Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
„Хората всякога са били и всякога ще бъдат глупави жертви на измамата и самоизмамата в политиката, докато не се научат да търсят зад всевъзможните нравствени, религиозни, политически, социални фрази, заявления, обещания интересите на тези или онези класи. (Владимир Ленин)
Автор: klasovosaznanie Категория: Политика
Прочетен: 389880 Постинги: 141 Коментари: 80
Постинги в блога
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>

image
Третата комисия на Общото събрание на ООН прие предложената от Русия резолюция, призоваваща страните да предприемат по-ефективни мерки по борба с героизацията на нацизма и другите форми на расова дискриминация, ксенофобия и нетърпимост, съобщи ИТАР-ТАСС. Москва предложи резолюцията в чест на 70-годишнината победата във Втората световна война, която се отбелязва догодина. В подкрепа на документа са гласували 115 от 193-те страни-членки на ООН. Канада, САЩ и Украйна са дали отрицателен вот. Други 55 страни, сред които и България са гласували “въздържал се”. С това страната ни показа, че не осъжда проявите на фашизма. В резолюцията се изразява загриженост във връзка с „разпространението в много части на света на различни екстремистки политически партии, движения и групи, сред които неонацисти, скинхеди, както и расистки движения и идеологии”. Документът също така „безапелационно осъжда всяко отричане, или опит за отричане на Холокоста”. 

http://19min.bg/news/8/58340.html 23.11.2014


Категория: Политика
Прочетен: 2335 Коментари: 2 Гласове: 3
Последна промяна: 23.11.2014 21:17

Съветският модел на сталинската икономика

В. Ю. Катасонов

imageОт всичките 74 години на съществуването на СССР (от 1917 до 1991) – период от почти 30 години – години на „икономическо чудо", съвпадат до голяма степен с управлението на И.В.Сталин.
След смъртта му през 1953 г. създадената от него система продължава да функционира до 1960 без особени промени.
Същността на съветския модел (1930 - 1960 г.) има следните признаци:
- общонародна собственост върху средствата за производство;
- решаваща роля на държавата в икономиката;
- централизирано управление;
- директивно управление;
- единен народностопански комплекс;
- мобилизационен характер;
- максимална самодостатъчност (особено в периода преди създаването на социалистическия лагер);
- ориентация, преди всичко, на натуралните (физически) показатели, докато стойностните играят спомагателна роля;
- ограничен характер на стоково-паричните отношения;
- ускорено развитие на отрасъл „А" (производство на средства за производство) в отношение на отрасъл „Б" (производство на потребителни стойности);
- съчетаване на материалните и морални стимули;
- недопускане на нетрудови доходи, съсредоточаване на свръхпроизводството на материални блага към отделните граждани;
- осигуряване на жизнено необходимите потребности на всички членове на обществото, постоянно повишаване на жизненото равнище и др.

В беседа от 29 януари 1941 г. Сталин подчертава, че именно плановият характер на съветското народно стопанство може да позволи икономическата независимост на страната:
„Ако не съществуваше у нас...център за планиране, който да обезпечава самостоятелността на народното стопанство, щеше да бъде дадено предимство на леката промишленост. Ние започнахме с развитието на тежката промишленост и победихме.
Как вървеше развитието на капиталистическото стопанство?
Всички страни дадоха предимство на леката промишленост, защото тя има бърза възвращаемост и печалба. Капиталистите не се интересуваха толкова от черната металургия, нефтената промишленост и т.н...."
Това е постоянно действащ принцип, като се отчиташе, че става дума не за абстрактна, а за „социалистическа икономика", още повече, че СССР се намираше (и в обозримо бъдеще ще се намира) във враждебно капиталистическо обкръжение...
Този принцип означава, че сталинският модел е модел на „мобилизационна икономика".
Съветският модел може да бъде оприличен на грамадна корпорация на име „Съветски съюз", състояща се от отделни цехове и производствени участъци, които работят за създаването на един конкретен продукт. Под „конкретен продукт" се разбира не финансовият резултат (печалбата), а видове конкретни стоки и услуги, удовлетворяващи обществени и лични потребности.

Сталинската икономика издържа изпитанията на времето. Трябва да се признае, че тя:
- осигури преодоляване на вековната икономическа изостаналост на страната и се превърна, наред със САЩ, в една от водещите държави в света;
- създаде единен народностопански комплекс, осигуряващ Съветския съюз да бъде напълно независим от световните пазари;
- излезе победител във Втората световна война;
- обезпечи постоянен ръст на благосъстоянието на съветския народ чрез постоянно снижаване на себестойността на продукцията;
- показа на целия свят неефективността на т.нар. „пазарна икономика" и преориентира много страни да поемат пътя на некапиталистическо развитие;
- обезпечи военна безопасност на страната, като създаде свое ядрено оръжие...

Разбира се, някои от гореизложените принципи в реалната практика на икономическото строителство не бяха реализирани в най-чистия им вид по следните причини:
- съзнателни „изкривявания" на политическата линия на И.В.Сталин от страна на някои държавници;
- слаба изпълнителска дисциплина, а и сам Сталин в хода на развитието е внасял някои корективи.

Към края на своя жизнен път Сталин се е опитвал да активизира процеса на усъвършенстване на възприетия икономически модел. По повод на своята разработка „Икономически проблеми на социализма" от 1952 г. той твърди:
„Незнанието на теорията ще ни погуби!" и тези му думи са оказаха пророчески, и се отнасят най-вече за периода 1960-1985 г. Например – през този период динамиката на реалните (натуралните) икономически показатели изостават от „съвкупните". Парадоксът се заключава в това, че ориентирането към повече печалба превръща икономиката в губеща такава...
Връщайки се към понятието „сталинска икономика", трябва да се отбележи и следното: Ефективността и функционирането й са зависели не толкова от последователността на стопанските ръководители, които са се придържали към нейните принципи. Тя е зависела в по-голяма степен от готовността на обществото и отделните негови членове да участват в реализацията й. Сталин прекрасно е разбирал това.

Негова е формулировката за триединната задача за построяването на комунизма:
- всестранно развитие на производителните сили за създаване на материално-техническата база на социализма;
- усъвършенстване на производствените отношения;
- формиране на „новия човек".
Последната задача за формиране на „новия човек" е била осмисляна от Сталин и неговото обкръжение в значително по-малка степен, отколкото първите две. Независимо от това, немалко е направено за да може съветският гражданин да се впише в модела на „сталинската икономика":
- материалните поощрения за положен труд се допълват с морални стимули, като „Социалистическо съревнование", „стахановско движение", звания като „Герой на социалистическия труд", „заслужил работник", „заслужил деец" и др.
Относителното изоставане на формирането на „новия човек" се дължи и на изпълнението и на една надикономическа цел – защитата на страната от външна агресия.

След смъртта на Сталин СССР вече имаше своя „ядрен щит" и усещането на външна заплаха е вече на втори, даже на трети план. При новите икономически цели пред страната народът не е консолидиран, напротив, той е разединен, отслабен и лишен от съзидателно творчество. Последното се подменя, донякъде, с т.нар. „предприемачество"...

Може ли да се върне „сталинската икономика"?
Може, ако пред народа са формулирани надикономически, висши цели. Такива цели вече витаят във въздуха. Сега е най-важно да се появи някой, който гръмогласно да озвучи тези цели и ...народът да ги чуе. Ние не само можем, ние сме задължени да се върнем към „сталинската икономика"!
Не бива да се лъжем – „пазарната икономика" обрича Русия на гибел!
http://www.septemvri23.com/SSSR_model_na_stalinskata_ikonomika.htm

Категория: Политика
Прочетен: 1324 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 29.09.2014 23:51

ЗА СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ

Георги Димитров

imageАз се гордея с това героично въстание!

Съжалявам само, че аз и моята партия не бяхме тогава още истински болшевики. Поради това ние не можахме успешно да организираме и да проведем това историческо народно въстание начело с пролетариата.

Нашата недостатъчно болшевишка организация, политика и тактика, липсата на революционен опит и особено нашата опортюнистическа, така наречена неутрална позиция на 9 юни през време на военно-фашисткия преврат значително помогнаха на българските народни убийци и палачи, на узурпаторите на държавната власт при потушаване въстанието на масите.

Но Партията извлече от това кървав урок и го използува. И освободителната борба на българските работници и селяни под ръководството на Комунистическата партия, осветлявана от великия опит на Септемврийското въстание, неотклонно върви напред, към окончателна победа.

За изкореняването на комунизма фашистките правителствени банди непосредствено след въстанието и през последвалите две години убиха над 20 хиляди работници, селяни и интелигенти. Моят брат също така бе убит в полицейския затвор. И въпреки това комунизмът в България в настоящия момент има несравнено по-дълбоки и силни корени, отколкото в 1923 г. – това е едно хубаво предупреждение до всички ревностни изкоренители на комунизма в другите страни, за всякакъв род съвременни донкихотовци!

