Щати зависят от Източна Азия и Мексико.
4.) Феноменално развитие на “финансовите пазари” (Борсата)
В САЩ “финансовите пазари” все-повече се разрастват на основата на борсовия капитал, на финансовите дружества и на пенсионните фондове:
- В 1980 г. (начало на агресивната американска политка, времето на Рейган) – Брутния Вътрешен Доход е четири пъти по-голям от пенсионните фондове.
- В 1990 г. (изчезването на Съветския Съюз) – БВД е само два пъти по-голям от борсовия капитал.
- В 1999 г. (годината на кулминацията на Борсата) – вече борсовият капитал е два пъти по-голям от БВД; а в сравнение с пенсионните фондове – БВД е само с 34% над тях.
Между 1990 г. и 1999 г. борсовият капитал е нараствал годишно приблизително с 20%, докато БВД само с 5,3%.
5.) САЩ имат най-гъвкавата работна ръка
В САЩ трудещите се сменят непрекъснато работа. Европа се стреми да постигне такава голяма подвижност на работната ръка.
Най-слабо платените са в сектора на “обслужващите услуги”: продавачи в магазини, сервитьори в кафенета и ресторанти, пазачи, чистачи, работещите на бензиностанции. От тях 31% работят в дребни предприятия. Ясно е защо “услугите” и “дребните предприятия” имат такова предимство в европейските програми.
Но американските трудещи се имат и най-слабото социално покритие в сравнение с всички европейски капиталистически страни. Въведената от Рейган “дерегулация” (т.е. премахване на всички защитни закони - в полза на “пазара”) предизвика фалити и всред богаташите – от 17% богати останаха 1% най-крупни богаташи. Първата мярка на Рейган беше освобождаване на цените на енергията. Първата му атака срещу протестите – спрямо служащите в контролните авиационни кули, премахвайки “правото на стачкуване”.
Според критериите от 60-те години за минимума, необходим за живот на работещите над 26 седмици годишно - 35 милиона от работещото американско население са декларирани “под жизненото ниво”. В официалните американски статистики 40% от американското най-бедно население не е включено.
3.2. Европейският вариант на американския модел
1.) Гъвкавост на работната ръка
Европейските статистики показват, че от 1991 г. до 2001 г. са създадени в Европейския Съюз 11 милиона работни места (разликата между създадени и изчезнали работни места), но само 20% са на пълно работно време, останалите са частична работа. В същото време постоянната работа изчезва (например, в Германия са премахнати 3 милиона постоянни работни места). Агенциите за временна работа назначават всеки ден 2 милиона търсещи работа (сигурна печалба за агенциите!). През последните 10 години това беше най-разпространената форма на работа в Европейския Съюз. Постигнато бе бързото сменяне на работното място.
А в “най-скъпите” за предприятията страни (т.е. страните, притежаващи най-защитни закони за работниците) – Франция, Испания и Австрия – се постигна да се намали обезщетението при загубване на работното място.
Според теориите на германския социолог Гунтер Шмид – “сигурно работно място ще означава капацитета на работещия да остане на пазара на работната ръка, чакайки да получи временна работа”. Шмид създаде понятието “транзиционен пазар на работната ръка”, т.е. търсещият работа да преминава от платена работа към “изгодна непродаваема дейност”, допълнена със стажове – което ще увеличи “назначаемостта” му. Предишното понятие за постоянна работа (40 часа седмично: 8 часа на ден при 5-дневна работна седмица, 48 седмици в годината) е вече “демодирано”! За в бъдаще се целят 30 часа седмично, вариращи (!) според икономическите обстоятелства. Но се предлага “равенство в шанса” да се намери работа.
Това е прехвалената “социална Европа”.
2.) Насърчаване на предприемаческия дух
“Зелената книга” за предприемачески дух препоръчва той да се преподава още в най-ранна възраст. Трябва да се създаде такъв учебен предмет, най-вече за гимназиите и за университета. Но може да се започне и в основното образование (елементарните познания са достатъчни за 50% от населението: работната възраст започва на 15 години, а неквалифицираните работници представляват 33% в икономиката).
Частните инвеститори трябва да се “насърчават” (чрез намаляване на данъците им) да инвестират в “рискови предприяния”. Обществото трябва да приеме “неуспеха” (т.е. изгарянето на парите на дребните акционери). В същност, зад предприемаческия дух се крият най-безскрупулни забогатявания, като на Рокфелер, Бил Гейтс, Жорж Сорос и тем подобни. В 80-те години във Франция президента Митеран с голяма пропаганда “насърчи” населението да прехвърли спестяванията си от спестовните книжки (вече “демодирани”) в купуване на акции. Само година по-късно парите на тези нови дребни акционери изгоряха.
3.) Научната работа да се насочи към “новите технологии” и космонавтиката
Трябва да се развият приложните науки. Да се създадат за това “дружества”, обединяващи училища, университети и “отделите за научна работа” към предприятията. Също така, да се “насърчи” (насърчението е винаги с държавни средства) поживотното обучение, което за разлика от “насърчението”, е осигурено от частни курсове! Да се развие “електронната култура”. Да се включат училищата в Интернет. Целта е да се изтласка Европа към новата “икономика на познанието”!
Лисабонската програма препоръчва също така да се развият научните изследвания в областта на космонавтиката. Европа строи аеро-индустрия, способна да надмине американската. В 2003 г. Европа за първи път построи повече цивилни самолета от Съединените Щати (305 Ербюса срещу 281 Боинга), въпреки че тази област е в рецесия. Европейският Съюз подготви рапорт със заглавие Стратегически космически анализ за 21и век. В момента САЩ заемат 50% на този пазар, Европа - 33%. Това е стратегическа цел. Сателитното първенство означава събиране на сведения, познание на Земята, изобретения, предимство във военните операции. Европа иска да установи свой сателит в космоса, за да не зависи от Америка за информацията. Но САЩ ще се стремят да запазят първото си място. Това е зародиша на новата “звездна война”.
4.) Всяка област от живота да е обект на “пазарните отношения”
Целта е да се премахнат държавните субсидии, с изключение на научната работа по “новите технологии”. Официално държавата трябва да участва минимално в отделните области (неофициално – за едрите тръстове може да има “насърчения”). “Услугите от обществена полза” да се извършват от частни предприятия (като държавата поеме най-нерентабилната дейност).
5.) Финансовия пазар
Банките не могат да понесат нуждите от капитал на всички предприятия, но чрез продажба на акции на Борсата, фирмите ще могат да получат огромни суми от отделни компании. В Америка най-доходни се оказаха пенсионните фондове, но в по-голямата част от страните в Европейския Съюз пенсиите са осигурени от държавни органи. Европейската Комисия прави натиск за създаване на пенсионни фондове (което щяло да стимулира създаването на работни места, благодарение на намаляването на стойността на работната ръка!). Демогафското развитие (т.е. факта, че много младежи са без работа) било нарастваща тяжест за изплащане на пенсиите. Ако навсякъде в Европейския Съюз пенсионните фондове имат актива на холандските фондове, това щяло да допринесе от 3 до 5 милиарда евро на Борсата.
От друга страна, в Европа има много Борси (33, докато в САЩ са 2). Трябва да се обединят. Сливането на най-едрите – Лондон и Франкфурт – се увенча с неуспех, поради противоречията им. Париж (на трето място по крупност) се сля с Брюксел и Амстердам под наименованието Евронекст.
6.) Делокализация на Изток
Използвайки квалификацираната работна ръка и слабото заплащане на трудещите се от бившите “източни” социалистически страни (платени с под половината от западните заплати) фирмите ще могат да осъществят още по-голями печалби. Германия инвестира 18 милиарда долара “на Изток”, предимно в Унгария и Чехия, Франция – в Полша. “Източните страни” могат да играят ролята на Мексико за Съединените Щати - с предимството, че работниците са получили много по-голямо образование.
3.3. Европейският Съюз цели световна хегемония
Въпреки, че Европейският Съюз се стреми да следва модела, който позволи на САЩ да прогресират в 90-те години на миналия век, тя иска да избегне голямото неравенство в приходите и голямата бедност, съществуващи в Съединените Щати. Затова се правят опити да се запазят някои социални придобивки, с шумна реклама на “социална Европа”.
Но европейската амбиция да ползува американските методи не е валидна ако Европа не измести САЩ от първото им място.
Специалният статут на долара като интернационална валута позволява на Съединените Щати да финансират американската икономика, въпреки годишния си дефицит от 500 милиарда долара. 5% от американския Брутен Вътрешен Доход се покрива от прииждащите външни капитали. САЩ ангажират разходи, надхвърлящи с 2.400 милиарда долара това, което те могат да платят.
Борсовият капитал също расте непрекъснато, благодарение на стичането на световни капитали към Съединените Щати: три-четвърти от световните финансови фондове отиват към САЩ (ако само Саудитска Арабия изтегли капиталите си – американската икономика може да рухне). Това е паразитна икономика, поглъщаща международния капитал и осигуряваща американската хегемония.
В момента САЩ са в офанзива, проникват в зони, които зависеха от европейските страни, като например, в Африка.
Но как може САЩ да разчитат непрекъснато на външен прилив на средства или пък на растеж на акциите, които нямат покритие от производството? Тази ситуация непременно ще доведе до крах на Борсата – цените на акциите ще паднат в даден момент, за да се изравнят със стойността на продукцията.
Как може САЩ да запазят хегемонията си в света без реакция на ущърбените народи? Съпротивата в Ирак вече е пример, който може да “подхрани” надеждите им.
Европейският Съюз чака този момент на отслабване на Съединените Щати, за да се прояви на световната арена (не от филантропизъм Европа е “против” войната в Ирак!). За да може да прилага тяхните рецепти, Европейският Съюз трябва да заеме хегемонната позиция на САЩ. В такъв смисъл, европейската икономическа програма фактически е битка за преразпределение на “зоните на влияние”, и води до война със Съединените Щати.
Със задълбочаване на икономическата криза, напрежението между Съединените Щати и Европейския Съюз ще се изостри. Това е логиката на капитализма и на империализма.
