Международният валутен фонд (МВФ) е един от косвените виновници за епидемията от смъртоносния вирус ебола в Западна Африка.
Обвинението хвърлиха учени от Университета в Кеймбридж, цитирани от в. "Индипендънт".
"Една от основните причини за бързото разпространение на ебола е недостатъчната развитост на здравеопазването в тази част на света", поясни ръководителят на изследването социологът Александър Кентикеленис.
"Политика, препоръчвана от МВФ, доведе държавите от Западна Африка до недостатъчно финансиране на медицината, недостиг на лекари и лоша подготовка за противодействие срещу вируса", подчерта Кентикеленис.
ЗА ТРИТЕ ОСОБЕНОСТИ НА ЧЕРВЕНАТА АРМИЯ
Реч на И.В.Сталин на тържествения пленум на Московския съвет, посветен
на десетгодишнината на Червената армия
Другари! Позволете ми да приветствам от името на Централния комитет на нашата партия бойците на нашата Червена армия, бойците на нашата Червена флота, бойците на нашата Червена авиация, най-после, нашите допризивници, въоръжените работници на СССР.
Партията се гордее, че успя да създаде с помощта на работниците и селяните първата в света Червена армия, която във велики битки отстояваше и отстоя свободата на работниците и селяните.
Партията се гордее, че Червената армия успя с чест да премине тежкия път на най-жестоки боеве с вътрешните и външни врагове на работническата класа и на селяните в нашата страна, че тя успя да се оформи в грамадна бойна революционна сила за страх на враговете на работническата класа, за радост на всички потиснати и поробени.
Партията се гордее, че Червената армия, изминала дългия път на освобождението на работниците и селяните от игото на помешчиците и капиталистите, си извоюва най-после правото да празнува своя юбилей на десетата година от своето раждане.
Другари, в какво се състои силата, къде е източникът на силата на нашата Червена армия?
В какво се състоят онези особености, които коренно отличават нашата Червена армия от всички и всякакви армии, когато и да са съществували в света?
Първата и основна особеност на нашата Червена армия се състои в това, че тя е армия на освободените работници и селяни, тя е армия на Октомврийската революция, армия на диктатурата на пролетариата.
Всички съществуващи досега при капитализма армии, какъвто и да е бил съставът им, са армии за утвърждаване властта на капитала. Те са били и си остават армии на господството на капитала. Буржоата от всички страни лъжат, когато говорят, че армията е политически неутрална. Не е вярно това. В буржоазните държави армията е лишена от политически права, тя е отстранена от политическата арена. Това е вярно Но това съвсем не значи, че тя е неутрална политически. Напротив, всякога и навсякъде, във всички капиталистически страни армията е била въвличана и се въвлича в политическата борба, служейки като оръдие за потъпкване на трудещите се. Нима не е вярно, че армията потиска там работниците, че тя служи там като опора на господарите?
За разлика от такива армии нашата Червена армия се отличава с особеността, че е оръдие за утвърждаване властта на работниците и селяните, оръдие за утвърждаване диктатурата на пролетариата, оръдие за освобождаване работниците и селяните от игото на помешчиците и капиталистите.
Нашата армия е армия за освобождение на трудещите се.
Обърнали ли сте внимание, другари, че в старо време, пък и сега, в капиталистическите страни, народът се боеше и продължава да се бои от армията, че между народа и армията съществува преграда, която отделя армията от народа? А как е у нас? У нас, напротив, народът и армията съставляват едно цяло, едно семейство. Никъде в света няма такива отношения на обич и грижа от страна на народа към армията, каквито има у нас. У нас армията е обичана, уважавана, за нея се грижат. Защо? Затова защото за пръв път в света работниците и селяните създадоха своя собствена армия, която служи не на господарите, а на бившите роби, на освободените сега работници и селяни.
Ето къде е източникът на силата на нашата Червена армия.
А какво значи любов на народа към своята армия ? Това значи, че такава армия ще има най-здрав тил, че такава армия е непобедима.
Какво е армия без здрав тил? Нищо. Най-големите армии, най-въоръжените армии са се разпадали и превръщали в прах без здрав тил, без поддръжка и съчувствие от страна на тила, от страна на трудещото се население. Нашата армия е единствената в света, която има съчувствието и поддръжката на работниците и селяните. В това е нейната сила, в това е нейната здравина.
Ето по какво преди всичко се отличава нашата Червена армия от всякакви други армии, които са съществували и съществуват в света.
Пожеланията на партията, нейна задача е да бъде запазена и затвърдена у нашата Червена армия тази особеност на Червената армия, тази нейна близост, нейната братска връзка с работниците и селяните.
Втората особеност на нашата Червена армия се състои в това, че тя, нашата армия, е армия на братството между нациите на нашата страна, армия на освобождението на потиснатите нации в нашата страна, армия за защита свободата и независимостта на нациите на нашата страна.
В старо време армиите обикновено са били възпитавани в дух на великодържавничество, в завоевателски дух, в дух на необходимост да се покоряват слабите нации. С това собствено се обяснява, че старият тип армии, капиталистическите армии, бяха същевременно армии за национално, колониално потисничество. В това се състоеше една от основните слабости на старите армии. Нашата армия коренно се отличава от армиите за колониално угнетение. Цялото нейно същество, цялата нейна конструкция се гради върху укрепването на дружеските връзки между нациите на нашата страна, върху идеята за освобождаване на угнетените народи, върху идеята за защита на свободата и независимостта на социалистическите републики, които влизат в състава на Съветския съюз.