Из конспекта на първата реч пред Лайпцигския съд на 23 септември 1933 г.
в деня на десетгодишнината от Септемврийското въстание http://www.septemvri23.com/za_septemvri1923/Dimitrov_za_septemvri1923_5.htm

Категория: Политика
Прочетен: 1348 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 22.09.2014 21:42

ЗАЛЕЗЪТ НА $

imageПрез ноември 2007 г. на среща с президента на Иран Ахмадинеджад венецуелският президент Уго Чавес заяви: „Империята на долара се сгромолясва”. Редица факти подкрепят тази оценка. Сред тях на първо място трябва да се посочи неотклонната тенденция към обезценяване на долара спрямо еврото и други валути. През 2002 г., една година след всъпването в длъжност на президента Дж. Буш Младши, един долар се разменяше за 2 лева и 30 стотинки, а днес – година преди да изтече вторият мандат на този президент – един долар се обменя за едва 1 лев и 33 стотинки.Откакто Буш е начело на Съединените щати, търговският дефицит на страната нарасна двойно и вече възлиза на 800 млрд долара годишно, 60-70 млрд. всеки месец. Междувременно редица страни, сред които Иран, ОАЕ и Китай, обявиха намерението си да преориентират своята валутна политика от долара към еврото – Китай, чиито валутни резерви надхвърлят 1000 млрд долара, възнамерява да обърне една трета от тази сума в евро. Заедно с това шефовете на най-голямата в света фирма-износителка на горива, руската Газпром, заявиха, че обмислят да прекратят разплащането с клиентите в долари и да заменят долара с рубла. А само преди седмица седем Латиноамерикански държави: Аржентина, Бразилия, Венецуела, Еквадор, Боливия, Парагвай и Уругвай създадоха своя обща наднационална банка, чието предназначение е да осигури финансовата независимост на тези страни по отношение на Световната Банка и МВФ, като тенденцията в бъдеще е да се създаде обща валута, която да замени долара в разплащанията между латиноамериканските държави. Същото, както е известно, вече направиха страните от Европейския съюз (без Великобритания), които преди няколко години въведоха обща европейска парична единица, еврото, с цел да освободят икономиките си от опеката на американския долар. По такъв начин в целия свят – от Латинска Америка през Европа и Средния Изток до Китай – се осъществява международен конспиративен план, целящ да ликвидира господстващото положение на долара в световната икономика.

Във връзка с това и по повод на все по-настойчивите искания на държави от ОПЕК (Организация на страните износителки на петрол; в нея участват Алжир, Венецуела, Индонезия, Ирак, Иран, Катар, Кувейт, Либия, Нигерия, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия) доларът да бъде изхвърлен от разплащанията в търговията с петрол саудитският финансов министър наскоро отбеляза, че такава промяна ще доведе до „колапс на долара”, а българското издание на авторитетния “Financial Times” иронично отбелязва, че може би единствения начин американската валута да запази своето положение е да стане отново конвертируема срещу злато, нещо като Бретън Уудс -2, но в такъв случай, добавя изданието, ще се наложи милиарди зелени пари да бъдат изгорени на аутодафе (в-к „Класа”, 01.12.2007г., стр.13).

До днешното положение, при което американската валута понася удари от всички посоки, се стигна след повече от шест десетилетия на ограбване на света от страна на американската финансова олигархия с помощта на долара.

Да припомним основните моменти на този процес.

Всичко започна в края на Втората световна война, когато повечето от развитите страни тънеха в развалини, а забогателите от войната Съединени щати, където поради изгодното географско положение не падна нито една вражеска бомба, притежаваха 70% от световните златни запаси и произвеждаха една втора от световната промишлена продукция. Тогава (1-22 юли 1944 г.) в градчето Бретън Уудс, Ню Хемхшир, беше постигнато споразумение между основните финасови институции на капиталистическия свят, по силата на което една национална валута, американският долар, се признаваше за еквивалент на златото и й се възлагаха функциите на световни пари. По този начин целият свят се превърна в кредитор на Съединените щати, всяка доларова банкнота зад граница представляваше безлихвен кредит от страна на нейния притежател към Съединените щати. Към САЩ потече поток от материални блага, срещу които в обратната посока потече поток от книжни парични знаци. Последните се натрупваха в банковите трезори под формата на валутен резерв или циркулираха в обръщението. Привилегированото положение на долара позволяваше на американската емисионна банка (Федералният резерв) да печати книжни пари в такова количество, каквото отговаряше на американските интереси, а всички останали държави се задължаваха да приемат тези пари, сякаш са злато. („Златото, казваше Маркс, по природата си не е пари, но парите по природата си са злато”.) Срещу възможността за злоупотреба с изключителното положение на долара Съединените щати бяха задължени да поддържат златното покритие на своята парична единица, т.е. предполагаше се, че другите централни банки, стига да пожелаят, могат да обменят своите доларови банкноти срещу съответното, гарантирано от американското правителство, количество злато.

Първият удар срещу златно-доларовия стандарт дойде в средата на 60-те години, когато френският президент Шарл Дьо Гол обмени доларовите запаси на своята страна срещу злато по официалния курс.

Шест години по-късно (15 август 1971 г.) администрацията на Никсън беше принудена да премахне конвертируемостта на долара срещу злато. Така американската държава се отказа от ангажимента си да обменя злато срещу книжни долари, с което беше сложен край системата на златно-доларовия стандарт. Но по негласно споразумение с водещите банкови институции на Запада доларът и занапред продължи да играе ролята на световни пари.

Обаче изкуствено поддържаното „доверие” към долара не можеше да продължава неограничено. След 14 години (октомври 1987 г.) световните фондови борси бяха разтърсени от сериозна финасова криза, довела до „изпаряването” на повече от 1000 милиарда долара фиктивен капитал и до разоряването на голям брой дребни вложители.

След още две години (през октомври 1989 г. – вече при управлението на Буш Старши) кризисните явления отново се повториха, макар и в по-малък мащаб. Точно в този момент започна разпадането на Съветския блок и от Изток на Запад потече поток от свежи пари и други активи, разшириха се пазарите за западния капитал и това спомогна за временно преодоляване на кризата. Но само след няколоко години (края на 90-те) нови бури връхлетяхаха капиталистическата икономика. Те удариха най-силно Далечния изток, пострадаха икономиките на така наречените далекоизточни „тигри”, като Южна Корея беше изправена пред заплахата от държавен банкрут, но беше спасена с помощта на заеми за десетки милиарди от МВФ. Наред с Далечния изток кризата силно засегна също икономиките на Турция, Аржентина и други страни. (За овладяване на далекоизточната криза важна роля изигра „социалистческата пазарна икономика” на Китай, която сравнително безболезнено понесе удара и спря разпространението на кризисните явления върху други части на световния пазар. Във връзка с това президентът на Франция Ширак на среща на Г-7 изказа специална благодарност на Китайската Народна Република, а изявление в същия дух направи по-късно и президентът Клинтън.).

Наскоро след това (2001-2 г.) обявиха фалит две от най-проспериращите компании в Съединените щати – „Енрон” и „УърлдКом” – и в същото време започна кръстоносният поход на Буш срещу тероризма. Най-напред Въоръжените сили на САЩ и техните съюзници се настаниха в Афганистан под предлог, че правителството на талибаните отказва да предаде Осама бин Ладен, обявен за главен организатор на атентатите от 09.11.2001 г, а след по-малко от година и половина беше нападнат Ирак, начело с бившия съюзник на Щатите, Саддам Хюсеин, под претекст, че Ирак разработвал оръжия за масово поразяване. Държавният секретар на Съединените щати Колин Пауъл на 5 февруари 2003 г. от трибуната на ООН изнесе „неоспорими факти” – сателитни снимки, записи на разговори, свидетелства на очевидци и .т.н. – потвърждаващи версията, че Ирак разработва такива оръжия. Впоследствие всичко това се оказа нагла и безпрецедентна измама на световното обществено мнение.—даже Адолф Хитлер не си е позволявал толкова безсрамно да лъже световната общественост, търсейки оправдание за своите агресии. На американските управници обаче всичко е позволено – те разпространили невярна информация, защото били подведени от своите разузнавателни служби. Тук е мястото да припомним рядко споменавания факт, че Саддам Хюсеин беше първият, който призова (ноември 2000 г.) доларът да бъде отстранен от разплащанията в търговията с петрол на ОПЕК и само малко повече от 2 години бяха необходими на САЩ, за да заглушат този призив с помощта на сухопътните и военновъздушните си сили. (Не е изключено една от причините за войната в Ирак, война, която вече донесе гибелта на стотици хиляди хора и чийто край не се вижда, да е не само стремежът към контрол над иракските петролни находища, но също и намерението да се демонстрира сила за отстраняване на заплахата над уязвимия долар.).

Но независимо от всичко, независимо от събарянето на режима на Саддам и неговата екзекуция, независимо от това, че увеличените военни разходи създадоха известен стимул за растеж на производството, обезценяването на долара продължава и става все по-очевидно, че нищо не може да го спре. През настоящата година се заговори за нова криза в американската кредитна система , така наречената „ипотечна криза” (или „крънч”), свързана с факта, че американските банки, за да стимулират растеж на производството, раздават в голям размер необезпечени кредити, събираемостта на плащанията по които е твърде ниска, а това на свой ред оказва негативно въздействие, макар и с известно отлагане във времето, върху стопанската дейност като цяло.( Как капиталистите се борят с кризите, питаше Маркс, и отговаряше: като подготвят нови, още по-разрушителни кризи в бъдеще...).

Обезценяването на долара от една страна играе положителна роля за американската икономика като намалява външния дълг на страната и облекчава проблема с вътрешния дълг и освен това увеличава нейните експортни възможности (търговският дефицит обаче не намалява, а расте), но в същото време с обезценяването на долара намаляват задълженията на редица страни, които доскоро бяха хванати в капана на дълговото робство – сега те се изплъзват от контрола на световните лихвари и са в състояние, както виждаме в Латинска Америка, да открият нов фронт срещу господството на всемогъщия американски финасов капитал – нещо, което преди две десетилетия изглеждаше невъзможно.

Какви са перспективите оттук нататък?