Стремежът на Европейския Съюз за световна хегемония логично води до война.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
"Дядо Благоев не пропускаше случай да напомня, да потиква, да увещава, а понякога и сериозно да предупреждава, че трябва да четем, че трябва да работим над себе си, особено на нас, ръководните синдикални кадри, той препоръчваше да изучаваме марксизма, защото без него ще си останем обикновени практици на синдикалната организация, без да можем да издигнем на по-високо равнище нашата практическа и идеологическа работа за издигането на работническата класа в процеса на нейните борби" (Др. Коджейков)
"Всички, които са искали добро за народа, са бивали подлагани на страшни гонения. Като се започне от Христа, се ниже дълга редица от мъченици за народна свобода. Изгаряли са ги на клада, бесили са ги и са ги разстрелвали; бесят ги, заточават ги и ги умъртвяват и до наши дни, но техните думи, мисли и убеждения получават все по-голямо разпространение и ще дойде ден, когато измъченият работен народ ще въздъхне свободно. Без тази увереност, че ще възтържествува правото дело, за мислещия човек не би си струвало да живее" (Д. Благоев)
В интервала между изчезването му от Куба през пролетта на 1965 г. и смъртта му в Боливия в края на 1967 г. Гевара направи само едно публично изказване. Това беше неговото обръщение от „някъде по света“ към Организацията за солидарност на народите от Азия, Африка и Латинска Америка. То беше публикувано в Хавана на 16 април 1967 г. Тук то е представено изцяло.
„Сега е времето на пещите и е необходимо само да се види сиянието им.“
(Хосе Марти)
Двадесет и една години изминаха от края на последния световен пожар и публикации на всички езици приветствуват събитието, символизирано от поражението на Япония. Съществува атмосфера на нескриван оптимизъм в много от секторите на лагерите, на които е разделен светът.
Двадесет и една години без война в тези дни на безброй конфронтации, на яростни сблъсъци и остри обрати, са прекалено много. Но без да анализираме практическите резултати на мира (мизерия, деградация, непрекъсното нарастваща експлоатация на огромни сектори от света), срещу които всички ние сме готови да се борим, уместно е да запитаме дали този мир е действителен.
Нямам намерение в тези бележки да се спирам подробно на различните конфликти от местен характер, настъпили след капитулацията на Япония. Нито пък смятам да изброявам многобройните и растящи граждански борби, избухнали през годините на така наречения „мир“. Достатъчно е да се посочат като примери, противоречащи на всеки неоснователен оптимизъм, войните в Корея и Виетнам.
В Корея, след дългогодишна въоръжена борба, северната част на страната беше оставена с най-страшните опустушения в хрониките на съвременната война: разрушена от бомби, без фабрики, училища и болници, без никакъв подслон за десет милиона души.
В тази война десетки страни извършиха интервенция под измамното знаме на Обединените нации, под военното ръководство на Съединените щати, при масовото участие на американски войски и при използуването на мобилизираното южнокорейско население като пушечно месо.
От своя страна армията и народът на Корея и доброволците от Китайската Народна Република получаваха доставки и техническа помощ от съветския военен апарат.
Североамериканците използуваха всички средства за разрушение с изключение на термоядрено оръжие, но включително бактериологическо и химическо оръжие в ограничени размери.
Във Виетнам борбата се водеше, почти без прекъсване, от патриотите срещу три империалистически сили: - Япония, чието могъщество рухна с бомбардировките на Хирошима и Нагазаки; - Франция, която си възвърна индокитайските колонии, нарушавайки обещанията, дадени във време на затруднение; и САЩ, в най-новата фаза на конфликта.
Ограничени конфликти възникваха във всички континенти, въпреки че в Америка дълго време имаше само начални признаци на освободителна борба и се извършваха военни преврати преди да прозвучи фанфарният призив на Кубинската революция, който сигнализира за огромното значение на района и предизвика гнева на империалистите, които я принудиха да се защитава, първо, по бреговете на Плая Хирон и по-късно - по време на октомврийската криза. Последният инцидент можеше да доведе до война с неизчислими размери, предизвиквайки сблъсък за Куба между североамериканците и Съветите.
Но очевидно, в настоящия момент противоречията са концентрирани на Индокитайския полуостров и съседните страни.
Лаос и Виетнам бяха разтърсвани от граждански войни, които прерастнаха в нещо повече, когато североамериканският империализъм предприе интервенция с всичките си сили и превърна целия район във взривоопасен барутен погреб.
Конфликтът във Виетнам придоби изключителна острота. Нямам намерение да се спирам подробно на историята на тази война. Ще посоча само някои от най-важните събития.
През 1954 г., след съкрушителното поражение при Диен Биен Фу, бяха подписани Женевските споразумения, които разделиха страната на две зони с утоворката, че в следващите 18 месеца ще се проведат избори, които да определят кой ще управлява Виетнам и как страната отново ще се обедини.
Североамериканците не подписаха тези документи, а започнаха маневри за заменяне на френската марионетка Бао Дай с човек, който по-добре ще отговаря на техните интереси. Това беше Нго Дин Дием, чийто трагичен край - на лимон изстискан от империалистите - е добре известен на всички.
През месеците след подписването на споразуменията в лагера на народните сили цареше оптимизъм. Очакваше се тяхното изпълнение. Но патриотите скоро разбраха, че няма да има избори, докато САЩ не са сигурни, че ще наложат волята си на избирателната урна, нещо което тогава те не можеха да направят, въпреки всичките методи на избирателна измама, с които разполагаха.
Те отново предприеха сражения в южната част на страната и тяхната интензивност нараства непрекъснато до настоящия момент, когато американската армия е достигнала почти половин милион нашественици, а марионетните сили намаляват по брой и, което е по-важно, напълно загубиха способност да се сражават.
Има вече две години, откакто североамериканците започнаха систематично да бомбардират Демократична Република Виетнам, с цел да преодолеят съпротивата на Юга и да наложат конференция от позиция на силата.
В началото бомбардировките бяха повече или по-малко епизодични и бяха представяни като репресивни мерки срещу уж извършвани провокации от Севера. После тяхната интензивност методично започна да нараства, докато те се превърнаха в гигантска атака на Военно-въздушните сили на Съединените Щати, осъществявана ден след ден, с цел да се унищожи всяка следа от цивилизация в северната част на страната. Това е епизод от мрачната и славна „ескалация“.
Материалната цел на янките до голяма степен беше постигната, въпреки упоритата отбрана на виетнамските зенитни батареи, свалените над 1700 самолета и военните средства, доставяни от социалистическия лагер.
Такава е болезнената действителност: Виетнам, една нация - представител на стремежите и на надеждите за победа на целия свят на онеправданите, е трагично самотен.
Тази нация, която трябва да понася тежестта на североамериканската техника, действуваща почти безнаказано на юг, макар да има известни възможности за защита на север, е винаги сама.
Солидарността на прогресивния свят с виетнамския народ носи нещо от горчивата ирония на аплодисментите, с които плебеите поздравявали гладиаторите от римските арени.
Да се желае успех на жертвите не е достатъчно. Въпросът е да се присъединим към тях, в смърт и победа.
Когато анализираме изолацията на Виетнам чувствуваме болка от нейното значение за човечеството.
Североамериканският империализъм е виновен за агресия. Неговите престъпления са огромни и се разпростират върху целия свят. Ние вече знаем това, джентълмени!
Но еднакво виновни са и тези, които в решаващия момент се поколебаха да направят Виетнам неприкосновена част от социалистическата територия. Действитнелно, с риска от война в глобален мащаб, но все пак принуждавайки североамериканските империалисти да направят избор.
Виновни са и тези, които поддържат война от взаимни обвинения и оскърбления, започната преди известно време от представителите на двете най-големи сили в социалистическия лагер.
Ние питаме, търсейки честен отговор:
Изоставен ли е Виетнам, който извършва опасни балансиращи действия между двете спорещи страни?
И какво величие показа този народ! Какъв стоицизъм и каква доблест има в този народ! И какъв урок за света съдържа неговата борба!
Ще мине много време преди да узнаем дали президентът Джонсън някога сериозно е мислел да започне реформите, необходими за смекчаване на класовите противоречия, които все по-често се проявяват с експлозивна сила. Сигурно е едно: подобренията, обявени под помпозния лозунг за Великото Общество, потънаха във Виетнам.
Най-великата империалистическа сила чувствува в собственото си сърце изтощение, причинено от една бедна, изостанала страна; и нейната баснословна икономика чувствува ефекта на войната. Убиването престава да бъде най-добрия бизнес за монополите. Защитно оръжие, и то в недостатъчно количество, е всичко, което имат тези прекрасни виетнамски войници, освен любов към родината и храброст, която не може да се сравни с нищо.
Но империализмът затъва във Виетнам; той не вижда изход и отчаяно търси такъв, който ще му позволи да излезе с достойнство от ситуацията, в която се намира.
Но „четирите точки“ на Севера и „петте точки“ на Юга са го стиснали в клещи, което изостря конфронтацията още повече.
По всичко личи, че мирът, този несигурен мир, който носи това име само, защото още не е избухнал световен пожар, е отново в опасност от нарушаване чрез някоя неприемлива и непоправима крачка на североамериканците.
Каква е, тогава, нашата задача - на експлоатираните в света?
Народите от три континента наблюдават и извличат поуки за себе си от Виетнам.
Когато империалистите използват заплахата с война, за да шантажират човечеството, мъдрата реакция е да не се плашим от войната. Обща тактика на всички народи трябва да бъде яростната атака навсякъде, където възникне конфронтация.
Но каква трябва да бъде нашата задача в тези места, където мизерният мир, който понасяме, не е нарушен?
Да се освободим на всяка цена.
Световната панорама днес е изключително сложна. Проблемът за извоюване на свобода все още стои пред страните от стара Европа, достатъчно развити, за да изпитват всички противоречия на капитализма, но твърде слаби, за да следват курса на империализма или да поемат този курс. В тези страни противоречията ще станат експлозивни в следващите години, но техните проблеми и съответно решенията им са твърде различни от тези, които стоят пред зависимите и икономически изостанали народи.
Фундаменталната сфера на империалистическа експлоатация покрива трите изостанали континента – Америка, Азия и Африка.
Всяка отделна страна има свои характеристики, но континентите като цяло също имат свои особености.
Латинска Америка представлява едно повече или по-малко хомогенно цяло и почти на всякъде североамериканският монополистически капитал има абсолютно господство.
Марионетните или, в най-добрия случай, слаби и нерешителни правителства не са в състояние да се опълчат срещу заповедите на господарите-янки.
Североамериканците фактически са достигнали върха на своето политическо и икономическо могъщество. Сега те могат да напреднат малко; всяка промяна на ситуацията може да се превърне в упадък на тяхното господство. Лозунгът: „Ние няма да позволим втора Куба“ е предназначен за оправдаване на вероломни агресии, като извършената срещу Санто Доминго или като кланетата в Панама преди това, и съдържа открита заплаха, че янките са готови да изпратят свои войски навсякъде в Латинска Америка, където една промяна в съществуващия ред би поставила под заплаха техните интереси. ОАД (Организацията на американските държави) е удобна маска, макар и дискредитирана; ООН е в състояние на неспособност за ефективни действия, граничеща със смешното или трагичното; армиите на всички американски страни са готови да покосят собствените си народи.
На практика се формира един интернационал за престъпления и предателство.