В това е вторият и основен източник на силата и могъществото на нашата Червена армия. В това е залогът, че нашата армия в критическа минута ще намери най-голяма поддръжка в милионните маси на всички и всякакви нации и националности, населяващи нашата необятна страна.
Пожеланията на партията, нейната задача се състои в това, и тази особеност на нашата Червена армия също така да бъде запазена и закрепена.
Най-после, третата особеност на Червената армия. Тя се състои във възпитанието и укрепването на интернационалистическия дух в нашата армия, в съществуването на интернационалистическия дух, проникващ цялата наша Червена армия.
В капиталистическите страни армиите обикновено се възпитават в дух на омраза към народите на другите страни, в дух на ненавист към другите държави, в дух на ненавист към работниците и селяните на другите страни. За какво се прави това? Прави се, за да се превърне армията в послушно стадо в случай на военни стълкновения между държавите, между страните. В това е източникът на слабостта на всички капиталистически армии.
Нашата армия е построена върху съвсем други основи. Силата на нашата Червена армия се състои в това, че тя се възпитава още от първия ден след своето раждане в духа на интернационализма, в дух на уважение към народите на другите страни, в дух на обич и уважение към работниците на всички страни, в дух на запазване и утвърждаване мира между страните. И именно защото нашата армия се възпитава в духа на интернационализма, в духа на единството на интересите на работниците от всички страни, именно затова тя, нашата армия, е армия на работниците от всички страни.
И това, че казаното обстоятелство е източник на сила и могъщество за нашата армия, ще узнаят кога да е буржоата от всички страни, ако се решат да нападнат нашата страна, защото те ще видят тогава, че нашата Червена армия, възпитана в духа на интернационализма, има безбройно число приятели и съюзници във всички части на света, от Шанхай до Ню Йорк, от Лондон до Калкута.
Ето, другари, третата и основна особеност, от която е проникнат духът на нашата армия и която създава източник за нейната сила и могъщество.
Пожеланията на партията, нейна задача е и тази особеност на нашата армия да бъде запазена и затвърдена.
На тези три особености дължи нашата армия своята сила и мощ.
Със същото се обяснява фактът, че нашата армия знае къде отива, защото тя се състои не от оловни войници, а от съзнателни хора, които разбират къде да вървят и за какво да се бият.
Но армия, която знае за какво се бори, е непобедима, другари.
Ето защо нашата Червена армия има всички основания да бъде най-добрата армия в света.
Да живее нашата Червена армия!
Да живеят нейните бойци!
Да живеят нейните ръководители!
Да живее диктатурата на пролетариата, която роди Червената армия, доведе я до победа и я увенча със слава!
в-к „Правда" бр.50, 28 февруари 1928 г.ЛЕВСКИ
Хр.СМИРНЕНСКИ
Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове – и тогава пред нас не може да устои и най-здравата крепост на тираните. Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода, в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата – пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към бунт. Апостол, истински апостол на свободата.Весело, бледо лице, озарено от лъчите на пламтяща душа. Синкави очи, горящи в мисли и напрежения. И ведно със звънките песни на бодрия веселяк, като тътен на вулкан се носи тежкия, бурен зов на вожда, който зове задрямалите войници за утрешния бой. В задимените кафенета на малките занаятчийски градчета, прихлупените балкански колиби, по седенки и читалища – навред гърми неговото слово. Навред отворени обятия, навред предателски очи и низамски потери.
Пред смаяните очи на своите приятели той върви непоколебим до зиналата уста на гибелта. Всеки миг – опасност, всяка стъпка – риск. Но Апостола има велика смелост.
В Цариград той е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Сопот полицията залавя палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото време по стръмния Шипченския проход бързат трима души: старец и две калугерки. Под смирената калугерска дреха гори бунтовното сърце на Левски. Другата калугерка е леля му Христина.
В Никопол Левски е прегърбен, с превързана глава, слуга. От Карлово за Пловдив той спокойно язди редом с потерята на Хаджи Исмаил, която току що е претърсила цялото Карлово заради този неуловим фантом. И ведно със смелостта, в сърцето му цъфти благородно презрение и спокойствие.
В учителската стая в Сопот има комитетско тайно събрание.
Неочаквано една полицейска хрътка се вмъква, за да шпионира. Шепот и трепет между всички присъстващи.
— Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията...
Плесница еква в стаята и предателят се измъква смазан от нечуваната смелост...
И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим върви апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена. Пред старци и младежи, пред учени и прости, пред селяни и граждани – навред разлиства той великата книга на революцията, революция, която няма за цел да освободи народа само от властта на султана. „Не ни трябва нов султан, а човешка свобода и равенство..."
Бедните знаят, какво иска Левски, но и чорбаджиите знаят, че този „чапкънин" съвсем не е техен приятел. Като турски ходжа се промъква Левски с една четица от 15 души при хаджи Мустафа в село Асакърово и с револвер в ръка напомня на бея да не мъчи селяните. Като български поп – при чорбаджи Стефан в Търново, за да му посочи стоманеното острие на камата си.