Дали залязващият долар ще слезе от сцената мирно и тихо и ще бъде заменен в качеството на световни пари от друга валута (еврото) или от букет от валути, дали този преход ще се осъществи сравнително плавно и без сътресения, както ни уверяват някои икономисти, или ще бъде съпътстван от остри сътресения и противоречия и ще доведе до дълбок срив на цялата кредитно-финансова система на капитализма, което изглежда по-вероятно, на тези въпроси засега е трудно да се даде категоричен и научно аргументиран отговор. Това, което със сигурност може да се каже, е че капиталистическата валутна система никога повече няма да се ползва с онова безоблачно „доверие”, на което се радваше през първите десетилетия от епохата на господство на долара. Днес вече е ясно, че всички мерки, които се предприемат за изграждане на такова доверие, имат временен и преходен характер, че в същото време и в същото отношение, когато спомагат за решаването на даден проблем, те пораждат нови още по-тежки и трудно решими проблеми в едно бъдеще, което неотвратимо пристига. За да се разкъса този омагьосан кръг, необходими са не палиативни, а революционни решения, необходимо е частният интерес (който е моторът на капиталистичския начин на производство и който поражда кризите, войните, комерсиализацията на на междуличностните отношения и деградацията на духовния живот) да бъде подчинен на общия интерес на всички хора, на цялото човечество. А това означава да се сложи край на всевластието на привилегиравните слоеве – финансовата олигархия, ТНК, медийните магнати и обслужващата ги полицейско-политическа каста. http://www.septemvri23.com/dolar_zalez.htm
Категория: Политика
Прочетен: 1495 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 21.09.2014 21:48

Сравнение на икономическото развитие на България при капитализма и социализма

image

Един от най-упорито рекламираните митове през периода на реставрацията на капитализма в България беше митът за икономическите успехи и процъфтяване на царска България през 30-те години на 20 век. На тази тема могат да се прочетат или чуят такива невероятни небивалици, че е чудно как изобщо е възможно някой да измисли или да повярва в подобни неща. Като най-висок връх в нашето развитие се сочи 1939 г. и се твърди, че тогава България е била сред първите пет страни по икономическо развитие в Европа. След 1944 г. обаче, социализмът бил довел страната до икономическо изоставане. Това абсурдно твърдение влезе дори в декларация, приета от Народното събрание. Особено популярно е и твърдението, че царска България изпреварвала по своето икономическо развитие в предвоенния период съседна Гърция.

Какво показва обаче достъпната днес научна информация за мястото на България по икономическо развитие сред останалите европейски страни?

Най-известният учен, който днес се занимава с изследване на историята на икономическото развитие на Европа и света, е Ангус Мадисън. При това той е класически апологет на капитализма и целта на неговото изследване е именно да докаже превъзходството на капитализма над социализма. Затова неговите оценки за социалистическа България както и за другите социалистически страни силно подценяват техните постижения, но що се отнася до периода на капитализма, не може да има съмнение, че той използва еднакъв подход и прави коректно сравнение между капиталистическите държави.

В изследването на Мадисън(1) е направена оценка на брутния вътрешен продукт на човек от населението за цели региони и отделните страни в тях, за много дълъг исторически период (от 1 до 2008 г.). За да може да се направи сравнение за толкова различни периоди от историята и равнищата на цените в отделните страни, Мадисън използва в своето изследване еднакви условни монетарни единици (Геари-Камис международни долари). И така какво е според изследването на Мадисън мястото на България сред останалите европейски страни през прочутата 1939 г., когато бил достигнат „върхът“ в нашето икономическо развитие? БВП на човек от населението в България тогава е бил 1603 единици, докато например в съседна Гърция той е бил 2638 единици(1). При това за Гърция 1939 г. не най-успешната година през предвоенния период. Най-успешната за Гърция е 1937 г., когато БВП е 2769 ед/човек, а в България през същата година той е едва 1512 ед/човек или близо два пъти по-малък(1).

Сравнението на България с другите европейски страни показва също значително изоставане по произведения БВП на човек, достигащо 3-4 пъти. Единствените европейски държави, пред които царска България има минимално предимство според Мадисън, са Румъния и Югославия, а за Албания няма посочена оценка, защото тя е окупирана от Италия. С други думи, царска България, през 1939 не е на пето място, а в най-добрия случай на четвърто, но по бедност и изостаналост в предвоенна Европа.

Капиталистическа България преди социалистическата революция без съмнение беше една от най-бедните и изостанали страни в Европа.

Над 80 процента от населението, тогава се препитаваше с примитивно земеделие и страната ни изоставаше от развитите страни с 50-100 години. Ако някой си мисли, че Мадисън е допуснал някаква грешка в оценката си за царска България, може да я сравни с оценката на хора, които би трябвало най-добре да познават какво е било действителното положение през 1939 г.. На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на царство България, министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ…Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания). Цифри за доказателство аз по-рано приведох в изобилие”.(2)

Ръкопляскат му същите депутати, които по-късно бяха осъдени от Народния съд и които съставляваха така наречения елит на царска България. Очевидно и те напълно споделяха тъжната констатация на царския министър Багрянов.

А ето как описва в изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г., жизненото равнище на народа в България през 1939 г, един от тези депутати, подкрепящи режима, Серафим Георгиев: „Това показва, че картината на българската мизерия е страшна….Аз мога да ви припомня картини от Берковско, които видях с очите си: едно дете ядеше симид вместо сирене с царевичен хляб. Мога да ви прочета данни…,че 19,5 % от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци 57 % от домакинствата; нямат клозети 17,4 % от тях. Нямат кревати 20 % от домакинствата, а останалите 80 % от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5 % от домакинствата, а 36 % нямат стол. Нямат печка 28 % от домакинствата. Нямат юрган 36 % от тях. Нямат дюшеци 46,5 %, а 34 % нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито понеже 53 % от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелоста на българския живот”(3).

Важно е отново да подчертая, че това са оценки, направени от министър и народен представител, свързани с властта, които по-късно са осъдени от Народния съд, и тези оценки са произнесени от трибуната на Народното събрание, като са толкова очевидни, че не само никой не прави опит да ги оспори, а са посрещнати с общи ръкопляскания. Без съмнение, оценката на Багрянов и Георгиев за икономическото развитие на България през 1939 г. е много по-критична от тази на Мадисън. Не би могло да е очаква нещо друго в малка държава, подложена на безмилостна експлоатация от големите империалистически хищници. По данни също на народен представител, посочени в парламента, от 1885 до 1935 година България е получила външни заеми на стойност 40 милиарда лева, а е изплатила 210 милиарда лева по съпоставими цени(4). Допълнително само печалбата която чуждия капитал е изнасял всяка година извън страната е била средно по 2 милиарда лева(4).

Революцията през септември 1944 г. постави началото не само на прехода към социализъм, но и на индустриализацията и модернизацията на страната.

Въпреки жалкото наследство, оставено от капитализма, успехите бяха наистина смайващи. Както вече споменах, изследването на Мадисън преднамерено занижава реалния икономически ръст през социалистическия период на развитие на съответните държави. Например за България Мадисън посочва ръст на БВП, за първите 23 години на социалистическо строителство (през 1967), от 4320 ед/човек, тръгвайки от начално ниво 1309 ед/човек през 1944(1). С други думи, според Мадисън икономическият ръст е бил само 2,7 пъти към 1967 в сравнение с най-успешната 1939 година на капитализма в царска България. Но това е според Мадисън, а официалната статистика за икономическото развитие на България показва значително по-високи темпове на ръст на националния доход на човек от населението.

Според годишниците на Националния статистически институт този ръст е не 2,7 на БВП, а 3,6 пъти ръст на националния доход през 1967(5). Тези данни, без съмнение, са много по-близо до действителността поради редица причини. На първо място, инфлацията в годините на социализма беше изключително ниска, в сравнение с периодите на капитализма, което свежда до минимум възможността за грешки в оценката на БВП от неотчетена инфлация. Освен това при социализма се използваше, като показател за темповете на развитие, националният доход вместо брутния вътрешен продукт. Това позволява много по-точна оценка на реалния ръст на икономиката, тъй като се изключва преразпределението на националния доход, което влиза в БВП. Не на последно място, посочените в статистиката от времето на социализма темпове на ръст на икономиката се доказват по най-безспорен начин и от рекордния ръст на производството и потреблението на практически всички стоки и услуги в натурални показатели.

Сравнението с другите европейски страни показва, че България през периода на социализма не само значително е съкратила своето изоставане от най-развитите страни но и безспорно е изпреварила Гърция към 1967.

Но дори да вземем без промяна силно занижените оценки на Мадисън за развитието на социалистическа България, те също показват намаляване на разликата с останалите европейски страни в годините на социализма. Например огромното изоставане от Гърция, според Мадисън, е сведено от 1,65 пъти през 1939 до практическо равенство (1,15 пъти) през 1967 г. С други думи през този период нашата страна не само не изоставала, а се е развивала с изпреварващи темпове в сравнение с капиталистическия период и това се признава от всички и на Изток, и на Запад.

След 1989 г. капитализмът отново беше реставриран в България.

Както посочихме по-горе, първите 23 години на социалистическото строителство бяха период на развитие на икономиката с много високи темпове. Какво постигнахме днес, 23 години след реставрацията на капитализма? Ако се вярва на официалната статистика и на изчисленията на Мадисън, след значителен спад в първите години на „прехода“, едва през 2003 г. БВП на човек от населението в България успява да достигна нивото от последната година на социализма (1989 г.) и то само защото населението на страната намалява значително през същия период. Към 2012 г. БВП надхвърля с 42 % нивото от 1989 г. Разликата е очевидна: за 23 години в условията на социализма националният доход на човек от населението нараства 3,6 пъти, в условията на бурен ръст на населението, а за 24 години след реставрацията на капитализма ръстът е едва 1,4 пъти и то главно благодарение на намаляване на населението.