Освен това местните буржоазии напълно са загубили способността да се противопоставят на империализма – ако въобще някога са я имали – която представляваше техният последен коз.
Не съществуват други алтернативи: или социалистическа революция, или карикатура на революция.
Азия е континент с други особености. Освободителните борби срещу редица европейски колониални сили доведоха до формирането на малко или повече прогресивни правителства, чиято еволюция в някои случаи задълбочи първоначалните цели на национално-освободителното движение, а в други случаи се насочи към про-империалистически позиции.
От икономическа гледна точка САЩ могат малко да загубят и много да спечелят в Азия. Промените бяха изгодни за САЩ; те се борят да заемат мястото на други неоколониални сили, за да си създадат нови сфери на действие в икономическата област, понякога директно, понякога използувайки Япония.
На Индокитайския полуостров съществуват специфични условия, които придават на Азия първостепенно значение и които играят важна роля в глобалната стратегия на североамериканския империализъм. Неговата блокада на Китай се простира поне от Южна Корея, Япония, Тайван и Южен Виетнам до Тайланд.
Тази двойствена ситуация – такъв стратегически интерес, какъвто е военната блокада на КНР, и амбицията на САЩ да проникнат на големите пазари, които те все още не владеят – прави Азия един от най-избухливите райони на днешния свят, въпреки привидната стабилност извън виетнамската зона.
Близкият Изток, който географски принадлежи на същия континент, кипи от свои собствени противоречия и никой не може да предскаже до какво ще доведе студената война между прогресивните страни от тази зона и Израел, зад когото стоят империалистите. Това е още един клокочещ вулкан в съвременния свят.
Африка се открива като почти девствена територия за колониални нашествия.
Тук настъпиха промени, които до известна степен принудиха неоколониалните сили да отстъпят предишните си абсолютни прерогативи. Но когато процесите се развиват безпрепятствено до своя край, колониализмът се заменя без насилие от неоколониализъм, чиито последици са същите, що се отнася до икономическото господство.
САЩ първоначално нямаха колонии в този район и сега се стремят да проникнат в сферите на своите партньори.
В стратегическите планове на североамериканския империализъм Африка представлява далечен резерв – неговите текущи инвестиции са от значение само в Южноафриканския съюз – и сега започват да проникват в Нигерия, Конго и други страни, където възниква остра конкуренция (с „мирен“ храктер за сега) между САЩ и другите империалистически сили. САЩ все още нямат големи интереси, които да защитават, освен претендираното право на интервенция във всеки район на света, където техните монополи извличат високи печалби или където съществуват големи суровинни ресурси.
Всичко посочено до тук доказва необходимостта за тези народи да извоюват свободата си в най-близко време.
При анализа на ситуацията в Африка се вижда, че португалските колонии: Гвинея, Мозамбик и Ангола водят борба с известна интензивност – със значителен успех в Гвинея и вариращи резултати в другите две.
Борба виждаме и между последователите на Лумумба и старите съучастници на Чомбе в Конго, борба, която в момента клони в полза на вторите, тези които „умиротвориха“ голяма част от страната в своя изгода, макар че войната остава латентна.
В Родезия проблемът е различен – британският империализъм употреби всички механизми, намиращи се на негово разположение, за да предаде властта на бялото малцинство, което я държи незаконно. От британска гледна точка конфликтът е съвсем неофициален. Тази западна сила, с присъщата й дипломатическа изкусност, наричана също лицемерие на прост език, представя фасада на неудоволствие от мерките, предприети от правителството на Ян Смит. Нейното хитро, двулично становище се подкрепя и следва от някои страни на Британската общност, но е атакувано от голяма група страни от черна Африка, дори и от такива, които са покорни васали на британския империализъм.
Ситуацията в Родезия би могла да стане твърде експлозивна, ако се материализират усилията на черните патриоти да се вдигнат на оръжие и ако движението получи подкрепа от съседните африкански народи. Но днес решението на проблема е предоставено на такива безпомощни организации като ООН, Британската общност и ОАЕ.
Въпреки всичко, политическата и социалната еволюция на Африка ни кара да очакваме континентална революционна ситуация.
Освободителната борба срещу португалците трябва да завърши с победа, но Португалия има малка тежест в империалистическия списък.
Конфронтации с революционно значение са тези, които поставят в шах целия империалистически свят, въпреки че ние не би трябвало заради това да прекратим борбата на португалските колонии за освобождение, за задълбочаване на техните революции.
Когато черните маси на Южна Африка или Родезия започнат своята истинска революционна борба срещу управлявящите олигархии в защита на правото си на достоен живот, тогава в Африка ще настъпи нова ера.
Досега се извършиха много преврати, при които една група офицери заместваше друга, или се премахваше режим, който вече не обслужваше интересите на привилегированата класа, както и на силите, които невидимо я контролират, но не е имало масови сътресения.
В Конго тези тенденции получиха временен импулс от спомена за Лумумба, но през последните месеци прогресивно отслабват.
В Азия, както видяхме, ситуацията е експлозивна и Виетнам и Лаос не са единствените нажежени точки. Същото се отнася и за Камбоджа, където всеки момент Северна Америка може да предприеме пряко нашествие; трябва да се добавят също Тайланд и Малайзия и, естествено, Индонезия, където не можем да приемем, че последната дума е казана, въпреки унищожаването на комунистическата партия след завземането на властта от реакционерите, и, разбира се, Близкият изток.
В Латинска Америка въоръжена борба се води в Гватемала, Колумбия, Венецуела и Боливия, а начални признаци се появяват и в Бразилия.
Имаше и други центрове на съпротивата, които се появиха, но бяха унищожени.
Почти всички страни от този континент са узрели за борба от такъв характер, че за да завърши с победа, тя трябва да доведе до установяване на правителства със социалистическа природа.
В този континент се говори само един език, с изключение на Бразилия, с чийто народ тези, които знаят испански, могат да разговарят поради близостта на двата езика.
Сходството между класите на тези страни е толкова голямо, че те могат да бъдат класифицирани като „интернационален американски“ тип; тук това сходство е много по-силно изразено, отколкото в другите континенти. Езикът, обичаите, религията и общият подтисник обединяват тези народи.
Степента и формите на експлоатация са сходни по своя ефект за експлоататорите и експлоатираните в голям брой държави на нашата Америка.
И бунтът зрее в тях с ускоряващ се темп.
Можем да попитаме: как ще се осъществи този бунт? Какъв именно бунт ще бъде той?
Ние изразихме вече становището, че борбата в Америка, веднъж предприета, бързо ще придобие континентални размери. Америка ще бъде сцена на много големи сражения в името на човечеството, в името на свободата.
Измерени на фона на тази континентална борба, настоящите освободителни движения, които поддържат нейното развитие по активен път, са само епизоди, но те вече създадоха своите герои-мъченици, които ще фигурират в Американската история, защото дадоха своя дял от необходима кръв в последния етап на борбата за пълно освобождение на човечеството.
В историята са записани имената на команданте Турсиос Лима, свещенника Камило Торес, Фабрисио Охеда, Лобатин и Луис де ла Пуенте Уседа, най-големите фигури на революционното движение в Гватемала, Колумбия, Венецуела и Перу. Но активната мобилизация на народа създава нови водачи – Сезар Монтес и Йон Соза издигнаха знамето в Гватемала; Фабио Васкес и Маруланда сториха това в Колумбия; Дъглас Браво в западната част на страната и Америко Мартин в Ел Бачилер водят съответните фронтове във Венецуела.
Нови въстания ще избухват в тези и в други страни, както сега стана в Боливия, и те все повече ще се разрастват, с всички превратности, които се съдържат в опасната професия на днешния революционер. Мнозина ще загинат като жертви на собствените си грешки; други ще паднат в безмилостната битка, ноято се разгаря; но нови борци и нови водачи ще се родят от сърцето на революционната борба. Народите ще продължат да формират своите борци и водачи в процеса на подборната дейност на самата война; и янките, осъществяващи репресии, ще нарастват по брой.
Днес има американски съветници във всички страни, където се води въоръжена борба; и перуанската армия, съветвана и обучавана от янки, успя, както изглежда, да нанесе поражение на революционерите от тази страна. Но ако партизанските центрове провеждат дейността си с необходимото политическо и военно умение,те стават практически непобедими и това налага изпращането на нови подкрепления от янки.
В самото Перу с мъжество и твърдост нови фигури, макар още ненапълно известни, реорганизират партизанската борба.
Постепенно, остарялото оръжие, което беше достатъчно за разправа с малките въоръжени групи, ще се превръща в модерно въоръжение, а групите от съветници – в североамерикански редовни части, докато дойде времето да се изпращат растящ брой регулярни войски, за да осигурят относителната стабилност на режим, чиято национална марионетна армия се разпада в сраженията, предприети от партизаните.
Това е пътят на Виетнам; пътят, който народите трябва да следват, пътят, който американските страни ще следват, с тази специфична особеност, че въоръжените отряди могат да изградят нещо като комитети за координация, с което да затруднят репресиите на американския империализъм и да подпомогнат победата на своята кауза.
Америка, един забравен континент в последните политически борби за свобода, който обърна внимание на всички върху себе си с Кубинската революция – гласът на авангарда на нейните народи, ще поеме една забележителна задача: създаването на втори или трети Виетнам, или световния втори или трети Виетнам.
На кратко, трябва да се запомни, че империализмът е световна система, последна фаза на капитализма, и следователно трябва да бъде победен в борба, водена по целия свят.
Стратегическата цел на тази борба трябва да бъде унищожаването на империализма. Нашата задача, дългът на експлоатираните и изостанали зони на света е елиминиране на базите, поддържащи империализма – нашите подтиснати народи, от които капитали, суровини, специалисти и евтин труд се извличат, а нови капитали, средства за производство, оръжие и стоки от всякакъв вид се внасят, поставяйки ни в абсолютна зависимост.
Основният елемент на тази стратегическа цел ще бъде тогава истинското освобождение на народите, освобождение, което ще бъде извоювано чрез въоръжена борба в повечето от страните и което в Латинска Америка почти без изключение ще приеме характера на социалистическа революция.
Спирайки се върху разрушаването на империализма, необходимо е да се посочи неговото сърце – Съединените щати на Северна Америка.
Като правило трябва да осъществяваме една задача, чиято тактическа цел е да се извади противникът от естествената му среда, да бъде принуден да воюва в месности, където неговите навици ще влязат в противоречие със заобикалящата реалност.
Противникът не трябва да се подценява; североамериканският войник има технически способности и използува средства от такава величина, които го правят опасен. Но на него му липсва идеологическа мотивировка, каквато днешните му най-омразни противници – виетнамските войници – притежават в най-висока степен.
Ние можем да победим тази армия, само доколкото успеем да подкопаем нейния морал. А това се постига чрез нанасяне на непрекъснати, повтарящи се удари върху нея.