Няма предел неговата смелост, няма удар, който да съкруши неговата воля и твърдост. И когато предаден, ранен и изправен пред съда в софийския конак Левски вижда книжа и портрети, когато узнава предателството, той все пак остава хладен като гранит.
„Аз съм Левски, аз върших всичко, по моя заповед бяха политическите убийства. Никого от тези не познавам..."
На 19 февруари 1873 г. край софийските казарми се тълпеше любопитен народ. В зимния предутрен здрач се мяркаше черния силует на бесилката. Студеният вятър свиреше в комините, провираше се през тълпата и поклащаше въжето. Ето колата. Турци, селяни, цигани – всички очакват любопитното зрелище. Жените и децата се приповдигат на пръсти. Но от колата измъкват полумъртъв човек. Левски, неуморимият бунтовник, гордият Апостол на свободата, не пожела да достави със смъртта си удоволствие на властниците. В тъмната февруарска нощ той жестоко разби главата си в дебелите хладни стени на затвора – сякаш те бяха същите стени на грамадния затвор, който цял живот той руши, сякаш това бяха железните пръчки на клетката, върху които настръхнал се удряше затворен, обезкрилен орел...
10. Февруари 2016
Анжел Вагенщайн
Не очаквам от неонацистите преосъзнаване или нов прочит на случилото се през драматичния български ХХ век, завещал ни все още кървящи рани, неразчистени сметки и тъмни неразчетни страници! Вече писах, че фашизмът не ме изненадва - припознавам превъплъщенията на този вирус дори в човеколюбивите му мимикрии, до най-дълбинното му ново укритие - левия национализъм! Не, не той, не фашизмът, все по-трудно опознаваем, е който ме безпокои - безпокои ме антифашизмът у нас: безлик, ленив и апатичен като старец, унесен в гаснещи и унесени спомени...
И ето че неотдавна видяхме по телевизията "документалния" спомен "Народен дом на терора". Нищо особено: нагледали сме се на преразкази, на стари и нови формати, на износени от злоупотреба манипулативни "спомени"! Новото и потресающото за мен е, че този - с извинение - "документален" филм получи... голямата награда на Пловдивския фестивал на документалното кино! Голяма награда за един голям, но не много хитроумен нов опит за нанасяне на корекции в историческия ни спомен!
Някъде в крайните титри на филма има и някаква благодарност към моя милост за оказаното съдействие. Нищо по-естествено за един стар кинаджия да помогне на колегите си: бил съм в лапите на "суперполицая" Гешев и бих могъл да покажа и разкажа нещичко за този "Народен дом". Защо не, когато колеги от киното правят филм! Тогава не разбрах защо екипът отказа да го заведа горе, в последния полуетаж и първи кръг на ада, където и аз съм бил инквизиран до припадък, провесен с главата надолу, и където коридорите денонощно са кънтели от викове и стенания. Сега вече знам защо: колегите въобще не са се интересували от безчинствата на фашистките главорези - сметката за ужасилото цивилизована Европа българско кръвопролитие трябваше отново да бъде прехвърлена върху чуждо конто!
Голямата награда за документален филм, браво! Вероятно журито е ръкопляскало при нейното обявяване. Вероятно пловдивската публика е ръкопляскала! А аз се питам: ръкопляскали ли са и създателите на великолепния телевизионен сериал "По дирите на безследно изчезналите"? Ръкопляскали ли са създателите на "Допълнение към Закона за защита на държавата", изследвали до най-малки подробности същата тема? Къде са те сега и защо мълчат - или са лъгали в своите филми за събитията през онези страшни години на тотален полицейски терор? И дали сега този "Народен дом на терора" им е отворил очите за истината? И едва сега ли са разбрали, че е имало някакъв кървав Деветоюнски преврат, извършен от "кървавия професор" Цанков, комуто до края на дните всички европейски университети са отказали достъп до своите аули. Но така и не са разбрали от филма кой е рязал на живо Стамболийски, кой го е убил, а след това е отнесъл главата му в София; кой е избил из софийските улици всички леви депутати - всички, до последния. И кой е генерал Иван Вълков? И в кои тъмни кладенци са потънали хиляди и хиляди интелектуалци, работници, селяни... И кой е убил народните трибуни Петко Д. Петков, Никола Габровски, Димо Хаджидимов, Тодор Страшимиров и още стотици учители, читалищни дейци, общественици? И как внезапно са "изчезнали", без да оставят диря, призовани "за справка" в същия този дом от филма, поетите и обществениците Йосиф Хербст, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов, Васил Карагьозов...
Антон Страшимиров писа в некролог: "Убиха и брат ми!... Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията..."
Ужаси ли се журито на пловдивския фестивал на документалното кино? Ужаси ли се кинематографската ни гилдия? Българската национална телевизия? Ужасиха ли се създателите на този ужасен филм?
Едва ли. Но дано усетят презрението, което и до днес излъчва едно стъклено око!
