Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
„Хората всякога са били и всякога ще бъдат глупави жертви на измамата и самоизмамата в политиката, докато не се научат да търсят зад всевъзможните нравствени, религиозни, политически, социални фрази, заявления, обещания интересите на тези или онези класи. (Владимир Ленин)
Автор: klasovosaznanie Категория: Политика
Прочетен: 389772 Постинги: 141 Коментари: 80
Постинги в блога от Юли, 2013 г.
<<  <  1 2 3  >  >>

Политикът прибрал 10,5 млн. долара от подкупи

Смъртна присъда беше издадена на бившия министър на железниците на Китай заради корупция. За 25 г. служба Лю Чжицзюн прибрал от различни лица подкупи за над 10,5 млн. долара.

През февруари 2011 г. той беше уволнен от поста за сериозни дисциплинарни нарушения. Тогава започна разследване за участието му в голям корупционен скандал в сферата на железопътното строителство. През май 2012 г. Централната комисия на Китайската комунистическа партия го изключи от партията.

Лю беше признат за виновен, че от 1986 до 2011 г. е получавал подкупи в размер на 10,5 млн. долара и че е превишил служебните си правомощия. Заради провиненията си той беше осъден на смърт, но получи 2 г. отсрочка за изпълнението. Според китайското законодателство обаче смъртната присъда с отсрочка може да бъде заменена с доживотен затвор, ако през първите две години затворникът покаже добро поведение. Освен това съдът конфискува имуществото му и пожизнено го лиши от политически права.

Според очевидци в края на заседанието, продължило три часа и половина, Лю избухнал в сълзи. В речта си пред съдията бившият министър се извини, че се е отклонил от целта си да модернизира железопътната система на страната.

Съдебният процес срещу бившия министър е смятан за тест за решимостта на новия президент на Китай Си Цзинпин да се пребори с корупцията. Откакто стана президент през март, Си Цзинпин се зае да се бори с корупцията на всички управленски равнища. Той обеща, че ще бъдат ударени "мухите и тигрите", т.е. както обикновените служители, така и висшите ръководители. По думите му проблемът е толкова сериозен, че застрашава нормалното функциониране на държавата и оцеляването на партията.

http://novinar.bg/news/osadiha-bivsh-ministar-na-smart-za-koruptciia-v-kitaj_NDMzNjs1.html


Категория: Политика
Прочетен: 1461 Коментари: 0 Гласове: 5


image
В отговор на разкритията на Едуард Сноудън, Китай нарече САЩ главният злодей в света на шпионажа. Официалната китайска агенция Синхуа коментира, че Щатите са най-големият пират в интернет. "Оказва се, че САЩ, които дълго време се опитваха да играят ролята на невинна жертва на атаки в киберпространството, всъщност са най-големия разбойник на нашето време", гласи коментарът.
"Вашингтон първо трябва да даде обяснения на Китай и на други страни, които е шпионирал. И да разкрие пред света обхвата на своите секретни хакерски програми", допълва агенцията.


Категория: Политика
Прочетен: 2238 Коментари: 0 Гласове: 4
image

Президентът на Боливия Ево Моралес нарече "провокация към Латинска Америка" отклоняването на самолета му заради подозрения, че бившият сътрудник на американската Агенция за национална сигурност Едуард Сноудън е на борда и призова европейските страни "да се освободят" от САЩ, предаде Асошиейтед прес.

Президентският самолет, с който Моралес се връщаше от визита в Москва, кацна в боливийската столица късно снощи (местно време) след непредвиден 14-часов престой във Виена. Според боливийското правителство Франция, Испания и Португалия отказали да го пропуснат през своето въздушно пространство, принуждавайки го да се приземи в Австрия. Представители на Боливия твърдят, че зад инцидента стоят САЩ.

"Това беше открита провокация към целия континент, не само към президента. Те използват агента на северноамериканския империализъм, за да ни сплашват", каза Моралес пред стотина привърженици, които го очакваха на летището в Ла Пас. "Съжалявам, но трябва да кажа, че някои европейски страни би трябвало да се освободят от северноамериканския империализъм, заяви президентът на Боливия.




Категория: Политика
Прочетен: 986 Коментари: 0 Гласове: 6
Последна промяна: 10.07.2013 01:00
09.07.2013 15:12 - 27-та република
image

Най-голямото предателство на българи е опитът България да стане 16-та република на СССР, обяви президентът Росен Плевнелиев на среща с българите в Чикаго.