Но дори и този минимален ръст е всъщност фикция, ако го сравним с официалните данни от нашата статистика за периода 1944-1989. В този случай имаме не ръст а спад от близо 16000 ед/човек през 1989 до 8905 ед/човек през 2012 – или 1,8 пъти. Че тази оценка е по-точна, не е трудно всеки сам да прецени. БВП на човек от населението в България по текущи цени през 1989 г. е бил 4700 лева, а през 2012 е 10650 лева. За да е реален изчисляваният от днешната статистика ръст на БВП от 42 % през 2012 г.в сравнение с 1989 г., покупателната способност на лева през 2012 трябва да е цели 63 % от тази на лева от 1989. Коментарът е излишен. Защото може да се спори само дали днешният лев е с 3, 4 или 5 пъти по-ниска покупателна способност от тази на лева през 1989, а не с някакви 37 %.

Това не пречи обаче на разни институти за „либерални” и „пазарни” икономики, най-сериозно да ни убеждават, че капитализмът „произвеждал” доход, а социализмът само „преразпределял” доход. Фактите убедително свидетелстват, че социализмът не само преразпределя несравнимо по-справедливо произведения БВП, но и произвежда БВП многократно по-ефективно от капитализма. Благодарение на предимствата на социализма страната ни съкрати значително своето изоставане от развитите страни, а след реставрацията на капитализма изоставането отново бързо се увеличава и се стреми към добре известните от 1939 г. нива. Без съмнение, капитализмът в България означава преди всичко, бедност и икономическа катастрофа. Това го доказва дори фактът, че по официални данни днес 50 % от българските граждани са под границата на социално изключване! Да има хора които са социално изключени и за които няма работа и доходи, при социализма беше немислимо.

Показателно за изоставането след 1989 г. е и сриването на България в подреждането, извършвано от ООН по индекс на човешко развитие, който се изчислява от 70-те години на миналия век и в който освен БВП се отчитат и такива показатели като продължителност на живота, ниво на образование и т.н. По този индекс България от 33 място през 80-те на 20 век падна до 57 място според последния Доклад за човешкото развитие от 2013 г. на ООН(6).

Опитът ни показва, че дори нашият несъвършен социализъм с всичките му грешки и недостатъци безспорно превъзхожда капитализма в развитието на икономиката, науката, културата, образованието и т.н.

Представително за страната ни социологическо проучване (анкетирани са били 17 хиляди души над 18 годишна възраст) на агенция „Медиана” в края на 2007 г. сочи, че 37,9 % от българите искат да се върне социализма. Тези, които искат капитализъм, са едва 28,4 %. За социализъм, са главно хората на възраст над 40-45 години, с други думи това са точно хората, които са живели при двете обществени системи и могат да направят сравнение не само под въздействието на пропагандата, но и от личен опит. Още по-показателно е, че този резултат е постигнат след 18 години(към момента на проучването) тотално промиване на мозъците на нашия народ с най-безсрамни клевети и пропаганда срещу социализма не само от всички средства за информация, но и чрез системата на образованието. Заслужава също така да се посочи, че тази анкета разобличава и претенциите за демократичност на капитализма. След като близо 40 % от българите през 2007 г. искат да се възстанови социализма, се оказва, че няма нито една парламентарна партия в „демократична” България, която да представлява толкова голяма част от избирателите. Нещо повече, няма нито една национална медия, която да защитава и пропагандира идеите на комунизма и историята на социалистическото строителство у нас. Трудно е да се намери друг пример, който да илюстрира толкова добре класовата същност на това, което днес се нарича „демокрация” и така наречените „свободи” на словото, печата, политическата дейност и т.н., които се сочат като главните постижения на промените след 1989 г.

Разбира се, предимствата на социализма далеч не се изчерпват само с по-високите темпове на икономическо развитие.

Може да бъде само споменато, че историята на капиталистическа България, беше история на загубени войни и национални катастрофи. България участва в Първата световна война като сателит на кайзерова Германия и претърпя тежко поражение. През Втората световна война България беше сателит на нацистка Германия. Това е доведе страната ни до пълна изолация и на ръба на нова национална катастрофа. Политическото наследство което остави капитализмът на 8 септември 1944 беше състояние на война със САЩ, Британската империя, СССР, с всички Обединени нации и дори с … нацистка Германия. Народната революция на Девети септември 1944 г. успя да предотврати новата национална катастрофа в последния момент. Социалистическият период осигури 45 години мирно развитие – най-дългият в нашата историята. Но това е тема която заслужава да бъде разгледана по-подробно в отделен анализ.

Сравнението на социализма и капитализма в България показва безспорните предимства на социализма.

И когато казват, че социализмът е претърпял поражение, мисля, че това е невярно. Ние не казваме, че математиката е претърпяла поражение, когато студент бъде скъсан на изпит, защото не е решил задачите си. Не социализмът, а нашата Комунистическа партия и заедно с нея целия наш народ претърпяха невиждано поражение, когато разрушиха социализма със собствените си ръце и реставрираха капитализма.

Без съмнение, нашият социализъм имаше много недостатъци и беше първият опит да се създаде ново общество без експлоатация. Ние направихме много и сериозни грешки, но аз мисля, че нашата непростима и фатална грешка беше, че не успяхме да защитим социализма.

Л23

Използвана литература:

1. Historical Statistics of the World Economy: 1-2008 AD - http://www.ggdc.net/maddison/Historical_Statistics/horizontal-file_02-2010.xls
2. Стенографски дневник на Народното събрание 1939 г
3. Стенографски дневник на Народното събрание 1940 г
4. Стенографски дневник на Народното събрание 1947 г
5. Статистически годишник на НРБ 1980 г.
6. Статистически годишник на РБ 2012 г.
7. Human Development Report 2013 - http://www.undp.org/content/dam/undp/library/corporate/HDR/2013GlobalHDR/English/HDR2013%20Report%20English.pdf
Категория: Политика
Прочетен: 5301 Коментари: 1 Гласове: 5
image

"На този кръстопът на историята аз ще заплатя с живота си верността към народа. И съм сигурен, че семената, които ние посяхме в достойното съзнание на хиляди и хиляди чилийци, вече не ще могат да бъдат унищожени... Силата е на страната на противниците ни. Могат да ни смажат. Но нито силата, нито престъпленията са в състояние да спрат социалния напредък. Историята ни принадлежи и тя се прави от народите. Трудещи се на родината, аз вярвам в Чили и неговата съдба. Други хора ще надживеят това мрачно и горчиво време, когато във властта се вкопчва предателството. Бъдете сигурни, че по-скоро рано, отколкото късно отново ще се отворят широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да гради новото общество. Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят трудещите се! Това са последните ми думи. И аз съм убеден - гибелта ми няма да е напразно. Сигурен съм, че тя ще бъде поне морален урок и наказание за вероломството, страхливостта и предателството". (11.09.1973 г.)
Категория: Политика
Прочетен: 1608 Коментари: 0 Гласове: 6
Последна промяна: 11.09.2014 00:09

КАПИТАЛИЗЪМ И/ ИЛИ ЕКОЛОГИЯ*

Виктор ШАПИНОВ
http://www.septemvri23.com/Shapinov_Capitalism_i_ili_ecologia.htm

image

































Човекът и природата

Човешкото общество е продукт на преобразуването на природата чрез жизнената дейност на човека. Този процес се нарича обществено производство, в хода на което, преобразувайки природата, човек преобразува и себе си, изменяйки формите на обществено взаимодействие в съответствие с потребностите на производството.

Човекът не може да съществува, без да преобразува природата. Така че концепциите, прогласили за идеал „хармонията с природата”, са утопични. Руският учен, доктор на философските науки И.К. Лисеев пише за това: „Човекът никога не се е намирал в пълна хармония с природата и не се е задоволявал само с приспособяването към нея. Това е всичко на всичко религиозен мит за първобитния рай, в който са живели Адам и Ева. Защо ли този мит се пресели и в научната литература по екологичните проблеми?”(1).

Привържениците на теорията за „хармония с природата” по същество предлагат да се върне човечеството във времената, когато преобразуването на природата също се е осъществявало, но в несравнимо по-малки мащаби, отколкото сега. Такова връщане би означавало и пропорционално съкращаване на културата, в това число и духовната кулутура, която, при по-ниското ниво на производствената практика, ще бъде ненужна и излишна, а това означава и обществен регрес. Но и съществуващите начини за преобразуване на природата от човека в рамките на планетата Земя, ако и по-нататък се прилагат в този или в по-голям мащаб, ще доведат до неизбежна екологическа катастрофа. Тази катастрофа в перспектива ще направи самия живот на човека невъзможен, ще доведе човечеството до израждане, а възможно е и до унищожаването на биологическите форми изобщо. Такива песимистични прогнози правят много учени и специалисти, основавайки се на богат фактически материал.

И така, пред нас е алтернативата: или да се върнем към примитивните начини на преобразуване на природата и съответно към примитивни обществени форми (а и това го има в не съвсем идеализираните отношения между племената, живеещи като че ли в хармония с природата, но и в робство, феодализъм и т.н.); или неизбежната гибел на човечеството в екологическата катастрофа.

Първият избор може да бъде направен само от група ентусиасти, тъй като болшинството от човечеството няма да се откаже от преимуществата на съвременната цивилизация, независимо от очевидните им минуси. Можем да представим себе си по-скоро в качеството на сюжетна антиутопия (отколкото в качеството на реална историческа възможност) перспективата за установяване на сурова диктатура, която чрез политически средства да ограничи производството и потреблението до екологически безопасното ниво. Но освен че такъв изход би бил нежелателен от хуманни съображения, отсъства обществена сила, на която материалният интерес непосредствено да изисква установяването на такава диктатура. В такъв случай, неизбежен ли е вторият избор? Нима човечеството е обречено да върви към неминуема катастрофа?!