Но това кратко изложение на необходимите за победа условия включва и огромни жертви, които трябва да бъдат изисквани от сега нататък напълно откровено и които вероятно ще бъдат по-малко болезнени, отколкото ако непрекъснато се опитваме да избегнем борбата и да накараме други вместо нас да вадят кестените от огъня.
Ясно е, че последната страна, която ще се освободи, вероятно ще направи това без въоръжена борба; и че на нейния народ ще бъдат спестени страданията на една дълга империалистическа война. Но вероятно ще бъде невъзможно да се избегне тази борба и нейните последици при един конфликт от световен мащаб. И тогава страданията на този народ ще бъдат още по-големи.
Ние не можем да предскажем бъдещето, но никога не бива да се поддаваме на изкушението да бъдем знаменосци на народ, който жадува за свобода, но да отричаме борбата и да чакаме победата, както просякът очаква да му подхвърлят трохи.
Абсолютно правилно е да се избягват всички ненужни жертви. Поради това е необходимо да сме наясно по отношение на действителните възможности за зависима Латинска Америка да се освободи по мирен път.
Отговорът на този въпрос е ясен за нас – настоящият момент може да е подходящ за започване на борба, а може и да не е; но ние нямаме право да си позволяваме каквито и да било илюзии, нямаме право да вярваме, че свободата може да се извоюва без борба.
Битките няма да бъдат просто улични сражения с камъни против сълзлив газ, нито пък мирни общи стачки; нито ще бъдат такива, при които разгневеният народ за два-три дни ще разруши репресивната машина на управляващата олигархия. Това ще бъде дълга, жестока борба, в която фронтовата линия ще минава през партизанските лагери; в домовете на борците, където репресията ще търси лесни жертви сред семействата им; сред страдащото селско население; в разрушените от вражеските бомби градове.
Самите те ни предизвикват на борба. Не ни остава нищо друго, освен да се подготвим за нея и да я започнем.
Началото няма да бъде леко. То ще бъде изключително трудно. Всяко средство за подтискане, всяка възможност за демагогия и бруталност, които са в капацитета на олигархията, ще бъдат поставени в служба на нейната кауза.
Нашата задача в първите моменти е да оцелеем, а после да действуваме като следваме примера на виетнамските партизани, осъществяващи въоръжена пропаганда, т.е. пропаганда от куршуми, от сражения, които се печелят или губят, но които се водят срещу нашите врагове.
Великият урок за непобедимостта на партизанската борба се популяризира сред безимотните маси. Галванизация на националния дух; подготовка за по-трудни задачи, за съпротива срещу яростни репресии. Омразата като фактор в борбата, непримиримата омраза към врага, омраза, която извежда човека извън естествените граници на човешкото съществуване и го превръща в ефективна, свирепа, целенасочена, студена машина за убиване.
Нашите войници трябва да бъдат такива. Един народ без омраза не може да тържествува над брутален противник.
Ние трябва да водим борбата в тези граници, в които я води врагът; в неговия дом и места за развлечение; в тотален мащаб. Не трябва да му бъде разрешен нито момент спокойствие, нито момент почивка извън казармите и вътре в тях. Да се атакува врагът навсякъде, където се намира, да бъде накаран да се чувства неотстъпно преследван, където и да отиде. Неговите действия ще станат още по-озверени, но процесите на разложение ще започнат да преобладават.
И нека ние изградим истински пролетарски интернационализъм и интернационални пролетарски армии; нека знамето под което се сражаваме, бъде съкровената кауза да се облагодетелствува цялото човечество; нека смъртта под флага на Виетнам, Венецуела, Гватемала, Колумбия, Боливия, Бразилия – споменавам само активните пунктове на борба – да бъде еднакво желана и славна за един американец, африканец, азиатец и дори европеец.
Всяка капка кръв, пролята на чужда земя е пример, ценен от всеки, който оцелее и може да приложи след това урока, научен в борбата, за свободата на своята страна. Освобождението на всеки един народ е крачка напред в освобождението на собствения народ.
Време е да ограничим споровете и да поставим всичко в служба на борбата. Че остри противоречия разкъсват света на борещите се за свобода, ние всички знаем. Ние знаем също така, че тези противоречия са придобили такъв характер и острота, че диалогът и помирението са крайно трудно осъществими, ако не невъзможни. Да се търсят пътища за преговори, каквито спорещите страни отхвърлят, е безполезна задача.
Но врагът е тук и заплашва с нови удари, и тези удари ще ни обединят днес, утре или в други ден.
Който пръв разбере това и подготви този необходим съюз, ще спечели благодарността на народите.
Предвид енергичността и непреклонността, с която се защищава всяка кауза, ние, безимотните, не можем по никакъв начин да заемем позиция по отношение на разногласията, дори когато понякога се съгласяваме с аргументите на едната или другата страна, или по-скоро с тези на едната страна.
В настоящия момент на борбата формата, в която разногласията получават гласност, представлявя слабост, но при сегашната ситуация би било илюзорно да се надяваме да постигнем споразумение относно тях. Историята ще определи, кои позици ще бъдат изтрити и кои ще бъдат утвърдени.
В нашия свят на борба, всичко, свързано с един спор относно тактиката или методите на действие за постигане на ограничени цели, трябва да се анализира, като се взимат предвид съображенията на другата страна. Що се отнася до крайната стратегическа цел - пълното разрушаване на империализма по пътя на борбата – тук ние трябва да бъдем безкомпромисни и непреклонни.
Ще обобщим, както следва, нашите аспирации за победа, за унищожаване на империализма чрез елиминиране на неговата най-здрава опора – империалистическата система на Съединените щати на Северна Америка.
Да се вземе за тактическа линия постепенното освобождаване на народите, поотделно или на групи; въвличане на врага в трудна борба извън неговата страна; ликвидиране на базите, поддържащи неговото съществуване, т.е. неговите зависими територии.
Това означава дълга война. И повтаряме още веднъж: жестока война. Нека никой не се заблуждава, когато започва тази война; и нека никой не се поколебае да я започне от страх за последиците, които тя може да донесе на неговия народ. Това е почти единствената надежда за победа. Ние не можем да избегнем изискванията на времето.
Виетнам ни учи на това със своя постоянен урок по героизъм, с трагичния си всекидневен урок по борба и смърт в името на крайната победа. Там империалистическите войски понасят несгодите на привикналите към стандарта на живот, с който североамериканската нация се гордее. Те се сблъскват с една враждебна страна; с несигурността на хора, които винаги имат чувството, че се движт по вражеска територия; със смъртта, очакваща всички, които излизат извън укрепленията; с постоянната враждебност на цялото население.
Всичко това продължава да дава отражение вътре в САЩ; то ще предизвика засилването на фактор, пренебрегван в дните на пълен разцвет на империализма - класовата борба на територията на собствената страна.
Колко близко и светло би било бъдещето, ако върху глобуса разцъфтят два, три, много Виетнама с техния всекидневен героизъм, с техните дялове в смъртта, с огромните си трагедии, с техните непрекъснати удари срещу империализма, принуждавайки го да разпръсква силите си под камшика на растящата омраза на народите от целия свят!
И ако ние имахме възможност да се обединим, за да придадем на ударите си по-голяма солидност и сигурност, така че да се увеличи ефективността на помощта от всякакъв характер за тези, които се сражават – колко велико би било бъдещето и колко близко!
Ако ние в една малка точка от картата на Земята изпълним своя дълг и поставим на разположение на борбата малкото, което можем да дадем, нашия живот, нашата саможертва, тогава може да се случи така, че в един от близките дни да издъхнем върху парче земя, която не е наша собствена, но все пак е наша, оросена с нашата кръв. Нека бъде известно, че ние сме преценили размера на нашите действия, че считаме себе си само за частици от Великата армия на световния пролетарият; но ние се чувствуваме горди, че сме научили от Кубинската ревoлюция и нейния велик вожд извода, който следва от опита на Куба в тази част на света: „Какво значение имат опасностите за един човек или народ или жертвите, които те дават, когато това, което е под въпрос, е съдбата на цялото човечество?“
Всяко наше действие е призив за война срещу империализма и за единство на народите срещу най-големия враг на човешкия род – Съединените щати на Северна Америка.
Където и да ни изненада смъртта, тя ще бъде добре дошла, ако нашият призив е намерил поне един отклик и ако друга ръка поеме нашето оръжие, и нови борци се присъединят към нашата погребална песен с тракането на картечници и с нови призиви за борба и победа.
- Че
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com
septemvri23@abv.bg
Не е възможно да се даде пълна и изчерпваща характеристика на това паметно, влязло вече в историята на нова България събитие, каквото е Септемврийското въстание 1923 г., без да се очертае едновременно и обстановката, при която то бе обявено, без да се свърже то със събитията, които го предшествуваха и които повлияха в голяма степен както върху неговата подготовка, така също и върху крайния му резултат.
Има две основни и прямо противоположни гледища по големите народни движения.
Едното е реакционното гледище, гледището на реакционните класи, което изразява ненавистта на експлоататорите и народните угнетители към живота и борбата на народните маси в защита на своите права и свободи, към всички масови движения, които застрашават интересите на господствуващите класи. Реакционните историци фалшифицират най-безогледно историческите събития, като ги нагаждат според схващанията и интересите на господствуващите експлоататорски и паразитни класи.
Другото гледище изхожда от една обективна преценка на народните движения, то държи сметка за естественото стремление на угнетените класи към нови, по-прогресивни обществени форми на живота. Това е научното гледище. За жалост нашата историческа наука още не е ликвидирала с ненаучното, пропито от класов дух и класов егоизъм отношение към големите събития и крупни народни движения в българската история.
Оставяйки настрана по-далечното минало, аз искам да се спра върху оценката, която намериха в нашия печат съдбоносните събития през 1923 г. Както е известно, официалната общественост характеризира преврата на 9 юни като велика историческа дата, като „нов 19 февруари", като „освобождение" на българския народ от „дружбашката тирания". А 23 септември, т.е. славното Септемврийско въстание биде представено като „авантюра", като „злодеяние" спрямо народните и държавните интереси, като действие на „престъпници", на „неотговорни хора" и пр.
Това схващане беше тържествено възвеличаване на ония, които разтуриха Комунистическата партия и всички работнически организации, профсъюзи, кооперации, просветни и културни дружества, които бяха независими от волята на фашистките диктатори. Освен това, както е известно, огромна част от въстаналите работници и селяни бяха разстреляни, други пратени по затворите, а ръководителите на въстанието бяха осъдени на тежки наказания и на смърт.