„Вие говорите за патриотизъм, родолюбието и за 50-те, 60-те години - годините на социализма. Аз ще бъда много откровен с вас. България още не е приключила и не е затворила тази страница. За мен най-голямото предателство, най-големият отказ от държавност е решението на ЦК на БКП през 70-те години, когато 167 души единодушно гласуват България да стане 16-та република на Съветския съюз. Единодушно гласуват. Дали това се е случило в Първото българско царство, във Второто българско царство? Тази страница не е затворена. Аз се надявам, че няма да бъда забравена. Не може вие да подарите собствената си държава на друга държава", каза Плевнелиев.

Поводът за емоционалното изявление бе въпрос на емигрант дали Бойко Борисов ходи на тайни срещи в руското посолство.

Президентът обяви, че ще бъде публикуван архивен материал, който показва как ръководството на БКП гласува единодушно за подаряването на България. „Нека да го извадим, да видим какво е било тогава, да го покажем на народа, за да преглътнем, да го затворим. Вие говорите за трудолюбие и патриотизъм. Те просто подаряват България, единодушно, два пъти гласуват", каза Плевнелиев.

Плевнелиев се прочу наскоро и с огромното бутафорно яйце, което подари на папата при посещението си във Ватикана, но пред пародийното му изявление, за превръщането на България в 16-та република СССР, яйцето изглежда като дребна детска беля.

Що се отнася до архивните материали материали, те отдавна са публикувани, включително в интернет мрежата, но Плевнелиев или не ги е чел, или не е разбрал за какво става дума в тях. През 1973 година се обсъжда единственно икономическо, политическо и културно сближаване между НРБ и СССР. За сливане(обединение), в неопределена перспектива, на двете страни се споменава само на Пленума на ЦК на БКП през декември 1963. Това е периодът на „разобличаване грещките и престъпленията от периода на култа към личността на Сталин“ и на плановете за изграждане основите на комунизма до 1980 година. Политиката на независимо развитие на индустрията и технологиите във всяка социалистическа страна е заменена с курс към икономическа интеграция и специализация с перспективата за „сливане“ на икономиките и общ стопански план за социалистическите страни след победата на комунизма. Но дори това сливане (или обединение) не се предлага да стане чрез влизане на България в СССР, като съветска република, а под формата на федерация или конфедерация между двете страни, което е доста по-различно и един президент би трябвало да разбира разликата. Многократно, и на двата пленума, се подчертава, че икономическото сближаване със СССР не само няма да премахне националната и ДЪРЖАВНА ОБОСОБЕНОСТ на България, но ще е основа за укрепване на ДЪРЖАВНИЯ СУВЕРЕНИТЕТ на НРБ и на увеличаване силата и влиянието на НАШАТА ДЪРЖАВА. Неоспоримите факти от периода на социализма изцяло потвърдиха този извод. В сътрудничество със СССР България стана първата държава на Балканите с развита ядрена енергетика, с двама космонавти и изработен изцяло в в България спътник (шестата космическа сила през 80-те години според ООН), с развито машиностроене и електроника, с мощни въоръжени сили, с богато финансиране на наука, образование, спорт и т.н. Никога след Освобождението българската държава не е била толкова силна икономически, военно и политически, и с такъв международен авторитет, както през периода на социализма. И ако Плевнелиев не може да се ориентира в икономиката и политиката, той е на такава възраст, че няма как да не знае какво представляваше българската армия тогава и да не може да направи сравнение с днешното жалко състояние на армията, на която той самият е главнокомандващ. Добре известно е, че въоръжените сили са основата на националния суверенитет и този, който смята да се откаже от суверенитет, на първо място се стреми да отслабва и съкращава националните въоръжени сили. Точно това става у нас сега под диктата на НАТО и ЕС. Да говориш за предателство и отказ от държавност при социализма, без да забелязваш какво става днес пред очите ти, показва изключителна морална нечистоплътност, което е много по-сериозен проблем за един държавен глава от приказването на глупости за някакви документите от архивите.

Но още по сериозен проблем, е че според оценката на действащия български президент, „най-голямо предателство на българи“ е някакво обсъждане на въображаем отказ от държавност и някаква неосъществена 16-та република на СССР. Тъй като Плевнелиев споменава Първото и Второто българско царство, трябва да му напомним, че и там е пълно с примери на реален, а не въображаем, отказ от държавност в полза на ромеи, татари и османски турци. Като започнем от Борис Втори, Иван Владислав, Иван Асен Трети, татарския „български” цар Чака, Георги Тертер и стигнем до Срацимир и Шишман.