При съвременната икономическа система – да. Но възможно е и да се избегне този втори избор.

Реалностите на заплахата

В наше време се разшириха радикално мащабите и се увеличи интензивността на преобразуване на природата от човека. Не остана „девствено ъгълче” от природата, което да не е докоснато от дейността на човека.

Ежегодно от недрата на земята се извличат над 100 млрд. тона различни видове полезни изкопаеми. По мащаби това е сравнимо с тектоничните процеси, а по темпове ги превъзхожда значително. За осигуряване на живота на един човек в съвременната цивилизация са необходими годишно 200 тона твърди вещества, които при помощта на 800 тона води и 1000 Вт енергия се превръщат в продукти за потребление. Общият разход на енергия за един човек в денонощие съставлява в първобитното общество около 4 000 ккал, при феодализма – 12 000, в началото на индустриализацията 70 000, а в съвременното общество достига 250 000 ккал.

При сегашните начини на производство това води до унищожаване на околната среда. Горите изчезват от земната повърхност със скорост няколко десетки хектара в минута. Това влече след себе си унищожаването на повърхностния плодороден слой на почвата със скорост 44 хектара в минута. Изчезването на горите води до понижаване концентрацията на кислород във въздуха – за последното столетие неговото съдържание се е понижило от 20,948% на 20,8%, а в градовете – под 20%.

Ежегодно в атмосферата се изхвърлят около 20 млрд.тона СО2, 300 млн.тона СО, 50 млн.тона азотен оксид, 150 млн.тона SO2, 4-5 млрд.тона Н2S и други вредни газове; повече от 400 млн. тона частици прах, пепел и сажди.

Ежегодно във водоемите се изхвърлят около 600 млрд.тона промишлени и битови отпадъци, над 10 млн.тона нефт и нефтопродукти.

Съвременната икономическа система и нейната основна тенденция

Съвременният икономически ред е основан на предприемачеството и пазара. Стимул за развитие на частната инициатива е стремежът към получаване на максимална печалба. Печалбата като субект на частното предприемачество е разликата между стойността на работната сила на наемните работници и стойността на произведения от тях продукт.

В тази икономическа система възпроизводството на околната среда е възможно само при изземване на част от печалбата (по пътя на данъчното облагане или доброволно) и разходите да се вложат за екологически цели. Но това противоречи на стремежа към максимална печалба, което се явява субективната страна на възможностите за функциониране на цялата икономическа система. Казано по-простичко, никой няма да харчи пари за екологични нужди, след като може да ги похарчи за увеличаване на личния си капитал или личното си потребление. А дори и да се намери такъв „чудак”, той бързо ще загине в конкурентната борба с „по-безсъвестните” си съперници. Освен това, съществува също зафиксирана от икономическата наука тенденция за понижаване на нормата на печалба. Тоест, печалбата става все по-малък процент от вложения капитал. Това става, тъй като заедно с ръста на производителните сили на човечеството, заедно с техническия прогрес все по-голяма част от капитала стават разходите за машини, оборудване, суровини, помещения, инфраструктура и т.н. (т.нар. основен капитал), и все по-малко са разходите за наемане на работници (т.нар. променлив капитал), който се явява източник на печалби.

В същото време мащабите на преобразуване на природата продължават да се увеличават – пропорционално на увеличаването на основния капитал – това значи, че все по-големи средства трябва да отиват за възпроизводство на околната среда, почистване и преработка на боклуците и т.н.

Този проблем разглежда един от водещите теоретици от школата за анализи на световните системи, Имануил Валерстайн, в книгата си „Краят на познатия свят. Социология на ХХІ век”. Той пише: „Средната норма на печалба трябва неизбежно да спада. В условията на такова въздействие върху нормата на печалба особено значение придобива съкращаването на разходите, които не са свързани със заплащането на труда”. Увеличаването на печалбите за сметка на съкращаването на заплащането на труда се сблъсква с противодействието на наемните работници, организирани от профсъюзите. В такъв случай възниква проблемът за компенсация на разходите. Държавата не може да компенсира разходите, просто отделяйки субсидии, те стават „все по-непопулярни. Против тях твърдо протестират както конкуриращите се предприятия, така и данъкоплатците”. Все по-често това снижаване става от „подаръка на властта да не се включват тези разходи в себестойността на производствените операции, които биха били необходими за възстановяване на предишното състояние на околната среда”(2).

Намаляването на увреждането на околната среда става по два начина: или чрез съкращаване на вредното въздействие, или чрез възстановяване на преди това използваните природни ресурси. Тези два начина „срещат рязката съпротива от компаниите, които биха се натъкнали на трудности в случай, че такива предложения биха били приети; твърди се, че тези мерки са крайно скъпи и поради това непременно ще доведат до съкращаване на производството”(3).

Глобалното измерение на проблема

Мерките по внедряването на екологическата безопасност, които все пак бяха взети, начиная от 1960-1970-те години от развитите страни, често водеха само до там, че част от производствата, представляващи най-голяма опасност за околната среда, бяха пренесени в периферията на световната икономическа система – в страните от Третия свят. Нещо повече, развитите страни могат да изкупуват от страните от Третия свят неизползваното „право на замърсяване” и да го използват те самите. В резултат, най-голямото замърсяване на околната среда правят развитите страни. По изхвърляне на СО2 на човек от населението между тези страни, където изхвърлянията превишават 10 тона годишно, болшинство съставляват европейските страни (7 страни), освен тях в списъка влизат нефтодобиващите арабски страни (5 страни), а също така и развитите Австралия, Бруней и Сингапур. Но те всичките заедно замърсяват по-малко от 1/3 от обема, с който ежегодно замърсяват САЩ.

Разширяването на производството за сметка на страните от Третия свят не отслабват, а усилват натоварването на околната среда. В същото време от правителствата на тези страни трудно може да се очаква натиск върху компаниите с цел да компенсират екологичната вреда, доколкото именно в търсенето на по-ниски разходи и на по-големи капиталови печалби те се устремяват към Третия свят.

В рамките на цялата система на международно разделение на труда продължава да действа стремежът към снижаване разходите за поддръжка за сметка на усилване натоварването на околната среда.

Виновна ли е науката?

Съществува пагубната тенденция „да се показват като враговете науката и технологиите“ – пише И.Валерстайн(4). Тази тенденция позволява да се прехвърли отговорността „от болната глава върху здравата”.

„Замърсяването на атмосферата, – пише известния руски учен В.М.Найдиш, – катастрофи на атомните електростанции, повишаване на радиоактивния фон в резултат на изпитание на ядрено оръжие, „озоновата дупка”, изчезването на много видове растения и животни – тези и други екологични проблеми хората са склонни да обяснят със самия факт на съществуването на науката. Но работата не е в науката, а в това, в чии ръце се намира тя, какви социални интереси стоят зад нея, какви обществени и държавни структури направляват нейното развитие”(5).

Та нали е очевидно, че науката и технологиите, усъвършенствайки се, създават не само такива форми на производство, които оказват разрушаващо въздействие върху околната среда, но и в не малка степен създават начини за нейното запазване и възстановяване. Това, че първите се използват активно, а вторите се намират все още в зачатъчно състояние – това не е вина на науката, това е вина на тази система, която насочва човечеството към получаване на печалби и съкращаване на разходите.

Екологичната борба при такъв погрешен подход се превръща във форма на съвременен лудизъм (лудизъм – така се нарича първото стихийно работническо движение в Англия от кр.18-нач.19 в. Лудитското движение е предизвикано от масовото разоряване на занаятчиите и тежкото положение на пролетариата в резултат на промишления преврат. Лудитите считали, че главна причина за това са машините, поради което започнали да ги разрушават. Смята се, че пръв разрушил своя стан легендарният тъкач Нед Луд. Оттук и названието – „лудизъм“ – бел.прев.) Социалната безперспективност от такава борба отбелязва и И.Валерстайн: „На практика това се проявява в защита на екзотичните животни, за които болшинството хора никога не са чували и затова изпитват към тях пълно равнодушие; в такава ситуация отговорността за съкращаване на работните места се хвърля на принадлежащите към средната класа чудати градски интелектуалци”(6).

Преходът от „индустриалното” към „постиндустриалното” общество, на което се уповават много, също не носи желаното избавление от екологичната заплаха. „Постиндустриалните” технологии, както и да се надстройват над усложняващата се промишлена технологична база, довеждат не до нейното намаляване (на екологичната заплаха – бел.прев.), а обратно – към увеличаването й. За това свидетелстват и данните за изхвърляне на мръсотия в атмосферата, според които данни САЩ, най-напредналата в плановете на „постиндустриалното общество” страна, заема първо място.

Възможност за изход

Дилемата в такъв случай е следната: или ефективно натрупване на капитал при стремително разрушаване на околната среда, или внимателно отношение и възпроизводство на околната среда и невъзможност за ефективна работа на системата, основана върху натрупване на капитал. В такъв случай въпросът може да има отговор. Ние не можем да си представим човек, който да не преобразува природата. Но можем да си представим обществена система, основана не на натрупване на капитал, частно предприемачество и пазар.

Технически и технологически човечеството е готово за това да има достатъчно отговорно отношение към околната среда, да има чист въздух, вода, да се опази видовото разнообразие на животните, птиците, рибите, насекомите. Но всичко това се оказва „твърде скъпо”.

За да се решат екологичните проблеми, е необходимо човечеството да се откаже от икономическата система, която се основава на частното предприемачество, наемния труд, пазара и натрупването на капитал. При такава система максимизирането на печалбите е единствената цел на икономическата дейност.