Днес ние знаем прекрасно и сме дълбоко убедени, че 9 юни – това беше един тежък удар от страна на реакцията срещу народнодемократическите и прогресивни сили. Това беше реставрация на стария личен режим, на монархо-капиталистическата диктатура, която беше виновник за две страшни народни катастрофи. Това беше разчистване на почвата за усилване на чуждото влияние у нас, за поробването на България от немския империализъм. Девети юни тласна България с десетилетия назад, спъна нейния възход, нейното прогресивно развитие към една действително народна демокрация. Септемврийското въстание, напротив, беше една решителна стъпка по пътя на сплотяването на основните демократически сили на нашия народ в борба срещу реакцията и фашизма. Септемврийското въстание 1923 г. беше генерална репетиция на победоносното въстание на 9 септември 1944 г.
Кои бяха главните сили, които организираха 9 юни и провокираха 23 септември?
Твърде често в големите исторически събития има актьори, които публиката вижда, има и режисьори, които са скрити от очите на публиката, които тя не вижда, но които държат в ръцете си нишките, чрез които те насочват актьорите и хода на събитията. Хитлер се изобразява като организатор и вожд на тъй наречената „национал-социалистическа революция" в Германия, но Хитлер и неговата компания всъщност бяха само актьори, а други сили зад тях, много по-могъщи, насочваха нацисткото движение. Зад гърба на Хитлер стояха крупните и могъщи стоманени тръстове и картели, които поддържаха, финансираха фашисткото движение, диктуваха неговата програма и чертаеха неговите методи.
Също така и в България на 9 юни на сцената бяха такива големи „герои", като Александър Цанков, ген. Русев, Калфов и др., но зад Цанков и компанията му стояха други фактори. Зад техния гръб на първо място бяха крупните банки, многобройните новосъздадени през време на войната акционерни дружества, стари и нови милионери, които бяха изникнали като гъби на почвата на всенародното разорение. Техните печатни органи бяха „Слово", „Дневник" и „Мир". Магнатите на капитала бяха истинските организатори на 9 юни, те финансираха преврата, те избраха Цанков и неговата компания.
В числото на режисьорите наред с банките и финансовите магнати беше също дворцовата камарила начело с цар Борис, който не желаеше повече да търпи унизителното положение, в което беше поставен при Стамболийски, и който чувствуваше короната си заплашена от едно евентуално обявяване на България за република.
Тия режисьори, истински конспиратори и организатори на преврата, се ползуваха с поддръжката и на външни сили, които бяха заинтересовани в събарянето на земеделското правителство, защото то беше опасно в две отношения: първо, затуй защото чрез аграрната и други реформи, които проведе, то можеше да послужи като пример за подражание от селското население в някои други съседни страни и, второ, затуй защото, въпреки големите свои грехове по отношение на Съветския Съюз, правителството на Стамболийски установи първите връзки със Съветското правителство, които под натиска на народните маси щяха несъмнено в бъдеще да се развиват и задълбочават.
Превратът обаче на дело биде извършен от армията, която беше инструмент в ръцете на противонародните сили. Войнишката маса, която беше командувана от едно реакционно офицерство или от офицерство заблудено, стана несъзнателно оръдие в ръцете на превратаджиите за извършването на едно грозно престъпление по отношение свободите, интересите и бъдещето на българския народ.
На превратаджиите помогнаха също македонските банди, възглавявани от Тодор Александров и Иван Михайлов, а така също и конспиративните военни съюзи и организации, които след преврата играха ролята на палачи на българския народ.
По определен план, разработен от военни специалисти, роти и взводове, без да знаят на какво дело ги водят, командувани от реакционни или заблудени офицери, в течение на 2–3 часа заеха железниците, пощите и телеграфите, държавните здания, полицейските участъци, арестуваха министрите. И превратът беше извършен.
И след като цар Борис провери и се убеди, че действително всичко е вече свършено, той оформи преврата, като прие „оставката" на Стамболийски и назначи за министър-председател Александър Цанков.
След това вече палачите получиха развързани ръце, за да мъстят и отплащат на българския народ.
За да бъде заблудено общественото мнение, естествено превратаджиите излязоха в името на „свободата" и „демокрацията" против „дружбашката тирания". Истинската цел обаче на 9-юнския преврат беше да се възстанови в пълен обем властта на едрия капитал, да се осигури монархията като инструмент на реакцията и на чуждите империалистически попълзновения.
Но много е важно да очертаем ролята, която играха тогавашните политически партии в преврата, да характеризираме тяхното отношение към него. И аз веднага бързам да кажа, че всички партийни вождове, начиная от Тодоров, Буров и Вазов /Отнася се за Борис Вазов – народник, редактор на в. „Мир"/ до Венелин Ганев, Пастухов и Чешмеджиев, бяха посветени в готвещия се преврат от войската, одобриха го и насърчаваха неговите организатори. След редицата събития, които бяха станали през изтеклите две години, а именно след така наречените „търновски събития" (септември 1922 година), след „референдума" от същата година, чрез който народът реши да бъдат арестувани и осъдени всички виновници за войната и националната катастрофа, и особено след изборите през април 1923 г., които почти очистиха Народното събрание от представители на буржоазната опозиция, като дадоха едно огромно болшинство на Земеделския съюз, след всички тези събития старите политически партии и вождове, изринати от политическия живот, разбраха и се убедиха, че смяна на правителството по мирен, легален начин е абсолютно изключена. Тогава именно те възложиха надеждите си само върху един преврат, проведен от армията, и ускориха развитието на събитията.
Каква беше ролята на социалдемократическите лидери в тия събития. Една част от тях, като Казасов, Асен Цанков и компания, бяха открито на страната на превратаджиите. Те участвуваха непосредствено в преврата или го поддържаха безрезервно. Друга част от социалдемократическите лидери, като Пастухов, Чешмеджиев и Лулчев, без да участвуват непосредствено в преврата, хвалеха безрезервно „героизма" на реакционното офицерство. Те се присламчваха и към цар Борис.
Неоспорим исторически факт е, че компанията на Пастухов и Чешмеджиев беше готова да служи на банкерско-капиталистическата клика, беше готова също така да се подложи под разклатения трон на цар Борис, обаче дворцовата капиталистическа и милитаристическа клика се задоволи да тури социалистическия етикет наред с този на национал-либералите и народняците на знамето на преврата, а властта предпочете да даде не на Пастухов, а на Цанков.
Днес нам вече не е трудно да определим и да отговорим на какво се дължи успехът на 9-юнския преврат. Главната причина за успеха на преврата е това, че силите на реакцията сполучиха да се обединят и сплотят, докато силите на демокрацията бяха разделени и даже в критическия момент воюваха помежду си. Това е основната причина. И ние трябва да си дадем точна сметка за значението на този факт.
Дворецът, едрият капитал, висшето реакционно офицерство, изпечените буржоазни политически дейци, главатарите на македонските терористически банди, опирайки се при това на външни реакционни сили, образуваха един плътен и реакционен блок, който съумя чрез изкуствени маневри да внесе разцепление всред демократическите сили.
Земеделският съюз се раздираше от вътрешни борби. В него имаше едно дясно реакционно крило, което водеше упорита борба за надмощие в Съюза като агент на двореца и на крупната капиталистическа буржоазия. Това дясно крило успя да разцепи и да разложи в критическите дни земеделското правителство и държавния апарат. Когато превратаджиите пристъпиха към действие, фактически не съществуваше никаква сериозна държавна сила, способна да охранява свободите на народа и да лази държавата.
Чрез социалдемократическите лидери от типа на Пастухов, Чешмеджиев, Лулчев и компания реакционният блок спечели авторитет всред част от железничарите, телеграфо-пощенците, учителите, всред интелигенцията и всред държавните служители.
Обаче решаващо значение изигра разколът, който се създаде между Земеделския съюз и Комунистическата партия – двете големи меродавни организации, които водеха огромното болшинство от българския народ зад себе си.
Под влиянието на своите народняшки съюзници и под влиянието на дясното крило в Земеделския съюз правителството на Стамболийски и Тодор Тодоров предизвика в края на 1919 г. общата железничарска стачка. Тая стачка създаде първата сериозна цепнатина между земеделци и комунисти.
Хранейки се с илюзията, че е възможна в България една чисто селска самостоятелна власт, под влиянието на реакционната десница земеделското правителство продължаваше да води жестока борба срещу Комунистическата партия през 1920–1921 г., макар че на дело за прокарването на сериозни прогресивни реформи в Народното събрание то, земеделското правителство, можеше да разчита само на Комунистическата партия.
За щастие, през 1922 г. настъпи прелом в отношенията между двете партии и тоя прелом беше доказателство, че между тия две организации бе възможно едно трайно, постоянно сътрудничество, ако здравият разум можеше да надделее и ако те можеха да се предпазят от външни влияния.
За това сближение между двете организации, което характеризира цялата 1922 г., повлия твърде много активизирането на реакцията и нейната явна подготовка за преврат. Земеделското правителство разбра, че бившите негови съюзници и онези, които го използуваха в борба срещу Комунистическата партия – най-голямата опасност за капиталистическата реакция, – му копаеха гроба, и затова в един определен момент то прогледна и между двете партийни организации и техните ръководства се създаде единодушие и единодействие по главните въпроси на защитата на основните правдини и интереси на народните маси.
Тъкмо по онова време беше образуван Народният сговор, нарочно създадена политическа организация за подготовка на военен преврат; бяха организирани конспиративни военни организации и съюзи; беше активизиран съюзът на запасните офицери; бяха спечелени терористическите македонски организации и руските контрареволюционни войски в България, врангелистите – за нещастие, доведени от самото земеделско правителство, за целите на един преврат.
Неоспоримо доказателство за настъпилите приятелски, дружествени отношения, отношения на съюзници, между двете партии в борбата срещу подготвения преврат се явява решението на партийния съвет на Комунистическата партия от април 1922 г., в което Партията постанови, че тя ще действува съвместно със Земеделския съюз, със земеделското правителство, за предотвратяване на какъвто и да бъде преврат от страна на реакцията.
И благотворните последствия от това сътрудничество бяха почувствувани веднага. Бяха разгромени врангелистите в България; беше проведен съборът на тъй наречените „цвеклопроизводители". насочен против събора на превратаджиите-блокари, който свърши много печално за политическите лидери на превратаджийски партии, които бяха събрали в Търново, за да „прокламират” оттам събарянето на земеделското правителство; бяха проведени септемврийските и октомврийски грандиозни събори на Комунистическата партия, при които огромни народни маси бяха вдигнати под знамето на Комунистическата партия в защита на народните права и свободи, против всеки опит за контрареволюционен преврат; проведен беше знаменитият референдум за съдене виновниците на катастрофата, при който около 80% от гласоподавателите гласуваха за съд над виновниците. При поддръжката на Комунистическата партия чрез Народното събрание бяха проведени редица сериозни реформи в полза на народните маси. Тогава Стамболийски, обръщайки се към буржоазните депутати, произнесе и своите знаменити думи в Народното събрание: „Ако трябва да отстъпя властта, то ще я отстъпя не на вас, а на комунистите".