Или ако погледнем Третото българско царство с реалните опити на Стамболов да направи султана български княз и да създаде турско-българска конфедерация. А какво да кажем за чуждия произход на всички български князе и царе от Третото царство? Как да оценим превръщането на България в сателит на кайзерова, а по-късно и на хитлеристка Германия от Кобургите и последвалите напълно реални национални катастрофи? Всъщност, първият българин заемал поста на държавен глава на България след освобождението е Васил Коларов (след обявяването на България за народна република през 1946 г.).

Докато Плевнелиев се занимава да търси някакви доказателства за национално предателство през периода на социализма из архивите той не „забелязва“, че днес е президент на 27-та република на ЕС – на държава реално отказала се от своя суверенитет и държавност. Не „забелязва”, че вместо развитие на съвременните технологии (електроника, ядрена енергетика), новият европейски райх се стреми да ликвидира развитието на тези технологии в нашата страна. Налагат ни като приоритет туризъм и селско стопанство, като страна от третия свят, и очевидно се стремят да бъдем колкото е възможно по-слаби и зависими. Между другото и като сателит на хитлеристкия райх България ускорено се превръщаше в аграрно-туристически резерват на Германия, а за туземното население се готвеше съдбата на американските индианци. За разлика от републиките на СССР, които имаха гарантирано право на отделяне и реално го използваха, то за членките на ЕС днес такова право изобщо не съществува. Докато се занимава с търсене на теле под вола из архивите, главнокомандващият Плевнелиев е „пропуснал“ да забележи ликвидирането на всеобщата военна служба, рязането на ракети, самолети и танкове, наследени от епохата на социализма, и превръщането на народната армия, която 45 години гарантира независимостта на Родината и мира на Балканите, в малоброен професионален жандармерийски корпус, който може да се използва само за борба срешу народната съпротива вътре или извън страната.

Приказките за патриотизъм, родолюбие, държавност и суверенитет, излизащи от устата на човек, изпълняващ на практика функциите на губернатор на ЕС и командващ жандармерията на НАТО в България, не могат да се възприемат по друг начин освен като подигравка с честта и достойнството на Родината.

Напъните на тема „национално предателство” на президента имат обаче по-дълбоки корени. Те са част от неистовите напъни на реакцията у нас, и в миналото, и днес, да залепи етикета „родоотстъпници” или „противодържавни елементи” на българските комунисти. Затова те не трябва да се подминават с лека ръка и на тях трябва да се дава решителен отпор като се припомнят непровержимите факти от нашата история.

ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com

septemvri23@abv.bg

Категория: Политика
Прочетен: 1670 Коментари: 2 Гласове: 4
image
"По-рано буржоазията си позволяваше да либералничи, отстояваше буржоазно-демократичните свободи и с това си създаваше популярност сред народа. Сега от либерализма не остана и следа. Няма вече така наречената „свобода на личността” – права на личността се признават сега само за ония, които имат капитал, а всички други граждани се считат за суров човешки материал, годен само за експлоатация. Потъпкан е принципът за равноправие на хората и нациите, той е заменен с принципа за пълноправие на експлоататорското малцинство и безправие на експлоатираното мнозинство на гражданите. Знамето на буржоазно-демократичните свободи е захвърлено като ненужно..." (Сталин) http://www.septemvri23.com/Stalin_19_kongres.htm


 
Категория: Политика
Прочетен: 1705 Коментари: 1 Гласове: 6
Последна промяна: 08.07.2013 16:07
"ДСБ, "Движение България на гражданите", Народна партия "Свобода и достойнство", "Зелените" и "Единство" са се срещнали днес и са приели общ документ с пет точки за сформирането на "Реформаторски блок", научи "Дневник" от присъствал на сбирката."http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2013/06/28/2092365_refor...a_na/