Реалната алтернатива на тази система не е отказ от прогреса, а производство, организирано върху планова основа и в непосредствено обществено владение, ползване и разпореждане със средствата за производство. Цел на такава система ще стане не производството единствено заради печалба, а „производство” на обществени хора. В такъв случай ще отпадне противоречието между целта на производството и целта за опазване на околната среда, което противоречие при съвременната икономическа система ние отбелязваме като неразрешимо.

Следователно, решението не е в прехода към „постиндустриално общество”, което предполага само усъвършенстване на технологиите, но не и условия и начини за прилагане на тези технологии, а в прехода към „постапазарно”, „посткапиталистическо” общество.

Този преход, който, съгласно хуманистичните философски традиции, е необходимо условие за премахване на отчуждението, ще създаде обществени условия човекът във всяка сфера на своята дейност да подхожда съзнателно и свободно, преобразувайки природата винаги в съответствие с нейните собствени закони, а не произволно.

Такива изменения, както пише И. Валерстайн „предполагат не само нова социална система, но изискват и нови структури на знанието, при които философията и естествените науки няма да бъдат разделени”(7).

Литература:

[1] Современные философские проблемы естественных, технических и социально-гуманитарных наук. Москва, 2006, стр. 298.
[2] Валлерстайн И. Экология и издержки производства при капитализме. Нет выхода. Основной доклад на PEWS XXI, «Глобальная окружающая среда и миро-система», Калифорнийский университет, США, 2-5 апреля 1997 года. // Валлерстайн И. Конец знакомого мира. Социология ХХI века. М. 2004. с. 111.
[3] Там же, с. 112.
[4] Там же. стр. 116.
[5] Найдыш В.М. Концепции современного естествознания. Москва, 2005. стр. 554.
[6] Валлерстайн И., указ. соч., стр. 115.
[7] Там же. стр. 119.

*публикуваме материала с незначителни съкращения (бел.ред.)


Категория: Политика
Прочетен: 1591 Коментари: 1 Гласове: 4
Последна промяна: 20.06.2014 22:17

 


Протестите в България (2013 – нач.2014 г)

Докладът е изнесен пред V Международен симпозиум „Единство на народите против империалистическата агресия“, проведен април 2014 г. в Истанбул, Турция

В края на ХХ в. в България беше извършена реставрация на капитализма. От държава със социалистическа икономика страната ни се превърна в държава с пазарно стопанство.

Основна вина за разрушаването на социализма има ревизионистичният курс, предприет от Българската комунистическа партия, в продължение на Хрушчовската доктрина. Отказът от основни положения в социалистическите идеи като диктатура на пролетариата и класова борба, логично довеждат до отказ от социализма въобще в края на ХХ в. Когато ревизионистичният курс изцяло заема водеща роля в партията, тя сменя своето име на Българска социалистическа партия.

Под маската на "демокрация" и "свобода на словото" бяха премахнати социалните придобивки, създадени по времето на социализма, като безплатното образование и здравеопазване. Общонародната собственост се превърна в частна. Малцинството от най-приспособимите към новите условия забогатя за сметка на широките слоеве от населението. Правителствата, които управляват България от тогава, я превърнаха в неоколония на западния империализъм.

През последните години под влиянието на неолибералните реформи и задълбочаващата се икономическа криза социалните противоречия се изостриха, нараснаха бедността и безработицата.

В някои от най-големите университети се състояха протести срещу повишаване на семестриалните такси. В повечето случаи те бяха успешни.

Високите сметки за електричество станаха повод за избухване на вълна от масови социални протести през февруари 2013 г. Те се открояваха със значителна многочисленост. Състояха се във всички големи градове на страната. Основните искания бяха насочени срещу енергийния монопол на частните компании. Чуваха се лозунги за национализация. С течение на протестите те се радикализираха, стигна се до сблъсъци между полиция и демонстранти, бяха изпочупени офиси на енергийните корпорации. Стигна се дори до демонстративни самозапалвания, завършили със смърт.

image

/"Земята на Ботев и Левски отново е робска земя" - Варна, февруари 2013 г./

Въпреки участието на широки слоеве от населението в тези протести, ясно личеше техният хаотичен характер и разнороден състав. От това се опитваха да се възползват опозиционни партии, като налагат влиянието си там. В разгара на най-големите демонстрации ние издигнахме плакат с революционен лозунг срещу капитализма. Тогава група крайнодесни елементи извършиха нападение срещу нас. Това ясно потвърди нашите опасения за опити за дирижиране на протестната вълна.

image

/"Стига капитализъм, стига ограбване" - София, февруари 2013 г./

В крайна сметка социалните лозунги се размиха, като най-ярко се открояваше искането за оставка на правителството. Народното недоволство беше удавено в реакционно-партийни интереси и боричкания. След поредните сблъсъци пред парламента правителството подаде оставка.

Въпреки насилственото слизане от власт, предсрочните избори бяха спечелени от същата партия, която подаде оставка под натиска на протестите. Тя обаче се оказа в изолация и властта взе Българската социалистическа партия, в коалиция с ДПС.

Няколко дни след встъпването на новото правителство започнаха нови протести, провокирани от назначение на поредния олигарх начело на силова държавна структура. В началото тези протести наистина бяха масови, създаваше се впечатление, че недоволството от февруари продължава. Няколко дни след започването им обаче те бяха превзети от реакционни групи, недоволни от изборните резултати. Най-крайните неолиберали, които останаха извън парламента, заедно със свалената от власт партия активизираха огромни ресурси за насърчаването на този протест и за превръщането му в нищо друго освен в антиправителствен. Уклонът на това мероприятие беше открито антикомунистически. Разшири се пропагандата, представяща управляващата Социалистическа партия, като комунисти. Основен лозунг, който се допускаше беше "оставка" на правителството. Отсъстваха абсолютно всякакви социални искания, като те се заместваха с идеалистически брътвежи за "морал", "честност", "прозрачност" и т.н.

За разлика от февруарските протести, тези не срещнаха подкрепа в другите градове на страната, а се провеждаха само в столицата.

image

/Протест на дясната реакция в центъра на София - лятото на 2013 г./

Участниците в тези вълнения прикриваха своите конюнктурни интереси, като обявяваха каузата си за "общонародна". Съвсем възможно е тези протести финансово да са подпомагани от чужди фондации. В България особено популярна е империалистическата фондация "Америка за България", имаща за цел узурпирането на културния и интелектуален живот в нашата страна. Започнаха да се появяват изказвания на чужди посланици у нас в подкрепа на тези протести. Това е груба намеса във вътрешнополитическите работи на държавата.

Няма как да определим тези протести по друг начин, освен като буржоазни междуособици, нямащи нищо общо с борбата на пролетариата в България. Логично, инстинктивно хората се отдръпнаха от тези мероприятия, добиващи все повече хумористични измерения. Започна организирането на контрапротест срещу участниците в антиправителствените демонстрации.

За да оправдаят липсата на подкрепа за своите маргинални маршове, представителите на крайната реакция разкриха своята човеконенавистна същност, като прибегнаха до социалдарвинистки трактовки. Те определяха своите протести, като проява на "качествените" хора, за разлика от февруарските събития, които били бунт на "количеството".

Когато стана очевидно, че опитът да се свали правителството по този начин няма как да успее, беше направено посегателство срещу Софийския университет. Той беше затворен с вериги от малочислена студентска организация с искане за оставка на правителството. За разлика от студентски окупации в други държави, за които знаем, че се извършват от прогресивни младежи със социални искания, Софийският университет принудително прекрати своята дейност под диктата на реакционни сили.

И там бяха издигнати идеалистическите лозунги за "морал в политиката", като отново нямаше никакви други искания, освен "оставка". Освен, че отсъстваха социални мотиви за извършване на окупацията, изцяло отсъстваше академичната тематика. Проявата очевидно нямаше нищо общо с университета. Всичко говореше, че тя е провокирана от сили, външни на учебното заведение, та дори и външни на нашата страна.

Доказателство за това е посещението на бившия американски посланик в окупирания университет. Това показа явното външно участие в прекъсването на учебните занятия в университета и то не от къде да е, а от САЩ. Освен това, представители на студентите, окупиращи университета, лично отидоха в посолството на Германия, за да търсят помощ от немския посланик у нас. Този акт демонстрира откровеното незачитане на националния ни суверенитет и признаване на по-висши "експертни" външни сили в лицето на САЩ и ЕС.

image

/Джеймс Пардю на посещение при "Ранобудните студенти" в окупирания Софийски университет/

image

/"Ранобудни студенти" на посещение в германското посолство/

Окупацията беше съпровождана от открита антикомунистическа реторика. Това беше придружено с призиви за намеса на "международната общност" във вътрешната политика на България.

Реакционната същност на извършителите на окупацията ясно пролича, когато те изпратиха свои представители на Майдана в Киев. Там, заедно с фашистите от "Десен сектор" и "Свобода" скандираха "Слава на Украйна", "Комунистите на въжето", "Който не скача, е руснак". От трибуната на площада демонстрираха своята солидарност към метежниците. Под лозунгите за "евроинтеграция" българските окупатори станаха съучастници в престъплението срещу украинския народ. След тази визита, на българските протести започнаха да се появяват скандирания "Нека в София стане като Киев".

В Софийския университет хората, държащи сградата под ключ, демонстрираха агресивно отношение към своите колеги, особено към тези, които не показват положително отношение към тях. Освен това, самата окупация не беше подкрепена масово от студентите на университета. За сметка на това в сградата се подвизаваха хора, които очевидно нямат нищо общо с учебното заведение. Някои от тях са добре познати от антиправителствените протести или известни с десните си политически убеждения. Присъстваха дори хора, които са се завърнали специално от чужбина, само за да участват в това събитие.