Но за жалост през 1923 г. отношенията между двете народни организации отново се влошиха и изостриха до такава степен, че те насърчиха превратаджиите и ускориха извършването на преврата. Политиката на разкол с Комунистическата партия, проповядвана и провеждана от реакционната десница в Земеделския съюз и в правителството, надделя. Редица министерства паднаха в ръцете на явни агенти на превратаджиите.
Вярно е, че Земеделският съюз пристъпи към организиране на своя въоръжена сила, на „оранжева гвардия", в селата, която няколко пъти се мярна пред очите на буржоазията. Обаче земеделското правителство систематически пречеше за въоръжаването на градовете. Даже органите на земеделското правителство разоръжаваха работниците. А в туй време военната лига, офицерските и подофицерски организации явно се въоръжаваха.
Фактически Комунистическата партия беше обявена едва ли не за враг № 1.
Аз ще припомня един типичен случай. Струва ми се, през април 1923 г. нашата партия беше турила ръка във Варна на едно значително количество оръжие, за да въоръжи варненския пролетариат в случай на преврат. Органите на земеделското правителство заловиха това оръжие, конфискуваха го и арестуваха и дадоха под съд комунистите, които подготвяха отбраната на земеделската власт в случай на един преврат. Тъй голямо беше заслепението в известни влиятелни среди в Земеделския съюз.
Имаше без съмнение и истински демократи в Земеделския съюз, които по въпроса за въоръжаването стояха на друго становище и помагаха на комунистите да се въоръжат.
Такъв беше случаят в Пловдив, където по съглашение с местния комитет на Комунистическата партия градоначалникът нощем снемаше полицейските постове, за да даде възможност на комунистическите организации да извършат изземването на скрито оръжие за въоръжаване на пловдивския пролетариат.
След изборите през април 1923 г., когато земеделците станаха напълно господари в Народното събрание, където имаше само една дузина опозиционери и една дузина и половина комунисти, за жалост земеделските вождове станаха жертва на илюзията, че те със своето болшинство в Народното събрание са обезпечили завинаги своята власт и са парализирал» един преврат от страна на контрареволюционната буржоазия.
Всъщност, именно в този момент, когато надделяха тези илюзии за увековечаване властта на Земеделския съюз, в своите върхове, както и във върховете на правителството, Земеделският съюз беше разложен, беше разяден от проникналата в неговата среда, реакция, от агентурата на превратаджиите, които комплотираха срещу него и срещу народа заедно с реакционната буржоазия.
И наистина в една нощ с един замах земеделското правителство биде съборено.
Почти по цялата страна този преврат – говоря за преврата на 9 юни – мина без каквато и да било сериозна съпротива от страна на държавната власт, от въоръжената сила на държавата. Обаче не тъй безмълвно и без съпротива срещнаха преврата народните маси, селските маси, организирани и неорганизирани в Земеделския съюз. Идеолозите на преврата от всички категории се опитаха да заблудят света, че народът срещнал 9-юнския преврат с ликуване. Всъщност цяла народна България се възмути и се вдигна да окаже съпротива срещу фашисткия преврат. Всички, които са имали възможност да изучат събитията около 9 юни, знаят, че едва ли имаше село в България, което да не трепна пред извършения преврат и да не се изпълни с възмущение и с желание да се бори за събарянето на превратаджиите.
И действително на много места народното негодувание се изля в истински революционни движения, бунтове, въоръжени въстания. Аз ви припомням преди всичко Плевен, който беше обкръжен от шест хиляди въстанали селяни, и плевенските героични работници, които въстанаха и фактически превзеха града. Две обстоятелства обаче повлияха фатално върху събитията: селяните отвън се оказаха без оръжие и без сериозно ръководство, а комунистическата организация в града, след известната телеграма на Централния комитет на Комунистическата партия, прояви колебание и по този начин завоюваните позиции от селяни и работници бяха без бой дадени в ръцете на превратаджиите. И тогава грозно си отмъсти тържествуващата плутокрация за дните и часовете, които тя прекара под смъртен страх да изгуби завинаги своето владичество. Повече от 100 комунисти и толкова земеделци бяха осъдени на смърт и на тежки наказания.
В Белослатинска и Оряховска околии народът въстана и фактически стана господар на положението. В цялата Карловска околия селяни и работници, ръководени от комунистическия депутат Дворянов, въстанаха и принудиха карловските фашисти да капитулират. Но колебанието отгоре внесе смущение в редовете им и въстанието беше потушено. Шумен беше обкръжен от 10 хиляди селяни и трябваше да бъде турена в действие артилерията от крепостта, която обстрелва околните села, за да застави селяните да се върнат по своите домове. Също беше във Варненска околия, Провадийска, Харманлийска. Там за един момент нямаше нито помен от фашистката власт. Но общите причини, за които споменах, доведоха до разгрома на народното въстание.
Това тежко прегрешение на ръководството на Комунистическата партия е изтъквано много пъти и най-остро осъдено.
Народът се вдигна и в Пазарджишко, където Стамболийски застана начело на въстанието.
Забележително е, че въпреки разкола, който беше създаден между двете партийни организации, въпреки взаимните преследвания и нападки, въпреки неутралната позиция, на която застана ръководството на Комунистическата партия по време на преврата, долу по места масите действуваха съвместно, задружно. Работници и селяни, комунисти и земеделци действуваха заедно: бяха избивани, съдени и осъждани заедно и емигрираха заедно. Бяха избити Стамболийски, Дупаринов, по-късно Даскалов и много още други ръководни лица от Земеделския съюз; бяха избити Асен Халачев, Цвикев, Саралиев и много други ръководни лица от Комунистическата партия.
Разцеплението и разложението на Земеделския съюз, предателството на реакционната десница в Земеделския съюз – ето една много важна причина за неуспеха на народната съпротива след 9 юни. Селяните бяха изненадани от преврата. Те не бяха предупредени за възможността за един такъв преврат, защото, не зная по какви съображения, и земеделските: лидери не вярваха в преврата.
Не въоръжавайки работниците, земеделското правителство трябваше поне да въоръжи селяните. Обаче и селото остана невъоръжено с много малки изключения. По такъв начин превратът завари народните маси от градове и села без оръжие.
Веднага трябва да прибавя, че една твърде важна причина за потушаването на народните движения след 9 юни беше колебанието на Централния комитет на Комунистическата партия.
Лозунгът „Партията да чака развитието на събитията с пушки при нозе" внесе силен смут в редовете на Комунистическата партия, както в редовете на ония, които бяха излезли вече на бой, както в Плевен и много още други места, така и всред ония комунисти, които очакваха смелата дума на ръководството на Партията, за да се хвърлят в борбата.
Благодарение именно на тая коренно погрешна позиция, на която застана ЦК на Комунистическата партия, в деня на преврата с малки изключения градовете не се вдигнаха. Работниците обаче преживяха тия трагични събития със стиснати юмруци.
Но това, което отличава Комунистическата партия, което е нейно достойнство и залог за нейния успех, за нейното постоянно развитие, то е обстоятелството, че тя никога не е премълчавала своите грешки, бързо ги е съзнавала, водила е вътрешна борба, за да изясни истината, за да почерпи урок за бъдещите борби. Вътре в Комунистическата партия грешката ни беше силно разкритикувана и решително осъдена. Затова в периода на решителната борба срещу немско-фашистката диктатура Комунистическата партия излезе по-единна и по-сплотена като никой друг път. Тя издигна и осъществи лозунга за сплотяването на всички здрави национални сили в един могъщ Отечествен фронт, който удържа победата на 9 септември. Но трябва да се изтъкне, че една вътрешна самокритика не бе проведена в Земеделския съюз.
Деветоюнските народни възмущения и въстания бяха потушени, но с това кризата не бе разрешена. Тържествуващата реакция не можеше да бъде спокойна за своето бъдеще, докато срещу нея и начело на масите оставаше една такава мощна организация, каквато беше Комунистическата партия. Правителството на Цанков, управляващият блок, не можеше и да мисли за нови избори, преди да бъде разгромена Комунистическата партия. Атмосферата наново започна да се сгъстява и всеки чувствуваше, че ще настъпят нови взривове.
Периодът юли–август до Септемврийското въстание е период на едно нагло, цинично, брутално настъпление на фашистките банди срещу Комунистическата партия. Повсеместен терор, провокации срещу отделните организации, арести, побоища, убийства на комунистически дейци, безследни изчезвания – които продължиха и по отношение на арестуваните земеделски дейци.
Но Комунистическата партия и нейният Централен комитет бързо осъзнаха смъртната опасност, която заплашваше Партията и заедно с това народните маси. Решението на Централния комитет от 5 август свидетелствува, че още в началото на август нашата партия, изправяйки своята погрешна девето- юнска линия на неутралитет, се ориентира към решителна борба, включително въоръжено въстание, срещу фашисткото настъпление, борба за разгром на фашистката власт и установяване на работническо-селска демократическа власт. И това не беше само една резолюция. Тя беше последвана от цял ред мероприятия, политически, организационни, военно-технически. Нашата партия подаде братска ръка на Земеделския съюз, на останалото ръководство на разгромените земеделци, помогна им да възстановят своите организации, предложи им общо действие в организацията на съпротивата срещу фашисткото настъпление. И това предложение на Комунистическата партия бе посрещнато охотно, братски от страна на Земеделския съюз. Комунистическата партия се обърна с предложение за единен фронт в защита на народните права и свободи и към Социалдемократическата партия. Единният фронт трябваше да обхване всички възможни действителни съюзници на народа в неговата борба – радикали, македонски революционери и др. Комунистическата партия поиска да сплоти в един действителен блок трудещите се, всички демократически сили срещу настъплението на фашистката реакция.
За жалост от страна на Социалдемократическата партия се получи фактически отказ. С македонските революционери се получи известно сближение, но то не беше искрено от страна на водачите на Македонската организация, както показа поведението на Тодор Александров и на Иван Михайлов през септемврийските дни.
Септемврийското въстание беше преждевременно обявено. То беше още неподготвено. Централният комитет, макар и да имаше решение за решителна борба срещу фашисткото настъпление, включително и въоръжено въстание, не би обявил въстанието на 23 септември, ако не беше безобразната, наглата провокация на фашисткото правителство.