Вече години от ПП "Зелените" имат нездрави отношения с олигархичния кръг около в-к Капитал и едрия капиталист Прокопиев. Същите олигарси са свързани и с плутократичната организация КРИБ - най-мащабния профсъюз на капиталистите в България. В-к "Капитал" са един от най-шумните гласове на едрия капитал в България, те не веднъж са организирали пропагандни конференции и семинари, финансирани от Shell, Дънди прешъс металс и други корпорации, които унищожават природата. Въпросните капиталисти се опитват да припечелят обществени поръчки от голямата измама наречена "зелен" бизнес и така да спечелят пари от общестеното недоволство породено от унищожението на прирордата. Те защитават добива на Шистов газ, либерализацията на ГМО законите и куп деструктивни инвестиционни проекти. В същото време партия "Зелените" се обединява предизборно именно с тях и с партиите, които се обявяват за най-десните в България. С други думи за политиците, които вече готвоят "новата" дясна партия с единствената цел - повече свобода за бизнеса, повече печалби за техните близки олигарси. "Зелените" не са нищо повече от поредната дясна партия в България, която защитава интересите на българската и световната олигархична класа. "Зелените" искат да придадат "човешко лице" на мутри като Прокопиев и подобните му. Но мутрата с костюм си е пак мутра. "Зелените" предадоха каузата на природозащитниците, те монополизираха цялото зелено движение и сега искат да продадат нашите борби на клептократите, олигарсите, банкерите и капиталистите. Те защитават антисоциални политики като плоския данък, те защитават антиекологични мерки като търговията с емисии, те работят за тоталната приватизация на нашата природа! Предателството на "Зелените" не е просто в това, че са партия, а че са поредната дясна партия на олигархията, която не предлага никаква алтернатива, а се опитва да оправдае унищожението на планетата ни и да предаде нашите мечти за един по-хубав свят. Няма да забравим това и няма да простим! Трябва да се борим за независимо, прогресивно и истинско зелено движение.

http://bulgaria.indymedia.org/article/41960


Категория: Политика
Прочетен: 1154 Коментари: 0 Гласове: 2

България подаде молба за членство в ЕС през декември 1995 г. Преговорите с Европейската комисия започнаха през февруари 2000 г. и завършиха на 15 юни 2004 г. На 25 април 2005 беше подписан Договорът за присъединяване с предпазна клауза, която позволяваше членството на България да бъде отложено. Tази клауза не беше използвана и България се присъедини към Европейския съюз на 1 януари 2007.

Преговори между България и Европейската комисия в истинския смисъл на думата нямаше. Европейската комисия диктуваше своите условия, а българската страна се съгласяваше с всичко. Това по-скоро приличаше на безусловна капитулация на победена държава, отколкото на преговори между партньори. Ролята на госпожа Кунева, която по-късно стана еврокомисар, се свеждаше до заплахи към своите сънародници с катастрофалните последствия, ако не бъде прието някое условие на Европейската комисия. Българският премиер тогава, бившият цар Симеон Кобурготски, в интервю за италиански вестник заяви, че българите не са подготвени интелектуално за членство в ЕС и причината била в 50 години господство на марксизма, което довела до неадекватен начин на мислене. Всъщност, неадекватни бяха единственно оптимистичните очаквания на значителна част от българите по това време и те нямаха нищо общо с марксизма. Според национално социологическо проучване от края на 2004 г., приблизително половината от българските граждани смятаха, че след като България стане член на ЕС, жизненото равнище ще се повиши и защитеността от престъпления ще нарасне. Ориентацията на страната към присъединяване към ЕС, беше превърната от медиите и от основните политически партии в нова надежда за спасение от безработицата, бедността и престъпността. Редките гласове на скептиците се заглушаваха с обещания за златния дъжд, който ще се изсипе върху страната от еврофондовете. Въпреки това управляващите не посмяха да проведат референдум за членството, защото се страхуваха от истински дебати по тази тема и не желаеха да разкриват съдържанието на водените преговори и на подписания договор за присъединяване.

Защо България толкова бързо беше вкарана в ЕС? Същото се отнася и за повечето бивши социалистически страни от Източна Европа, които дори изпревариха България. Така например, ГДР беше директно погълната в ‚обединена“ Германия през 1991 г. Повечето бивши социалистически страни от Източна Европа, включително три бивши републики на СССР, бяха приети в ЕС през 2004. За сравнение, съседна Турция стана асоцииран член на ЕС през далечната 1963 година и официално кандидатства за пълно членство през 1987, но краят на този процес още не се вижда.