Особено разочарование изпитахме от участието в тази окупация на групи, по принцип демонстриращи леви убеждения. Става въпрос за различни анархистични течения, антиавторитарни елементи, разнородни опортюнисти. Някои от тях дори се самоопределят като марксисти. Това постави ясна разграничителна линия между нас и тях. Със своите действия те защитиха империализма.

Подобно на събитията в Киев, у нас вървеше пропаганда, че в окупацията има "всякакви" хора. С участието на гореспоменатите групи се доказваше именно това, като, видиш ли, в затварянето на университета има и "леви". Практическите действия обаче показват, че тези "леви" нямат никакво влияние върху развитието на проявата, а изпълняват ролята на пълнеж. Насоката на окупацията се задаваше от представители на десните сили.

Ние, заедно с други прогресивни студенти и недоволни от прекъсването на учебния процес, участвахме в организирането на съпротивата срещу затварянето на университета. Проведе се събиране на подписи и се състояха няколко спонтанни протеста. Състоя се прожекция на антиимпериалистически филм в друга сграда на учебното заведение, разобличаващ американската имперска политика за насърчаване на студентски групи, подобни на нашите окупатори.

След като се видя, че не срещат подкрепа и след съпротивата на студентите, хората, които затвориха университета, след вътрешно гласуване решиха да прекратят окупационната стачка. Това беше логичният завършек на една антистудентска проява. Изглеждаше, че всичко това вече е част от историята.

Няколко седмици след това, най-радикалното реакционно крило, най-подло, през нощта отново сложиха вериги на Софийския университет. Този път истински студенти почти не присъстваха. Този акт беше извършен от хора, чужди на ВУЗ-а. Още по-силно беше агресивното отношение, спрямо обикновените студенти и политическите опоненти. Имаше призиви за подпалване на парламента и метеж. Антикомунизмът този път беше още по-яростен. Демонстрираше се крайна русофобия.

Логично недоволството този път беше още по-голямо. След огромна демонстрация на студентите против окупацията и сблъсъци пред сградата, окупаторите позорно напуснаха университета следващата нощ. Същите те продължават да посещават антируски и антикомунистически митинги в подкрепа на метежниците на Майдана в Киев. Тези лица редовно оскверняват антифашистки паметници в центъра на София. Това доказва техния слугинаж на американския империализъм.

Изключително важно е правилното разбиране на събитията в България през последната година. Българските медии тенденциозно изкривяват събитията и създават погрешна представа за случващото се. Вероятно чуждестранните информационни източници правят същото и сигурно много хора остават с погрешното впечатление, че тези протести са "народно въстание", а окупацията е "младежки бунт" срещу системата.

Детайлното познаване и правилното тълкуване на ситуацията показват антинародната същност на тези мероприятия. С увереност можем да твърдим, че протестите от лятото са реакция срещу спонтанния подем на народните маси през февруари, предизвикани от високите сметки за ток. Окупацията на университета е контрапункт на прогресивните тенденции сред студентите и по специално – на протестите срещу повишаване на учебните такси и срещу приватизацията на образованието.

Засега преодоляваме реалната опасност от извършване на цветна революция и държавен преврат по украински сценарий. Едно от обясненията за това е, че все пак българското правителство до голяма степен извършва политика в слугинаж на ЕС и САЩ. Освен това основните ресурси на западните империалисти са насочени към налагането на своите интереси в Украйна и вероятно преврат в България не стои на дневен ред.

Събитията от последната година за пореден път доказаха, че единственият път за разрешаване на социалните и политическите проблеми минава през борба за освобождаване от гнета на капитализма и американския империализъм. Като врагове на социализма се показаха левите опортюнисти, ревизионистите на марксизма, повлияни от дребнобуржоазния индивидуализъм. Практиката налага идеологическа борба срещу тези групи, като необходимо условие за извоюване на диктатура на пролетариата, като единствен път към комунизма.

 http://www.septemvri23.com/Bulgaria_protesti_2013-nach2014.htm


Категория: Политика
Прочетен: 1080 Коментари: 0 Гласове: 2


Експанзията на НАТО – от Югославия до Украйна

Сара Флаундърс

Авторката е била в Югославия през 1999 и е била свидетел на масова агресия срещу цивилното население. Тя е съавтор и редактор на „НАТО на Балканите“ (1998) и “Hidden Agenda – U.S/ NАТО Takeover of Yugoslavia”(2002)

image

Вашингтон се опитва на неутрализира убедителния вот на хората от Крим за присъединяване към Русия с лицемерни изказвания за „национален суверенитет“, „териториална цялост“ и „международно право“ . Зад тези красиви думи обаче се очертава ясна битка – ще влезе ли Украйна или не във вечно разширяващата се и командвана от САЩ мрежа на НАТО.

От 1995 година насам, годината в която НАТО започна първата си агресивна война в Югославия, военният съюз се е разширил с още 9 държави в Източна Европа и 3 от бившите съветски републики. Администрацията на Обама не използва само думи за задълбочаване на тази битка за влияние – до руската граница са преместени F-16 и F-15 изтребители, C-130 транспортни самолети и RC-135 въздушни танкери. В Черно море е изпратен и ескадрилен миноносец „Тръкстън", снабден с ракетни снаряди, които могат да носят ядрени бойни глави. Вашингтон заплашва с икономически санкции, като настоява Германия и други ЕС членове също да се включат. Залогът е много висок.

Евромайданът в Киев се поведе от фашистки ултрадесни паравоенни формирования като „Десен сектор“ и неонацистката „Свобода“. Протестите имаха за цел да окажат натиск върху правителството за влизане в ЕС и НАТО. Докато траеше окупацията на Киев, тези открито въоръжени организации горяха централите на комунистите, събаряха паметници, атакуваха хомосексуалисти и оскверняваха синагоги. Въпреки техните неприкрити фашистки символи и криминални деяния, Джон Маккейн (сенатор на Аризона) , Джон Кери (държавният секретар на САЩ ) и Виктория Нюланд (помощник-държавен секретар на САЩ ) открито и сърдечно поддържаха отношения с лидерите на тези реакционери.

На 21-22 февруари 2014 г. фашистките формирования свалиха избраното правителство и окупираха Парламента , въпреки че Янукович на предишния ден бе постигнал споразумение с ЕС, което включваше много отстъпки и предсрочни избори. След преврата, първото решение на новото правителство (без да има кворум в залата) беше да забрани малцинствени езици като руски и гръцки да имат статут на регионален език. Освен това се поиска прекратяване на автономията на Крим в Украйна.

Само за няколко дни новата власт успя да назначи отявлени фашисти на ключови постове – Андрей Парубий от „Свобода“ като Секретар на Съвета по националната сигурност и отбрана; Дмитрий Ярош – лидер на „Десен сектор“ като негов заместник, а Олег Тягнибог от „Свобода“ вече е министър на отбраната. Фаворитът на САЩ – десният банкер Арсений Яценюг стана министър-председател.

Светкавичната реакция след преврата спрямо автономията на Крим само потвърждава как действията на правителството са в синхрон с плановете за експанзия на НАТО. Крим е единствената неарктическа база, която осигурява пристанище за руския военоморски флот.

Вашингтон и Берлин незабавно дадоха подкрепата си и признаха новото правителство. В усилието си да го легитимират още по-видимо, те поканиха Яценюг ( който не се е явявал на избори и не е бил избиран от народа) на среща в Белия дом и Съвета за сигурност на ООН .

Ето защо няма какво толкова да ни учудва категоричната убеденост на Кримското население да свика референдум за присъединяване към Русия. Съвсем обяснимо е защо Владимир Путин реши да защити позициите на Русия в Крим, опирайки се на разположените там руски войски. Още повече, че присъствието на тези войски в Крим по принцип е легитимирано от официален договор с Украйна. Колективната памет на рускоговорящото мнозинство в Крим пази спомена за нацистка инвазия и масово унищожение през Втората световна война.

Да си спомним за Хърватска и Косово

Това далеч не е първият път, в който американските империалисти използват терористични похвати, икономическа дестабилизация и публично заявяват подкрепа за паравоенни лидери-чудовища. В интернет бе разпространено и видео как въоръжени наемници на Блекуотър (частна американска охранителна фирма – бел.ред.) са изпратени в Донецк.

Ако правителството, дошло с преврат, може с някаква мярка да прекрати автономията на Крим, то това ще е чрез изгонване на руския военноморски флот от базата им. Вероятно по този начин голяма част от населението би емигрирала. Ако това ви се струва невероятно, спомнете си какво стана в Хърватия и Косово, и дали няма прилики със ситуацията в Украйна.

През Втората световна война, хърватското крайнодясно движение „Усташа“ приветства италианската фашистка и немската нацистка окупация, и извършва геноцид над еврейското и сръбското население в Хърватия. Обединено интернационално партизанско движение на цяла Югославия успява да изтласка немската армия и да положи основите на Югославската социалистическа федерация след края на войната.

Възраждането на същата тази криминална организация „Усташа“ и тяхната декларация за независимост на Хърватия са незабавно признати от Берлин, а малко по-късно и от Вашингтон. Политическата подкрепа за сепаратисткото движение от САЩ и Германия, комбинирана с атаката над Босна през 1995 и бомбардировките на НАТО през 1999 г., водят до разпада на Югославия.

След като обявяват хърватската независимост през 1991 г. и поемат командването над полицията и военните, „Усташа“ извършват нападения над сръбското население. Отнемат правата на сърбите, които живеят там още от Средновековието, отнемат им земята, изгонват ги от апартаментите им, уволняват ги от работа и им отказват пенсии и социални услуги.