Независимо от всички безобразия, които извършиха фашистките банди през двата летни месеца, на 12 септември полицията зае всички помещения на Комунистическата партия и на работническите организации, които вървяха с нея, спря всички партийни и работнически вестници, преустанови всякаква дейност на Комунистическата партия и на революционното работничество. Арестувани бяха към 2,000 души ръководни комунистически кадри от градове и села. Правителството посегна да арестува всичко, което беше будно, живо в Комунистическата партия, но то успя да арестува само 2,000 души, защото по-голямата част от комунистическите кадри, които бяха под заплаха да бъдат арестувани, своевременно предупредени, успяха да се укрият или забягнаха в горите. По такъв начин и Централният комитет чрез съответни мерки се запази жив и здрав. С изключение на другаря Кабакчиев, който по една случайност се оказа там, където не трябваше да бъде, и затуй бе арестуван, всички останали членове на Централния комитет останаха укрити през цялата септемврийска криза.
Какво трябваше да направи Централният комитет при създаденото положение? Вече на някои места работници и селяни, по решение на местните организации, въстанаха спонтанно, без да чакат заповед отгоре. Имаше вече въстания в Мъглиж, Лесичево и др. места. Централният комитет на Комунистическата партия беше поставен пред едно много сериозно, отговорно и тежко решение. Имаше в неговата среда хора, които казваха: „Ураганът ще мине". Обаче голямото болшинство от Централния комитет, както това се вижда от резолюцията, взета на 20 септември 1923 г., застана на становището, че връщане не може да има, че единственият правилен път може да бъде само обявяване, макар още недостатъчно подготвено, на всеобщо въоръжено въстание. Ако Комунистическата партия не беше взела това отговорно решение, жертвите нямаше да бъдат по-малки, арестуванията и убийствата може би щяха да бъдат и по-многочислени, но народното движение в България щеше да бъде лишено от едно авторитетно ръководство като Комунистическата партия, понеже тя щеше да бъде опозорена, и след разгрома на Земеделския съюз и Комунистическата партия нашият народ щеше да остане за дълги години във фашисткото робство, обезверен и неспособен да се организира и да се издигне на сериозна борба за събаряне на фашистката диктатура.
Можеше ли Септемврийското въстание и при такива условия да победи? Да, можеше да победи. Един компетентен военен, който е изучавал събитията и знае до подробности обстоятелствата през време на Септемврийското въстание, в разговор откровено ми каза: „Правителството се намери в много голямо затруднение от това въстание. Правителството в оня момент не разполагаше с достатъчно надеждни въоръжени сили и ако въстанието беше обхванало цялата страна, правителството щеше да бъде принудено да разпокъса своите сили по градове и села и тогава вашето въстание можеше да победи." Известно е, че в хода на събитията неведнаж паника е обхващала фашисткото правителство при известни успехи на въстанията в някои пунктове на страната.
Въстанието беше обявено в съюз със Земеделския съюз. И навсякъде, във всички места, работници и земеделци, комунисти и земеделци действуваха съвместно. Развяваха се всред въстаническите дружини и червени комунистически знамена, и оранжеви земеделски знамена. Образуваха се военно-революционни комитети за ръководство на въстанието, съставени от комунисти и земеделци. В състава на главния военно- революционен комитет, който трябваше да ръководи въстанието в цялата страна, беше предвидено участието на двама представители на Земеделския съюз. Очевидно, ако въстанието беше успяло да се разгърне по-нататък, то този тъй попълнен главен военно-революционен комитет щеше да бъде на своя пост.
В името на какво беше обявено това въстание?
Правителственият печат, както и този на съюзниците на правителството, в стремлението си да компрометира въстанието твърдеше наляво и надясно, че то било обявено в името на съветската власт, за установяване на съветско управление. Разбира се, това беше лъжа и клевета. Ние, комунистите, имахме голяма почит и уважение към съветската власт. Ние бихме желали такава да бъде установена и в България. Обаче ръководството на въстанието, нашият Централен комитет беше достатъчно реалистичен, достатъчно болшевишки, за да прецени историческия момент и да определи на въстанието такава цел, каквато политически, практически беше осъществима и за което беше в състояние да мобилизира най-голям брой работници, селяни и антифашисти по цялата страна за събаряне на фашистката диктатура. Затова именно целта на въстанието беше събаряне на фашистката диктатура и установяване на работническо- селско демократическо правителство.
Това въстание, както и местните народни въстания след 9 юни, още не е намерило своите старателни историци, които да съберат всички данни и да възстановят всички ходове на борбата. То не е намерило и достатъчно литератори и художници, които да опишат и изобразят величието на героизма, който проявиха българските работници и селяни, вдигайки се на въоръжена борба срещу една отвратителна, човеко-ненавистническа, мерзка фашистка диктатура. А наистина, въстаналият народ прояви необикновен героизъм, самоотверженост, безстрашие пред смъртта. И както знаете, десетки хиляди от тях загинаха в борбата, станаха жертва на фашисткото зверство.
Какво беше отношението на политическите партии и към Септемврийското въстание?
Колкото се отнася до Цанков и Русев, тая фашистка банда, работата е ясна. Те предприеха своята чудовищна провокация, след като образуваха тъй наречения „Демократически сговор", в който се обединиха всички буржоазни партии, с изключение на Социалдемократическата партия – собствено, на една част от нея, не на цялата – и на Народнолибералната партия, които останаха вън от „Демократическия сговор", но в коалиция с фашисткото правителство.
Демократическият сговор беше главният подстрекател и организатор на настъплението срещу Комунистическата партия. Вестник „Мир" и всички други органи на правителствената фашистка коалиция открито пишеха, че не можело да има мир и сигурност в страната, ако не бъдели разгромени комунистите. Трябва, пишеше във в. „Мир" неговият редактор, народнякът Борис Вазов, да бъдат ударени комунистите, преди още те да са се подготвили. Трябва да ги нападнем, преди да са завършили своите приготовления.
Не оставаха назад в подстрекаването срещу комунистите и пастуховци и чешмеджиевци в „Епоха" и „Народ". За нашите другари-съюзници от Социалдемократическата партия е необходимо да бъде съвършено ясно това минало, защото яснотата по тоя въпрос е от колосално значение за борбата, която ние днес водим съвместно срещу враговете на народната власт. „Народ" от 24 септември, т. е. веднага след обявяването на Септемврийското въстание, писа: „Ние има да благодарим на предвидливостта на вътрешното и военното министерство, които предпазиха страната от грозящата я болшевишка напаст. Ние трябва да подкрепим правителството да продължи решителното си действие в потушаването на комунистическото злодеяние." А на 2 октомври пак „Народ" пише: „Ние участвуваме в правителствената коалиция не като наемници, а като съюзници и желаем да бъдем третирани с всичките права на съюзника. Комунистите си заслужиха едно жестоко наказание и си го получиха."
Колкото се отнася до ролята на пастуховци като съюзници на правителството Цанков–Буров, ето как я характеризираше в. „Мир" от 16 октомври: „Широките социалисти – пише в. „Мир" – не се стесняват да признаят, че тяхното участие в управлението на страната имало за външния свят значението на етикет, който трябвало постоянно да се изтъква, за да не подозрели известни кръгове в странство, че сме имали реакционно правителство, или, както писа в. „Таймс", прикрита военна диктатура. Нека в това отношение – прибавяше „Мир"– да бъдем добри политици и да не се отказваме да си служим с етикети, които могат в известни среди и при известни обстоятелства да минат на добра цена на международния пазар." Това е изключително важно да се знае днес и да се помни от всеки социалдемократ.
Така народняшките влъхви, фашистки лисици и зверове оценяваха услугите, които им правиха пастуховци, като дадоха под наем своята партия и се съгласиха нейното название да бъде поставено на знамето на фашисткия преврат и на фашистката диктатура.
Кои са причините за поражението на Септемврийското въстание и какви са поуките, които ние извлякохме и днес трябва да извлечем от това голямо народно събитие.
Главна причина за поражението на Септемврийското въстание беше, че ние, понеже не бяхме подготвени, не успяхме да вдигнем въстанието в цялата страна. Въстанието се ограничи само в част от нашата територия, в част от нашите околии и окръзи. Ако можехме да го направим повсеместно, а това беше напълно възможно – ако имахме на разположение поне още един месец време, то ние щяхме да разпокъсаме въоръжените сили на правителството и да му нанесем в определени важни пунктове такива удари, които да определят окончателния изход на въстанието в наша полза.
От решаващо значение беше, че ние не можахме да вдигнем големите градове, за което оказа голямо влияние фактът, че нашето работничество разполагаше с много малко оръжие, и особено обявеният от ЦК на КП неутралитет.
Нашата работа всред армията беше недостатъчна и през време на въстанието ние не съумяхме да привлечем на наша страна някои войскови части. Войнишката маса в огромното си мнозинство се състоеше от селяни и от работници. Тези работници и селяни във войнишки шинели ненавиждаха фашистката диктатура. Те бяха готови да поддържат въстанието, да минат на негова страна, но затова беше необходим похват, съответно отношение, умение на комунистите да се сближат с войниците, да направят възможно тяхното откъсване от военната дисциплина и прехода им към въстанието, както това правеха болшевиките през време на Октомврийското въстание.
Придобивките и поуките на Септемврийското въстание са големи и твърде ценни, въпреки поражението, толкова повече че тези поуки и придобивки са получени с цената на реки от народна кръв.
Първата и най-ценна поука и придобивка, това е осъществяването в жестока кървава борба на съюза между основните сили на народната демокрация – работници и селяни.
След толкова междуособни борби, ожесточени нападки и открити стълкновения работници и селяни в своята маса и чрез своите организации се намериха обединени в братски съюз за съвместна борба срещу фашистката диктатура.
Това беше едно голямо събитие от решаващо значение за хода на историята на българския народ. Тоя съюз, около който се групираха и другите демократически слоеве на нашия народ, всички здрави национални прогресивни сили, във вид вече на Отечествен фронт, удържа славната победа на 9 септември 1944 г. Тоя съюз е и главната опора на народната власт, на нашата Народна република. Докато тоя съюз съществува – а ние трябва да го пазим като зеницата на окото си от всякакви врагове, явни и тайни, които по разни начини се опитват да го подкопаят,, да го разбият и унищожат, – нашата власт ще бъде непоклатима и никакви попълзновения на реакцията отвътре и отвън не са страшни.
Втора важна поука и придобивка от събитията през 1923 г., това е разпръсването, разбиването на дребнобуржоазната илюзия, с която се хранеха някои земеделски вождове, за самостоятелна селска власт.
Опитът на България в това отношение има и международно значение. Нашият опит послужи и на революционното движение в другите страни. Ако в известни страни имаше земеделски съюзи и организации, чиито водители подхранваха у селяните именно тази идея, че понеже те са болшинство в народа, то властта трябва да бъде селска власт, след деветоюнското поражение тия илюзии бяха разпръснати както у нас, така и в други страни. Земеделските маси, нека кажем сега и земеделските организации, дойдоха до убеждението, че самостоятелна селска власт, даже ако тя би била за един момент осъществена – както беше осъществена у нас за един момент, – тя не може да се удържи; тя ще бъде разгромена от първия щурм на буржоазната контрареволюция – това и станал у нас.