Главните причини за бързото поглъщане в ЕС на повечето бивши социалистически страни от Източна Европа, са:
• Местна буржоазия в бившите социалистически страни се оформи няколко години след реставрацията на капитализма и освен Русия останалите страни нямаха силите и ресурси за независимо развитие, затова закономерно тези страни попаднаха бързо в пълна военно-политическа зависимост от САЩ и ЕС.
• От бившите социалистически страни единствено Русия успя да запази независимо положение в световната империалистическа система на базата на наследената от СССР военна мощ и технологии, на огромните природни ресурси и на сравнително големия вътрешен пазар на страната. Интересите на новия руски капитал се сблъскаха с тези на водещите държави от ЕС в борба за сфери на влияние в бившите републики на СССР и в бившите социалистически страни от Източна Европа. Затова ЕС побърза да разшири колкото е възможно по-бързо своята територия и влияние.
• Реставрацията на капитализма в бившите социалистически страни имаше много тежки икономически и социални последствия, непознати преди това за хората в тези страни (безработица, платено здравеопазване, невиждана престъпност и т.н.) и чуждия и местен капитал имаше нужда от сериозни гаранции като НАТО и ЕС, за запазване на своето господство в тези страни.

Илюзиите, свързани с ЕС в общественото съзнание, насаждани от пропагандата, започнаха да се разсейват твърде бързо. Ако в края на 2004 година приблизително половината от българските граждани считаха, че след като България стане член на ЕС, жизненото равнище ще се повиши и защитеността от престъпления ще нарасне, то около година и половина след присъединяването, позитивните очаквания спаднаха значително, до около една трета от анкетираните граждани. В отговор на въпроса „Промени ли се вашето собствено материално положение след влизането на България в ЕС“ националното проучване от май 2008 година дава следните резултати: близо 40 % отговарят, че материалното им положение се е влошило, само 10 %, че се е подобрило, а за останалите 50 % то е останало същото. Подобрение на материалното положение отчитат главно мениджъри в частния сектор. Отрицателни промени има при по-възрастните, безработните, живеещите в села, ромите и крайно бедните. При това 2008 беше най-добрата година за България след влизането в ЕС, глобалната криза още не беше засегнала страната и най-трудното тепърва предстоеше.

Анализът на Договора за присъединяване, въпреки мъглявите текстове в него, позволяваше лесно да се предвиди какъв ще е резултатът. Големите очаквания в България бяха свързани главно със средствата от еврофондовете. За седемгодишния период от 2007 до 2013 г. за България бяха предвидени общо 6,7 милиарда евро или приблизително по един милиард евро годишно. Получаването на тези средства обаче беше обвързано с редица условия и сложна процедура. С тях можеха да се купуват стоки или услуги само от страни от ЕС, в които равнището на цените е много по-високо, отколкото в България. Освен това те можеха да бъдат използвани само за точно определени дейности, например за изграждане на сметища, на автомагистрали, за ремонт на общински сгради и т.н., които не водят пряко към развитие на производството и икономически ръст. Към края на 2012 г. едва 2,5 милиарда евро, или 31 % от общата сума са реално платени. Кога и колко от останалите средства ще бъдат получени, предстои да разберем.

Какво губи България от членството в ЕС? Най-малката загуба е членският внос, който е 1 % от брутния вътрешен продукт или около 600 милиона лева годишно. За седем години това прави над 4 милиарда лева. По официалния обменен курс 4 милиарда лева са 2 милиарда евро, но по паритетна стойност, поради много по-ниското равнище на цените в България, те са равностойни на около 6 милиарда евро. За разлика от еврофондовете, членският внос се плаща веднага в началото на всяка година в брой, така че вече са платени около 4 милиарда лева. Дори само вноските на България в бюджета на ЕС, ако бъдат използвани правилно, ще има по-голяма полза за развитие на икономиката, отколкото от всичките средства от еврофондовете.

Истинските загуби за българската икономика обаче не са тези вноски, а налагането на европейските стандарти и така наречени „добри практики”, прекратяване на споразуменията за търговия с всички страни извън ЕС, спирането на 4 блока на АЕЦ Козлодуй, ликвидирането на редица големи предприятия, сред които металургичният комбинат Кремиковци и т.н.

Обща оценка на тези загуби трудно може да се направи, но например налагането на европейските „добри практики” само при производството на лекарства и в хранителната промишленост се оценява на над 2 милиард лева. Могат да бъдат оценени и загубите от спирането на четирите блока на АЕЦ Козлодуй. Замяната на 12 милиарда киловатчаса годишно по 2 стотинки на киловатчас с електроенергия от въглища по 10 стотинки, означава годишна загуба от около 1 милиард лева или обща загуба само за периода 2007-2013 около 7 милиарда лева. При това допълнително се замърсява околната среда с милиони тонове вредни вещества, изхвърляни при изгарянето на въглища.