„Буржоазните писатели са изписали и изписват планини хартия, възпявайки конкуренцията, частната предприемчивост и други великолепни доблести и прелести на капиталистите и капиталистическия строй. Обвиняваха социалистите, че не желаели да разберат значението на тези доблести и да се съобразяват с „природата на човека“. А всъщност капитализмът отдавна е заменил дребното стоково самостоятелно производство, при което конкуренцията можеше в що-годе широки размери да възпитава към предприемчивост, енергия, смелост в инициативата, с едрото и най-едрото фабрично производство, с акционерните предприятия, синдикати и други монополи. Конкуренцията при такъв капитализъм означава нечувано зверско задушаване на предприемчивостта, енергията, смелата инициатива на масата на населението, на огромното негово мнозинство, смелата инициатива на масата на населението, на огромното негово мнозинство, на деветдесет и девет на сто от трудещите се, означава също заменяне на съревнованието с финансовото мошеничество, с деспотизма, с угодничеството във върховете на социалната стълба.
Социализмът не само не задушава съревнованието, а, напротив, за пръв път създава възможност да бъде то приложено действително широко, действително в масов размер, да бъде въвлечено действително болшинството на трудещите се на арената на такава работа, където те могат да се проявят, да разгърнат своите способности, да проявят таланти, които в народа представляват неначенат извор и които капитализмът е мачкал, потискал и душил с хиляда и милиони“
Ленин – декември 1917 г.
След Сталинградската битка въпросът за изпращане на български войски на Източния фронт е още по-остро поставен от Хитлер пред българското правителство. Създава се реалната опасност Германия да подкрепи евентуалното идване на власт на своя агент в България ген.Христо Луков, който, като председател на Българските национални легиони, е виден радетел за изпращане на български войски на Източния фронт и за усилване на репресиите срещу съпротивителното движение. В тази обстановка БРП /к/ решава, че Луков наистина може да бъде използван от немците за натиск срещу българското правителство или сам да състави нов кабинет, който да докара още по-големи беди на българския народ и затова претендентът за „български фюрер” трябва да бъде премахнат.
...Вечерта на 13 февруари 1943г., след неколкодневно безуспешно следене на силноохранявания Луков, Виолета Якова и Иван Бураджиев най-накрая успяват да улучат, момента когато генералът остава сам, преди да влезе в жилището си. Иван Бураджиев тръгва напред и стига в близост до генерала, точно когато отключва вратата на втория етаж. Куршумът на Бураджиев е неточен и уцелва генерала в рамото, след което започва физическа схватка между двамата. В този момент се появява Виолета Якова, която умишлено е изостанала, за да осигури пътя за изтегляне. Тя произвежда два пистолетни изстрела, които попадат точно в целта. След това двамата членове на нелегалната група успяват успешно да се изплъзнат от направените фашистки блокади.
Подвигът на Виолета Якова допринесе монархо-фашистката власт в България да не се обвърже още по-тясно с хитлеристка Германия и като евентуален резултат от това да изпрати български войски на Източния фронт, а оттук – и за предотвратяването на нова национална катастрофа.
Властите в САЩ са признали за невинни 149 несправедливо осъдени, което е рекорден брой, но все пак е малка част от хиляди съдебни грешки, твърди доклад на правната школа на университет на Мичиган. Невинните прекарват зад решетките средно 14,5 г., преди истината да излезе наяве. Сред въпросните 149 осъдени 58 са оневинени за убийства. От 2011 г. броят на оневинените се е увеличил повече от два пъти. Сред най-фрапиращите случаи на съдебни грешки е този с Люис Фогъл, който прекара 34 г. от живота си зад решетките за изнасилване и убийство на момиче, които не е извършвал.
Разсекретен е документ, доказващ че чилийският диктатор Аугусто Пиночет е прикрил офицери, които са залели с бензин и запалили живи опозиционните активисти Родриго Рохас и Кармен Куинтана през 1986 г. пише вестник "Гардиън".
След публикуването на документа тридесет години по-късно 12 бивши чилийски военни офицери бяха арестувани за това, че са участвали в подпалването на членове на опозицията и в зарязването им да горят в канавка на няколко километра от столицата Сантяго.
Според разсекретените документи чилийската полиция е знаела за инцидента, но Пиночет потулва случая. „Чилийското правителство, по препоръка на Пиночет, е обявило Рохас и Куинтана за терористи, които случайно се самозапалват със собствените си коктейли „Молотов“, пише в документа. „Един от свидетелите е бил отвлечен за кратко, очите му са били завързани и е бил заплашван да промени показанията си за случая“, пише още в документа.
Аугусто Пиночет идва на власт на 11 септември 1973 г. след държавен преврат. Той управлява страната като диктатор до 1990. По време на управлението му над 3000 души биват убити или изчезват безследно.
Стотици са секретните бази на САЩ по света, които няма да срещнете в докладите на Пентагона
Петте нови мисии на военната империя САЩ
Чалмърс Джонсън*
От епохата на Римската империя и китайската династия Хан, та до днес империите строят постоянни военни гарнизони, укрепления, бази. Тези обекти имат за цел да държат в подчинение покорената територия, да поставят под контрол непокорните населения и да служат като трамплин за по-нататъшни имперски завоевания. В сравневние с тях американската империя е уникална, защото е изградена не от територии, а от бази. Те опасват цялата планета по начин, който въпреки вековната възраст на мечтата за глобална хегемония, би бил немислим до наше време.