Сърбите в Хърватска се страхуват от екзекуции като тези, които фашистите извършват през Втората световна война, което ги кара да се съпротивляват и избухва гражданска война. До 1995 повече от 200 000 сърби са изгонени от местността Крайна.

Подобни сили предизвикват и гражданската война в Босна , друга югославска федерация. Това води до още по-голямо етническо разделение, огромни разрушения и човешки жертви.

Преди „Усташа“ да вземат властта в Хърватска, годишният закон за кредитния бюджет, наложен от САЩ, през 1990 г., води до политическа и икономическа криза в Югославия. Според този закон се отказват всякаква помощ, търговия, кредити или заеми в Югославия, докато всяка от шестте федерации не проведе отделни избори за независимост. В същото време платени наемници „наводняват“ региона.

В Русия и Украйна много хора са наясно за ролята на САЩ в създаването на гражданската война в Босна, за да може така да се оправдае интервенция на НАТО. Първо, през 1995 г. САЩ / НАТО използват 400 самолета и 5000 души от 15 нации в 21-дневната бомбардировка на сръбски позиции в Босна. Накрая Вашингтон налага Дейтънското мирно споразумение, според което 60 000 войска на НАТО е разположена в Босна.

Бомбардирането и окупацията на Босна са първите стъпки към разширяването на НАТО в Балканите, а после и в Източна Европа и бившите съветски републики.

Какво е НАТО?

Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО) е военен съюз, който следва интересите на Wall Street. Основана е през 1949 г. и е доминирана от САЩ.

От разпадането на Съветския съюз през 1991г., НАТО се разширява агресивно и в момента е най-голямото политико- военно обединение в историята, с 28 държави-членки. С „партньорските програми“ на НАТО общият брой на заплетените в тази военна мрежа държави е около 70. Данъкоплатците в САЩ плащат 70% от разходите , които са огромна субсидия за военните корпорации на САЩ.

Общите военни разходи на 28-те НАТО-вски държави през 2013 г. стигна до 1,02 трилиона долара или иначе казано – над 1000 милиарда. В сравнение, Русия харчи 90 милиарда, а Иран – 7 милиарда долара. (Stars and Stripes, Feb. 25)

Войските на НАТО поддържат продължаващата вече 13 години окупация на Афганистан. От 2004 г. до 2011г., десетки хиляди военни части под командването на НАТО, са участвали в 8-годишната окупация, която унищожи Ирак.

На 24 март 1999г. НАТО започва 78-дневна бомбардировка над Сърбия, която включва 38 000 военни акции, при които се използват 1000 самолета, заедно с ракети, изстрелвани от самолетоносачи, унищожители и подводници. Мишените са предимно цивилни, например мостове, железници, фабрики, рафинерии, електростанции, телекомуникационни съоръжения, посолства, 480 училища и 33 болници.

НАТО откъсва провинцията Косово от Сърбия, като по този начин създава НАТО-вски проекторат с 55 000 войници и построява Camp Bondsteel – огромна военна база на САЩ. Въпреки уверенията, че Косово е исторически свързана част със Сърбия и ще остане такава, Вашингтон бързо признава независимостта му през 2008г.

През 2011 г. НАТО бомбардира Либия за 220 дни, извършвайки 26 500 самолетни атаки. Те са най-вече извършени от въздушните сили на САЩ, но още 19 държави също са въвлечени в тази империалистическа агресия. Атакувани са комуникационни центрове, апартаменти, водна и електрическа мрежа. Въоръжени „бунтовници“, спонсорирани от САЩ/ НАТО и подкрепени военно, брутално измъчват и убиват Муамар Кадафи, ръководител на африканската държава.

Разбира се, империалистите наричат всяко едно от тези описани действия „хуманитарен акт“ за предотвратяване на „геноцид“ или за защита на дадено място. В десйтителност, всяка операция на НАТО досега е била свързана с брутално завземане на нови колонии и експанзия.

Трансформацията на НАТО

Главната задача на НАТО през 1949 г. е да се противопостави на Съветския съюз. Друга причина е и осигуряването на икономическата и военна доминация на САЩ в Западна Европа, подсигуряване срещу социални вълнения на работническата класа или израстването на конкурентни за САЩ империалистически сили. В отговор на напрежението от Студената война, през 1955 г. СССР и източноевропейските страни се обединяват чрез Варшавския договор. През 1990 г., държавният секретар на САЩ Бейкър и германския канцлер Хелмут Кол правят обещание, което бързо нарушават. Те казват, че НАТО няма да се разшири „нито инч“ на изток, нито дори в бившата Германска демократична република.

Отстъпчивото управление на Горбачов преглъща нарушаването на обещанието и се съгласява да изтегли 380 000 съветски войници от Източна Германия, където по договор те имат право да бъдат от края на Втората световна война през 1945г. Това по същество слага край на Варшавския договор. Въпреки всички приказки и обещания, разширяването на НАТО до границите на Русия винаги е било на дневен ред, без значение дали управляват републиканци или демократи.

Политиката на САЩ винаги е била да поощрява и подкрепя финансово дисиденти и организации като опозиция в страните от Варшавския договор. След 1990 г. вече всички задръжки паднаха. Западните корпорации и банки търсят ресурси. Реститути в изгнание се връщат в региона и опитват да сложат ръка върху индустрия, имоти или обработваема земя, която са притежавали преди да бъде колективизирана.

Фашистки групи от „Усташа“ в Хърватска до „Свобода“ и Националсоциалистическата партия в Украйна, както и престъпници от Втората световна война, които са прикривани на запад с десетилетия, сега отново се показват на светло. Те се завръщат и основават офиси, политически партии, неправителствени и граждански организации, пишат публикации. Правят учебници, които облъчват с анти-комунизъм, национализъм и етническа омраза.

За последните 20 години, шепа олигарси във всяка от тези бивши социалистически страни държат ресурсите в тях, индустрията или други източници на обществени блага, и правят сделки с партньорите си от САЩ и ЕС, така че източват големи суми пари и и ги насочват на запад. Тези нови олигарси очакват, че на тях ще им бъде предложено равно място на масата на капиталистите. Те не осъзнават, че живеем във век на капиталистическа свръхпродукция и няма повече място на масата.

От статистически проучвания и анкети за почти всяка нов страна-членка на НАТО, става ясно, че хората са против включването. Но имперските завоевания се случват чрез измами, кървави войни и унищожения, не чрез демократичен избор. Уроците от преживените престъпления на НАТО , както и богатата история за съпротива срещу фашизма в региона служат като модел за антифашистките и прогресивни сили в Европа днес. Единственият начин да се победи фашизмът и империализмът, е чрез единство на работническата класа, организация и воля за борба.

http://www.septemvri23.com/NATO-expanzia.htm

Категория: Политика
Прочетен: 1484 Коментари: 0 Гласове: 6
http://youtu.be/C6hO5kwhXJI

Кино

Отвънка беше шум
и светеха реклами.
В афиша
пишеше:
"Една човешка драма."
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.

И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на "Метро"
сънно се прозина.
И изведнъж -- шосе,
след туй гора
и в дъното небе --
просторно, синьо.

И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.

След удара
излиза джентълмен
и взема във ръцете си челични
като перце примрялото момиче.

Отваря си очите --
те горят,
премрежват се
и гледат небосвода,
Да видиш ти какво момиче, брат --
като жребица от разплодник!...

В дърветата --
разбира се, славей.
Ръми над тях спокойно синината.
Примамлива и мека зеленей
оттатък шанците
тревата.

Един размазан Джон
целува страстно Грета.
По устните му --
сладострастна лига...
        
С т и г а !

Къде е тука нашата съдба?
Къде е драмата?
Къде съм аз? Кажете!
В гърдите ни опрян е за стрелба
на времето барутно пистолета.

Та можем ли да любим
и скърбим
с наивната ви лековерност?
Гърдите ни са пълни с дим,
а дробовете ни -- с каверни.

Така ли срещаме на път
любимите си
с лимузини? --
Изгрява любовта ни
в труд --
сред дим,
сред сажди
и машини.

И после... Сивия живот,
борба за хляб,
мечти неясни;
и вечер -- тясното легло,
в което неусетно гаснем...

Това е то.
Това е драмата.
Останалото --
е измама.
Категория: Политика
Прочетен: 1183 Коментари: 0 Гласове: 4

Честните сирийци в България

Осъдително изявление

imageРепублика България се присъедини към страните, които се опитват да попречат на президентските избори в нашата родина Сирия. Тъй като българското министерство на външните работи издаде решение, че се противопоставя на провеждането на тези избори на цялата територия на България, включително и в нашето посолството в София.
Ние Честните сирийци в България. осъждаме това решение, което няма да ни позволи да упражняваме конституционното ни право за избор на президент на Сирийската Арабска Република.
Ще подчертаем, че провеждането на изборите в посолствата на Сирия по света е свързано с Конституцията и законите на сирийския народ и че сирийския народ, сам с пълна свобода ще определи кой ще го управлява и се отнася с безразличие към всички пречки, които някои се опитват да поставят по пътя ни.
С тази позиция, България се противопоставя на стремежите ни, както и противоречи в действителност на ценностите на приятелския български народ за свобода и демокрация.


Категория: Политика
Прочетен: 1130 Коментари: 0 Гласове: 1
Предаването е от октомври 2009 г. Разговорът прераства в Народен съд срещу Каролев и защитаваната от него античовешка идеология на неолиберализма. http://youtu.be/qIvLArUeN7g
Категория: Политика
Прочетен: 1397 Коментари: 0 Гласове: 2
<<  <  3 4 5 6 7 8 9 10 11  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: klasovosaznanie
Категория: Политика
Прочетен: 389880
Постинги: 141
Коментари: 80
Гласове: 143
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031