Мнението на хората през май 2008 г. за промените на макроравнище и в личен план беше критично, но причините за тях в масовото съзнание не бяха обвързани с приемането на страната в ЕС. На въпроса имат ли връзка те с ЕС, само 23,2 % от интервюираните лица дават положителен отговор. Вината за нереализираните очаквания се насочваше към управляващите, а надеждите за подобрение към новата политическа партия със символичното име „Граждани за европейско развитие на България“ (ГЕРБ) и нейния лидер Бойко Борисов. Борисов се появяваше всеки ден пред камерите и обясняваше простичко, че виновни за всичко лошо са „комунистите“ и ДПС. Много му повярваха и той поведе страната към мечтаното евроблагоденствие през 2009 г. Правителството на Борисов започна да прилага най-реакционните икономически рецепти за „финансова стабилизация” в условията на икономическа криза. България е страната в ЕС с най-ниски данъци върху печалбите на бизнеса и върху големите доходи и в същото време с най-ниския дефицит в държавния бюджет и външен дълг. Икономиката обаче е в колапс, доходите падат, безработицата расте заедно с цените и надеждите за благоденствие се пукат като сапунени мехури.

Финалът е известен – през февруари тази година Борисов и неговото правителство бяха пометени от стихийни улични протести. Правителството беше изненадано, но по-скоро изненадващо беше толкова дългото търпение на хората и липсата на протести в най-бедната страна в ЕС, с най-ниски доходи и почти 50 % от населението с риск за бедност и социално изключване според статистиката. Надеждите и илюзиите, свързани с ЕС вече са окончателно изчерпани в общественото съзнание и сега по-скоро има друга опасност, всички беди на капитализма, да бъдат обяснявани само с членството в съюза.

Равносметката от присъединяването към ЕС за икономическото развитие на България е ръст на брутния вътрешен продукт(БВП) от едва 10 %, за периода от 2007 до 2012, докато за същия шестгодишен период преди влизането в ЕС ръстът на БВП е 40 % или 4 пъти по-голям. Това са данни на официалната статистика. Без съмнение глобалната криза оказва влияние върху икономическото развитие на всички държави, но сравнението със съседните страни на Балканите показва, че тези, които не са в ЕС, се развиват по-добре, през последните години.

Кризата удари тежко най-бедните, доходите на които изостават значително от ръста на цените на стоките от първа необходимост през последните години. Броят на регистрираните безработни нарасна от 240,2 хиляди (6,9 %) през 2007 до 372,3 хиляди(11,2 %) към 2011, а през 2012 е още по-голям. Расте и броят на хората, които не се водят безработни, но нямат доходи. Сред тях има и много загубили работата си в други европейски страни поради кризата и завърнали се в България. Към тези изпаднали в тежко положение хора трябва да добавим и работниците, които формално имат работа, но не получават частично или изцяло заплатите си за дълъг период от време. По-тежко е положението и на 2 милиона пенсионери, на голяма част от които пенсията не стига да платят дори отоплението през зимата. Положението на всички тези хора и техните семейства е наистина непоносимо и техният брой никога не е бил толкова голям, колкото е сега.

Отрицателни последствия има разширяването на ЕС за наемния труд в старите страни от ЕС, в които се увеличава безработицата. Така например около един милион българи работят извън България и около 70 % от тях са в други страни от ЕС. Освен това, някои фирми, например от съседна Гърция, пренесоха част от производството си в България поради много по-ниските заплати на работниците у нас.

След като трудещите се губят и в старите, и в новите страни от ЕС, след като цените и безработицата растат по-бързо от доходите, има ли някой който печели от разширяването на ЕС? Има и това е само едрият финансов капитал, за който евтината работна ръка и новите пазари в бившите социалистически страни означава нови огромни печалби.

ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com

septemvri23@abv.bg

Категория: Политика
Прочетен: 1842 Коментари: 1 Гласове: 8
Последна промяна: 06.07.2013 13:37

image

През февруари 2013 г. страната ни преживя, макар и в умален вид, класическа „революционна ситуация”. Вследствие от двадесетгодишното управление на новата компрадорска олигархия назряха ОБЕКТИВНИ условия за същностни промени в социалната система – значителна част от социалните низини по решителен начин заяви нежеланието си да живее по старому, а сред социалните върхове се разразиха остри разногласия и междуособици, и пролича неспособността им да управляват по старому. Но подобни надигания на низините в повечето случаи биват последвани от периоди на отлив, на объркване, разединение и разочарование сред масите, което позволява на управниците временно да стабилизират положението си, да съхранят статуквото с незначителни отстъпки, като сериозните проблеми остават нерешени. По всичко изглежда, че така ще приключи и сегашният народен подем, но така или иначе февруари отвори нова страница в историята на страната ни. Тук Идейно-дискусионен клуб „23 септември” прави опит за предварителна оценка и равносметка на тези събития.

***

 

 

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба –
своя пурупурен гняв,
величав.

 

 

„Септември”, Гео Милев

В седмата година от приемането на България в проспериращия, щедър и образцов Европейски съюз страната беше разтърсена от масово, стихийно, неорганизрано от никого, народно недоволство. Отначало в Благоевград (на 28.01.2013 г. – на следващия ден след провеждането на национален референдум за бъдещето на ядрената енергетика у нас), после в други населени места и накрая в почти цялата страна улиците и площадите бяха заляти от гняв и сълзи на възмущение.Изведнъж „кроткият” и „търпелив” български народ показа, че не е нито безкрайно кротък, нито – безкрайно търпелив.

Подобно развитие на нещата не беше очаквано от никого – най-малко от правителството и парламентарното мнозинство. До последния момент те тънеха в самодоволно неведение относно натрупващата се в недрата на обществото енергия на протеста. Броени дни преди началото на събитията „харизматичният” министър-председател се хвалеше пред телевизионните обективи колко висок бил рейтингът на неговата партия в сравнение с рейтингите на разноликата (всъщност – безлична) опозиция, а ден преди да подаде оставка, пак от телевизионния екран, той заяви: „Няма да подам оставка. Ще се боря докрай срещу Станишев (!) и Доган (!)”. Но не само премиерът Борисов и неговите съпартийци се оказаха неподготвени за избликналото народно негодувание. Изненадани се оказаха и „обективните” средства за масово осведомяване, които твърдят, че уж отразяват „всички гледни точки” и че продуцират предавания, „които искат да чуят общественото мнение”. Изненадани бяха и „надпартийните” социологически агенции, които се надпреварват (т.е. „конкурират се”) да следят „пулса на обществените настроения”.

Поводът и причините

Непосредствен повод за протестите станаха високите сметки за ток. Оказа се, че през ХХІ век (въпреки необичайно топлата зима) в една страна-членка на Европейския съюз употребата на електрическа енергия за битови нужди е станала недостъпен разкош за немалка част от населението – безработни, пенсионери, трудещи се с ниски доходи. Хора, които десетилетия наред бяха свикнали да използват ток и електроуреди за осветление, отопление, готвене, сега се бяха превърнали в неплатежоспособни длъжници на чуждестранни енергоразпределителни дружества.

Но сметките за ток дадоха само началния тласък. Излизайки на улиците, давайки израз на непоносимото положение, в което бяха поставени, хората започнаха отначало плахо, а после все по-отчетливо да споделят и множество други тегла и неправди, които ги притискат отвсякъде.

На първо място – липсата на работни места. При един милион и половина емигрирали българи, за да търсят препитание в чужбина, стотици хиляди са без работа в собствената си страна (чиито богатства през последните две десетилетия станаха частна собственост на родни и чужди „богопомазани” предприемачи).
На второ място – ниските доходи на много от онези, които въобще имат работа...
На трето място – растящата възраст за пенсиониране; – за десетки, ако не и за стотици хиляди трудещи се българи излизането в пенсия на стари години се оказа неосъществим блян в капиталистическа България...
На четвърто място – непосилните цени на много от лекарствата...
...растящите такси във ВУЗ-овете...
...в много фирми с месеци не се изплащат заплати за реално положен труд...
На пето място – закриване на болници, при което десетки хиляди „равноправни” български граждани са принудени да пътуват на сто и повече километра по разбити планински пътища, за да получат елементарна или животоспасяваща медицинска помощ (а конституцията „гарантира” и правото на безплатна, тоест общодостъпна, медицинска помощ, и равенство в правата)...
На шесто място – грабителските практики на монополисти, прекупвачи, посредници от всякакъв род (включително банките, които „произволно” променят лихвите по отпусканите заеми), всевъзможни мошеници и кожодери...