По време на Студената война американските бази в чужбина изпълняваха четири мисии – 1) осигуряват конвенционална военна мощ в региони, важни за САЩ; 2) подготвят се, ако се наложи, за ядрена война; 3) нанасят американския ответен удар в случай на атака (особено в разделени нации като Германия и Южна Корея); и 4) служат като символ на американската военна мощ.
От края на Студената война досега Вашингтон търси непрекъснато нови и нови оправдания за разширяване на своята глобална мрежа от бази – от „хуманитарна интервенция“ до „разоръжаване на Ирак“. Някогашните 4 мисии на тази мрежа днес са заменени с пет нови:
1. Поддържане на американското военно надмощие над останалия свят;
2. Изпълнение на полицейски функции, за да не допуснат някоя част от империята да се измъкне от юздата;
3. Подслушване на комуникаците между гражданите на държавите – както съюзническите, така и противниковите;
4. Контрол над петролните залежи и съоръжения за добив на петрол по света – не само за задоволяване на ненаситния глад на Америка за горива, но и защото могат да се използват като разменна монета при преговори;
5. Осигуряване на заетост, висок жизнен стандарт на американската армия и приходи за военно-промишления комплекс на САЩ.
Но дори и тези пет цели не могат да обяснят защо Вашингтон непрекъснато разширява своята военна империя. Има още нещо, което я движи. Това е
империализмът на американските елити, които след Студената война изпаднаха в опиянение от безкрайната си военна мощ.
Те са обсебени от мисълта, че могат да доминират над други народи. А за да запазят имперския си обхват, трябва непрекъснато да го разширяват.
За целта Пентагонът измисля нови и нови оправдания за поддържането на базите в региони, където войните и конфликтите са отдавна отминали. Още през 1970 г. в сенатската Комисия по външни отношения е направено следното изявление: „След като бъде изградена, всяка американска военна база в чужбина заживява свой живот. Ако първоначалната й мисия стане излишна, ще се разработват нови мисии, не само за да се удължи животът на базата, но и да бъде тя разширена.“
Повечето американци не признават – или не искат да признаят – че Америка господства над света благодарение на своята военна мощ. Поради потайността, в която работи правителството, повечето от тях остават слепи за факта, че цялата планета, с изключение на Антарктика, е вече опасана от американски гарнизони. Тази империя има своя география, която не се изучава в нито едно американско училище. Ако няма представа за този паралелен „гарнизонен свят“, човек не може да разбере нито естеството и мащаба на нашите амбиции, нито степента, в която новият американски милитаризъм подкопава конституционния ред на САЩ.
Пентагонът е дислоцирал над половин милион войници, шпиони, техници, инструктори и волнонаемни цивилни лица в чужди държави.
За да господства над моретата и океаните, Америка поддържа тринадесет морски флотилии, изградени около самолетоносачи, чиито названия говoрят красноречиво за намеренията им – „Кити хок“, „Констелейшън“ (съзвездие), „Ентърпрайз“ (инициатива), „Джон Ф. Кенеди“, „Нимиц“, „Дуайт Д. Айзенхауер“, „Карл Винсън“, „Теодор Рузвелт“, „Абрахам Линкълн“, „Джордж Уошингтън“, „Джон Стенис“, „Хари Труман“ и „Роналд Рейгън“. Ние имаме и многобройни тайни бази извън територията на САЩ, които следят какво си говорят хората по света, включително и американците – по телефона, факса и електронната поща.
От 1948 г. насам, по силата на строго секретно споразумение между САЩ, Великобритания, Канада, Австралия и Нова Зеландия, техните тайни служби си разменят разузнавателна информация не само за държави-мишени, но и за собствените си граждани. Американската Агенция за национална сигурност NSA (National Security Agency) британският Правителствен комуникационен щаб GCHQ (Government Communications Headquarters), канадското Управление по сигурността на комуникациите CSE (Communications Security Establishment), австралийската Дирекция за управление на комуникациите в отбраната (Defense Signals Directorate) и новозеландското Главно управление по сигурността на комуникациите (General Communications Security Bureau) са си разменяли информация за свои политици, без да нарушават националните си закони срещу подслушването и шпионирането. Защото във всички държави от този „консорциум“ действат закони, които забраняват на техните правителства да подслушват свои граждани, освен с разрешение на съда. В такива случаи американската NSA се обръща към някои от своите партньори в „консорциума“ с молба да проследи определени американски граждани и да й даде събраната информация.
Поне от 1981 г. насам това тайно и неформално споразумение за обмен на разузнавателна информация между англоговорещите страни е формализирано под кодовото име „Ешелон“.
Как войните хранят американската икономика
Не е лесно да се оцени размерът на американската империя от бази. Официалните данни са умишлено подвеждащи, макар че са показателни за мащаба й. Към момента на атаките срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 г. САЩ имаха военeн персонал в следните държави по света:
Европа: Белгия, Босна и Херцеговина, Германия, Гърция, Гренландия, Исландия, Италия, Бившата югорепублика Македония, Холандия, Португалия, Испания, Сърбия (Косово), Турция, Обединеното кралство, и на самолетоносачи в световния океан.