Българският народ скъпо заплати парламентските илюзии на земеделското правителство, което вярваше, че като има голямо болшинство в Народното събрание, то вече неговата власт и народното управление са осигурени. С Народно събрание се управлява, но властта се пази и осигурява само от реални и организирани обществени и политически сили.
Вярно е, че земеделското правителство пристъпи към организиране на селската оранжева гвардия. Но то изпусна изпредвид едно много важно и съществено обстоятелство. То изпусна изпредвид това, че главните сили на реакцията бяха концентрирани в градовете и че на тях може да даде отпор само организираният и въоръжен пролетариат.
Селските маси образуваха и образуват естествения и многохиляден резерв на пролетарския авангард. Със своята намеса и със своето масово участие в борбата тези маси осигуряват завинаги общата победа на работниците и селяните. Ако софийският пролетариат, пролетариатът от големите градове беше въоръжен преди юни 1923 г., то превратът сигурно щеше да бъде осуетен. Разбира се, при условие, че Комунистическата партия не щеше да пази неутралитет. Крепко организираният промишлен пролетариат и сега е най-важната обществена и политическа опора на народната власт.
Друга важна поука от събитията от 1923 г. е съзнанието, че е абсолютно необходимо армията или поне част от нея да бъде спечелена от революционните антифашистки организации и привлечена на страната на тяхното въстание срещу фашистката диктатура. Само така може да успее борбата на народа или да бъде осигурена народната власт.
Макар войнишката маса да бе предимно селска, земеделското правителство не можа да привлече на своя страна офицерството, което мина почти изцяло на страната на реакцията и завлече със себе си, по силата на казармената дисциплина, и войниците. Комунистическата партия вършеше една значителна антимилитаристическа работа, но не съумя през време на Септемврийското въстание да привлече изцяло на своя страна поне една част от войската.
Благодарение на поуката от 1923 г. Отечественият фронт съумя да разложи войската като инструмент на реакцията и на фашизма, още преди 9 септември да подготви цели войскови части и да я привлече в щурма срещу немско-фашистката диктатура. Отечественофронтовската власт призна политическите права на войниците и офицерите, но заедно с това организира и политическото възпитание на армията в народен демократичен дух. Тя проведе и очистването на армията от непоправимите реакционни фашистки елементи и пристъпи към подготовката на нови, млади, надеждни офицерски кадри из средата на народа, на демокрацията. Така Отечественият фронт осигури завинаги армията като верен страж на народните свободи и на независимостта на нашата родина. Именно затуй всички опити на реакцията да се създадат в армията конспиративни организации Се разбиха в прах. Армията не може вече да бъде инструмент за реакционни преврати и противонародни попълзновения.
Четвърта поука от събитията през 1923 г. е необходимостта от здрава, крепка организация и от наличното уреждане на единно, неподкупно и твърдо ръководство на народните движения и борби.
Работническата партия в пламъка на тежки борби, съпроводени с успехи и с поражения, се закали като ръководител на трудещите се. Работническата партия е била винаги с народа – и при успехи, и при поражения. Тя е дала най-много и най-скъпи жертви за делото на народа. Нейната сила произтича от връзките й с народа, от безграничното доверие, с което тя се ползува сред народа. След всяко поражение тя бързо се съвземаше и ставаше още по-силна. Затуй работническата партия е непобедима.
От бурното, драматическо минало на нашия народ и от неговата нова история има да почерпят уроци и всички останали наши братски партии от Отечествения фронт.
Отечественият фронт е нашата обща организация, която удържа победа на 9 септември и ръководи съдбините на нашата родина. С доверието, което народът й дава, Работническата партия играе ръководна роля в Отечествения фронт. Тя играе ръководна роля и в правителството. И това е естествено. Това е в интерес и на целия народ за създаването на една действително крепка, непобедима власт, това е в интерес на нашата Народна република.
Тази нейна ръководна роля е напълно заслужена. Вождът на Работническата партия, др. Георги Димитров, днес е общопризнат вожд на Отечествения фронт и на целия български народ. Под неговото мъдро ръководство народната власт направи крупни завоевания, под неговото твърдо и мъдро ръководство нашият народ върви смело към светли бъднини.
Вечна слава на падналите борци срещу реакцията и фашизма.
Бодрост и здраве на живите септемврийци, за да продължат делото на Септември, да защищават свободата и независимостта на народа и да изградят напълно нашата Народна република.
Да живее демократическият и свободолюбив български народ!
Да живее вождът на българския народ, другарят Георги Димитров!
по случай 24-та годишнина па Септемврийското въстание.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com
septemvri23@abv.bg
Никой от нашите велики дейци от епохата на борбата за народно освобождение не се ползва с такава безгранична любов и не упражнява такова неотразимо влияние върху младежта както Христо Ботев.
Обаянието от личността на Христо Ботев се предаде на поколението след неговата героическа смърт и продължава да се предава неотслабващо по-нататък на новите поколения. Днес то е по-силно, отколкото някога. Чрез всенародната обич и чрез възторга, който неговата личност, неговото дело и неговата саможертва извикват в младежта в течение вече на няколко поколения, Христо Ботев си завоюва първо място в пантеона на българската героика.
В какво е ключът на тая рядка популярност, изключителна обаятелност, която 70 години след неговата смърт продължава да блести с неотслабваща сила като звезда на нашия небосклон, да буди възторг и да вдъхновява към подвизи и творчески дела народната младеж?
Ботев бе един гениален български поет. Неговите художествени образи съперничат с най-редките перли на нашата народна поезия и на международната литература. Той създаде най-съвършения образ на народния герой, който олицетворява в най-висока степен онова, което бе и остава нужно на нашия народ, за да извоюва своята свобода, за да бъде господар на своите съдбини, за да си осигури едно светло и щастливо бъдеще.
Много хаджидимитровци легнаха по нашите балкани! Сред тях и не малко девойки. С десетки народни герои отиваха срещу куршума и на бесилката с вдигната глава, пеейки безсмъртния ботевски стих: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира..."
И те не умряха, защото от тяхната кръв се роди народната свобода.
Докато благото на родината, свободата и щастието на народа изискват напрежение на телесните и духовни сили на неговите синове, личен кураж и безстрашие пред опасностите, готовност за саможертва, поетическите образи на Христо Ботев ще вдъхновяват и младежта към безкористна служба на народа и родината, към подвизи и героически дела.
Ботев бе един голям народен будител, водител и революционер, който не само беше на висотата на задачите на своето време, но и виждаше далеч в бъдещето на народа и на човечеството.
Епохата на Ботев беше епоха на борбите на народите в Европа за национална независимост, епоха на националните революции.
Освобождението на българския народ от национално робство, извоюването на националната независимост, създаването и изграждането на свободна и независима българска държава беше великата задача, на която Христо Ботев посвети своите блестящи духовни дарби, своята необуздана титаническа енергия, своята грозна ненавист към грабителите и потисниците на народа и неудържим устрем към щастието и свободата на трудещите се от всички страни. В борбата за разрешение на тая задача на своето време Ботев пожертва и живота си. Ботев е от плеядата на европейските революционери от средата на миналото столетие, в която блестят имената на Гарибалди и Мацини, на Мицкевич, Кошут и др.
Но революционните цели на Ботева излизаха зад тесните рамки на българското племе. Той беше не само български, но и балкански революционер. Той разбираше, че условие за извоюване и запазване свободата и независимостта на балканските народи е тяхната съвместна борба и тяхното обединение в мощна балканска федерация, сърцевината на която бе и си остава обединението на славянските народи на Балканите.
На пътя на осъществяването на тая задача застана немският империализъм. Днес, когато хитлеристка Германия е вече разгромена, една от насъщните задачи на нашето поколение е изпълнение великия завет на Ботев и на другите балкански революционери от неговото време.
Но Ботев прозираше и в по-далечното бъдеще.
Той служеше още на един велик обществен идеал – освобождаване на трудещите се от всяко робство – политическо, икономическо и социално. Ботев е първият български комунист.
В оная ранна епоха той разбра великата революционна роля на европейския пролетариат като гробар на капитализма и обновител на обществото. Той прослави Парижката комуна и се присъедини към Интернационала на Маркса и Енгелса. В България в неговото време нямаше още модерен промишлен пролетариат, затуй решението на задачите на комунизма той възложи върху селяните и занаятчиите – върху двете потиснати класи на трудещите се в България преди Освобождението. Утопическите елементи в неговото мировъзрение не му попречиха да види в трудещите се селяни онова социално революционно зърно, което в бъдеще ги сближи с наемните работници, съедини ги в крепък съюз, който днес е главният фактор на политическата, икономическата и обществена обнова на България по пътя към социализма.
Христо Ботев бе най-яркото въплъщение на борбата на българския народ против националното потисничество и гнет. Той виждаше в борбата на българския народ част от борбата на всички потиснати народи за освобождение и той разбираше нейното международно значение в епохата на национално-освободителните борби.
Той беше един от най-последователните пионери на идеята за държавното обединение на южното славянство, за балканска федерация. Той свърза борбата за национално освобождение с борбата на трудещите се против всяко потисничество, против всяка експлоатация. Той беше пророк на комунизма в България.
Христо Ботев съедини в едно службата на своя народ с идеала за общочовешкото щастие, безкористния и самоотвержен народен патриотизъм с прогресивния интернационализъм.
Делата на Христо Ботев бяха вдъхновени от неговите велики народни цели и общочовешки идеали, те бяха едно с неговите помишления, думи и проповеди. Той запечата с кръвта си любовта си към родината и народа, вярата си в силите на трудещите се и предаността си към великия идеал за освобождение на човечеството от всяко потисничество и всяка експлоатация.
Затова Ботев е тъй любим на нашата прогресивна народна младеж.
Поздравявам сърдечно нашата работническа и земеделска демократическа младеж, младежта, впрегната в промишления, земеделски и интелектуален труд, и учащата се младеж, младежта, която се учи да брани нашата родина с оръжие в ръка, с празника на Христо Ботев. И й пожелавам да се вдъхновява от великия пример на Ботева и да работи с всеотдайност и саможертва за постигане на неговите завети и идеали
Отечественият фронт, възглавяван от народния вожд Георги Димитров, продължава делото на Христо Ботев. Нека прогресивната демократическа младеж бъде твърда опора на Отечествения фронт и да върви начело при осъществяване на неговата програма на велики строежи и реформи.
в. „Работническо дело",
год. XIX, бр.123, 1 юни 1947г.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com
septemvri23@abv.bg