Бившият съветски периметър: Армения, Азърбайджан, Беларус, Грузия, Казахстан, Киргизстан, Молдова, Русия, Таджикистан, Туркменистан, Украйна и Узбекистан.
Източна Азия и Пасифика: Австралия, Япония, Корея, Сингапур
Близкия изток: Бахрейн, о. Диего Гарсия, Египет, Кувейт, Оман, Катар, Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства.
Западно полукълбо: Канада, Чили, Гуантанамо (Куба), Хондурас, Колумбия.
В годишния „Доклад за структурата на базите“ на Министерството на отбраната за фискалната 2003 г. са изброени недвижимите имоти на въоръжените сили в САЩ и чужбина. Там е посочено, че Пентагонът притежава или държи под наем
702 бази в около 130 държави и притежава още 6000 военни поделения в САЩ и техните територии.
Само базите в чужбина, според бюрократите на Пентагона, са оценени на минималната стойност от $113 милиарда – една очевидно занижена цифра.
Но дори и такава, тя остава по-висока от брутния вътрешен продукт на повечето от държавите, в които те се намират. Стойността на всички военни бази на САЩ е оценена на $591.519 милиарда.
Военният персонал на базите, изнесени в чужбина, има численост 253 288 души. Още толкова е общият брой на техните семейства и волнонаемните лица. Освен тях в базите работят 44 446 граждани на държавите-домакини на базите.
Американските бази са съставени от 44 870 казарми, хангари, болници и други сгради, които Пентагонът притежава, и още поне 4 844 сгради, които не са негова собственост, но са взети под наем.
Тези, иначе шокиращи, цифри не отразяват структурата на всички бази, които Америка поддържа по света. В доклада за 2003 г. например не се казва нищо за базата в Косово – Кемп Бондстийл, която бе построена през 1999 г. и оттогава се поддържа и снабдява от „Келог Браун и Рут“.
Пропуснати са и базите в Афганистан, Ирак, Израел, Кувейт, Киргизстан, Узбекистан и Катар, макар че след 11 септември 2001 г. САЩ построиха колосална структура от военни бази именно там, по тъй наречената „дъга на нестабилността“.
Чарлз Глас, кореспондент на телевизонния канал АBC в Близкия изток от 1983 до 1993 г., писа: „САЩ имат поне 6 военни съоръжения и поне една военна болница с 500 легла в Израел. Разположени са в пустинята Негев. Те са строго засекретени. Известни са като обекти 51, 53 и 54 и официално не съществуват. Няма да ги срещнете в нито един доклад на Министерството на отбраната.“
САЩ поддържат толкова много шпионски бази за събиране на разузнавателна информация по света, че, както каза Майкъл Моран от NBC News, „ако хвърлиш напосоки дарт върху картата на света, със сигурност ще попаднеш най-много на 100 км от най-близкото шпионско съоръжение на САЩ“.
За Окинава, най-южния японски остров, докладът споменава само една военноморска база – Кемп Бътлър. Но действителният брой на военните бази на САЩ в Окинава е 10, като най-голямата от тях, летището Футенма, се простира на 1186 акра. За сравнение, Сентрал парк в Манхатън заема площ от 843 акра. В Пентагона са забравили да споменат и военните и шпионски инсталации на САЩ във Великобритания, оценявани на около $5 милиарда, вероятно защото са официално завоалирани с етикета „бази на Кралските въздушни сили“.
На територията на 50-те щата на Америка има 969 военни бази – отделно от 6-те хиляди военни поделения. При едно честно преброяване, броят на американските военни бази в чужбина вероятно ще надхвърли 1000. Но към момента никой, дори в Пентагона, не знае точния им брой.
Тези места не са неприятни за обитаване. Днес военният занаят, който американците избират все още доброволно, няма никаква връзка с дълга на войника от Втората световна, Корейската, или Виетнамската война. Повечето от услугите като пране, КП (кухненската полиция), пощата, телефонните услуги, клозетите и поддръжката на сградите са възложени на частни военни фирми като „Келог, Браун и Рут“ (филиал на корпорацията „Халибъртън“ от Хюстън), Блекуотър, Динкорп и Винел Корпорейшън.
Тези частни военни фирми, ръководени от пенсионирани генерали, строят удобни гарнизонни градчета за нашите военни, поемат снабдяването и развлеченията им.
Цели сектори от американската икономика съществуват благодарение на това, че продават своите продукти и услуги на американските военни.
В навечерието нa втората война срещу Ирак (тази от 2003 г.) например, заедно с поръчката на допълнителна доставка на крилати ракети и снаряди с обеднен уран, Пентагонът поръча и 273 000 флакона слънцезащитен крем за нашите войници в Ирак – истинска манна за фирмата-доставчик „Sun Fun Products“ от Флорида. Общо около една трета от финансирането на Иракската война през първата, 2003-та година, възлизащо на около
$30 милиарда, отиде в частни американски ръце
- това бяха пари на данъкоплатците, платени именно за такива услуги.
Където е възможно, се полагат всички усилия, та всичко да заприлича на холивудската версия за американския начин на живот. Според „Вашингтон пост“, в тежко охраняваното поделение на 82-ра военновъздушна американска дивизия, разположена в иракския град Фалуджа, келнери в черни костюми с бели ризи и черни папионки сервират на офицерите. В гигантската военна база на международното летище в Багдад бургери се доставят директно от компанията „Бъргър кинг“ в САЩ.
Така се осъществява една от 5-те основни мисии на американската военна империя – военните съоръжения на САЩ в чужбина носят печалби за цивилните отрасли на американската икономика, които проектират и произвеждат оръжия за въоръжените сили или сключват договори за услуги за военните бази на САЩ по света.
US-базите никнат там, където е петролът.
Милитаризмът и империализмът са сиамски близнаци, сраснати в слабините. Единият подхранва другия. Това двойно тяло сега осъществява качествен скок. След него американската военна мощ ще бъде разпъната по цялата планета, свръх своя максимален капацитет, което ще тласне държавата към финанов банкрут и най-вероятно ще нанесе смъртоносен удар на нашите републикански институции. Тази перспектива обаче не се обсъжда от американския истеблишмънт, а медиите не отиват по-далеч от дописки и анализи за „новото военно базиране на войските в чужбина“. Те дори нямат представа в колко сгради са разположени нашите 71700 войници в Германия и колко ще ни струва препозиционирането им в приблизително толкова сгради в най-бедните посткомунистически страни като Румъния. Офицер от базата в Ханау (Германия) каза за пресата, че „в Румъния, България и Джибути няма място за толкова много хора“, поради което 80% от американските войници в Германия ще трябва в крайна сметка да си останат там.
Сигурно е също, че висшите военни няма да се съгласят да живеят в третокачествени места като румънския град Констанца,
Те ще гледат да останат в щаба си в Щутгард и ще „стискат“ до последно военновъздушните бази в Рамщайн и Шпангдален и тренировъчния полигон в Графенвюрц.
Но и някои от военните бази в Близкия изток са толкова огромни, че имат по 9 вътрешни автобусни линии за войниците и служителите на частните фирми, които ги поддържат. Такъв е случаят с Кемп „Анаконда“- щаб на III-та бригада, IV-та пехотна дивизия, чиято функция е да контролира 1500 квадратни мили на север от Багдад, от Самара до Таджи. „Анаконда“ заема 25 кв. км и може да побере 20 хиляди войници. Въпреки тежката охрана, базата често става мишена на иракски минохвъргачки.
С учудваща бързина и ефективност Вашингтон употреби войната срещу талибаните, за да изгради военни бази в Афганистан и съседните страни, под претекст, че са нужни за военните операции. Днес САЩ държат три големи афганистански града – летището Мазар-и-Шериф в най-северната част на страната, военновъздушната база „Баграм“ в предградията на Кабул и международното летище Кандахар на юг. В самия Кабул американците охраняват правителството на Хамид Карзай, чиято власт не излиза извън очертанията на града.
През август 2002 г. генерал Томи Франкс заяви, че американските войници ще останат в Афганистан „много дълго“ и го сравни с Южна Корея, където САЩ държат войски повече от половин век. Освен окупацията на стратегически точки в Афганистан, Буш подписа споразумение с пакистанския президент генерал Первез Мушараф за изграждане на три важни военни гарнизона в Пакистан, един от които е военновъздушна база Джакобабаб, на 300 мили от Карачи.
Още през декември 2001 г., при посещение в Казахстан, помощник държавният секретар Елизабет Джоунс заяви на пресконференция: „Ние няма да напуснем Централна Азия след края на войната в Афганистан. Имаме дългосрочни планове за този регион“.
Отсега е ясно, че пребазирането на американските сили в чужбина няма да подпомогне войната срещу тероризма, напротив.
Русия е против приближаването на американски войски към нейните граници
и вече започна да строи „огледални“ руски бази в своята близка чужбина. Първата руска военновъздушна база, построена в постсъветския регион, е тази в Киргизстан. Там руснаците се разположиха на 40 км от американската база в Бишкек. А в Ташкент диктаторът Ислам Каримов вече изгони американците от базата им на узбекска територия.
Но макар неизменно да се твърди, че нашите войски са изнесени в чужбина, за да водят „война срещу тероризма“, „война срещу дрогата“, да обучават чужди войници, или участват в „хуманитарна интервенция“, те са там, за да защитават американските петролни концесии от конкуренти и да осигуряват полицейска охрана на петролопроводите,
Като започнем с организирания от ЦРУ преврат за сваляне на правителството в Иран през 1953 г. заради „Бритиш петролиум“, та до днес, американската политика винаги е била диктувана от петрола. С едно изключение – подкрепата за Израел. Петролът е причината за обширната мрежа от американски бази в Персийския залив.
И отново петролът е основният мотив за стремежа към придобиване на още американски военни бази. Правителствата на САЩ разработват специална легенда, с която крият истинския мотив. А той е винаги един и същ – налагането на американския частен корпоративен интерес, заради който те източват публичните финанси на страната. Нашествието в Афганистан и бързото разрастване на американското военно базиране в Централна Азия са типични примери за тази политика.
Търсенето на редките природни ресурси е, разбира се, традиционен фокус на всяка външна политика. Конкретно
САЩ станаха силно зависими от чуждестранен петрол
защото отказват да пестят или по друг начин да ограничат консумацията на течни горива. Другата причина е, че мултинационалните петролни компании и политиците, които те хранят, извличат огромни печалби от разточителното американско потребление. Например една година след атаките на 11 септември 2001 г. продажбите на „Дженерал моторс“ на един от джиповете „Шевролет“, който кара 13 мили с един галон, се удвоиха.
С новите бази, изградени в слаби държави с недемократични, репресивни правителства, нашата империя придоби нови очертания. Запазваме столетния си контрол над Латинска Америка и еднопартийната система на управление на Япония. Новите гарнизони в Косово, Ирак, Афганистан, Пакистан, и Централна Азия поставят под американска хегемония цялата южна част на Евразия и Близкия изток. Само Иран засега се оказва непревземаем.
Ние направихме всичко това не за да воюваме с тероризма, да освободим Ирак, да предизвикаме домино-ефект в демократизацията на Близкия изток или заради другите извинения, които нашите лидери изтъкват. Направихме го заради петрола, Израел, вътрешната политика на САЩ, и за да осъществим съдбата, която си въобразихме, че имаме – на новия Рим.
……………
*) Чалмърс Джонсън и неволите на империята
Чалмърс Джонсън (1931-2010) е професор в Калифорнийския университет в Сан Диего. Автор е на известната трилогия „Ответен удар“ (Blowback). Първият том, „Разходи на американската империя и последиците от нея“, бе публикуван през 2001 г. Три години по-късно излезе втората книга „Неволите на империята: милитаризъм, потайност и край на републиката“. Последната книга от трилогията, „Немезида: последните дни на американската република“, бе публикувана през 2007 г.
Професор Чалмърс Джонсън е ветеран от много американски войни. В Корейската война служи като морски офицер. После дълги години е работил като офицер за свръзка в американските бази в Япония. Бил е агент на ЦРУ от 1967 до 1973 г. По това време е войнствен антикомунист. След разпада на СССР през 1991 г. Джонсън очаква, че САЩ ще приберат своите окупационни войски от Европа и света. Вместо това, Вашингтон започва да фабрикува „врагове“, за да оправдае американската глобална окупация.
Джонсън е обзет от съмнението „дали Студената война не е била сценарий за прикриване на друг, по-фундаментален имперски проект, който днес заплашва старата република САЩ“. Убеден е, че „английският тип икономика ще бъде погребан под пепелищата на историята, подобно на комунистическите икономики.“
Животът на Чалмърс Джонсън бе пресъздаден във филма „Защо се бием“, който спечели Гран При за 2005 г. на филмовия фестивал „Сънданс“.
Индийски бизнесмени и филмови звезди започват съдебни процедури в Лондонския върховен съд за връщане на диаманта Кохинор в Индия.
Скъпоценният камък е оценен на близо 140 млн. евро и е красил короната, носена от кралицата майка по време на коронацията на нейния съпруг крал Джордж VI през 1937 г., както и на коронацията на дъщеря й кралица Елизабет II през 1953 г.
В момента Кохинор се съхранява в кралската колекция в Лондон, но инициаторите на съдебния процес, групата „Планина от светлина”, твърдят, че диамантът е една от многото ценности, откраднати от Индия по време на британската колонизация.
Индийците са убедени, че 105-каратовият диамант е част от историята и наследството на Индия и трябва да бъде върнат. От Лондон засега отхвърлят исканията.
Управниците на седем от осемте австралийски щата и територии призоваха страната да се откъсне от британското влияние и да стане република.
По думите им е време Австралия да стане суверенна държава и да избира държавни глави сред собствените си граждани.
Страната е конституционна монархия, като британската кралица Елизабет Втора е държавен глава. Ролята на британския монарх е до голяма степен церемониална, но Елизабет има правомощия да разпусне парламента, както се случва през 1975 г., когато кралицата уволнява правителството.
Въпросът Австралия да се превърне в република е въпрос на дългогодишен дебат, който често се повдига около Деня на Австралия, който се отбелязва на 26 януари, честващ британското установяване на континента.
"Ратаят спи в нощта, пробужда се и трие
ръцете си във мрака, питайки зората:
"Зора, ти ранно слънце,
пламък на изгряващия ден,
кажи ми още бранят ли твърдинята на гордостта
най-чистите ръце на хората? Кажи, зора,
дали стоманата пречупва в тебе свойта мощ,
дали човекът е на своя пост,
дали все още се гърми,
кажи - казва будният ратай - не чува ли земята
как капят кървите на смелите герои,
загиващи във тая величава земна нощ,
кажи ми, още ли блести небето над дърветата,
кажи ми, още ли пищят куршуми в Сталинград?"
...........
Чуй, Сталинград, макар че няма втори фронт,
ти пак ще победиш, ако и огън, и желязо
да те ръфат ден и нощ.
Макар и да умираш, ти не ще умреш!
Защото твойте хора вече са безсмъртни
и паднали на поста, който защитават,
до гордата победа всички с тебе ще се борят,
ще се сражават капнали, промушени и мъртви,
защото други алени ръце, когато ваште паднат,
ще пръснат костите на твоите герои по света,
за да изпълни твоят посев цялата земя."
Пабло Неруда, 1942 г.