Да не говорим за срива в равнището на образованието; за разрухата в промишлеността...; в селското стопанство (само 1/4 от консумираната в страната селскостопанска продукция е българско производство, а през 60-те години на миналия век българският износ на домати влияеше на световната цена и страната, при напълно задоволен вътрешен пазар, изнасяше 230 хиляди тона десертно грозде) ...; в транспорта (БДЖелезници от много години са фактически във фалит и са принудени да закриват линии, просъществували още от царско време); да не говорим също и за упадъка в културата (с изключение на чалгата), в спорта (достатъчно е да се сравнят олимпийските медали, световните титли и световните рекорди на български спортисти преди 20-25 г. и днес). А какво да кажем за криминалната престъпност, много от формите на която в миналото бяха непознати или почти непознати – като рекет, телефонни измами, разпространение на наркотици, търговия с роби (проститутки за високоцивилизованите, „нормални”, „бели”, европейски държави)...? Ами за сведената до минимум и предназначена за износ (за Ирак, Афганистан, Босна, Мали) „българска” армия...? Или за изсечените гори...? Или за покритите с бетон и заведения за хазарт курортни комплекси (част от които са просто места за алкохолен туризъм на европейската младеж) по Черноморието (и в полите на Пирин)..?. Или за многострадалната съдебна система?...

И всичките тези (и не само тези) прелести разкрасяват живота в родината ни вече повече от две десетилетия – при престъпното нехайство и съучастие на държавата, на демократично избраните държавни институции...Българският народ, суверенът на България, Негово Величество Гласоподавателят, като че ли наистина е безкрайно търпелив, както си мислят неговите „приятели” и „благодетели”...(?)

Но „когато има милиони хора с потъпкано достойнство, винаги има и малцина с достойнство за цял народ” (Хосе Марти)...И през размирния февруари трима български граждани се самозапалиха демонстративно пред сградите на властта в своите градове – нещо небивало в нашата история...Пламнаха като живи факли в израз на протест срещу безправието на обикновения човек...Ако самозапалилият се в Сайгон през 1963 г. будистки монах Куонг Дък (в знак на възмущение от престъпленията на тамошните управници и американски военни съветници) е герой на своята страна, ако Ян Палах, който се самозапали на Вацлавския площад в Прага през януари 1969 г., протестирайки срещу унижението на своя народ, днес е национален герой на Чехия, то самозапалилите се Пламен Горанов (на 20.02 във Варна, починал на 03.03) и Венцислав Василев в Раднево (на 26.02, починал на 10.03) би следвало да бъде признати за герои на българската работническа класа...(„Пламен е герой на трудовите хора” – това заяви пред телевизията една жена по време на траурната церемония във Варна). Самозапалването не е акт на стандартно самоубийство, на просто бягство от страданията на живота, с каквито имат работа психиатрите, то винаги е акт на саможертва в името на висок човешки идеал...(В деня на националния празник, 3 март, по време на протестите в град Русе, граждани пуснаха в небето три бели балона като символичен израз на своята мъка и съпричастност, но и на възхита от постъпката на тримата ни сънародници.)

Перспективите

Протестите на българските граждани вече постигнаха известен успех. Свалено беше най-харесваното и най-хваленото на Запад „българско” правителство (а и самото правителство не минаваше ден без да се похвали пред народа си колко го харесват и хвалят чуждите господари) – правителство, което безпрекословно следваше стратегиите на Световната банка и на МВФ, стратегии, начертани във Вашингтон и Брюксел (финансов министър през целия мандат беше пратеникът на Световната банка и смятан за един от нейните най-добри специалисти – Симеон Дянков, собственик на имоти отвъд океана на стойност $1,7 млн). Свалени бяха също и цените на електричеството – с 6-7% (от 5 март). В сравнение с тези, извоювани от протестиращите, успехи обаче много по-важен е въпросът за онова, което предстои – ще настъпи ли желаната от протестиращите ИСТИНСКА ПРОМЯНА в обществения живот?

В близко бъдеще са възможни още някои козметични промени – промяна в неособено съществени текстове от конституцията и в отделни законови разпоредби, неголямо отпускане на коланите и...това, най-вероятно, ще е всичко засега. За съжаление, пътят, който предстои на Бългория към съществена промяна в статуквато, е още дълъг, криволичещ и стръмен. Колко време ще отнеме този път е невъзможно да се предскаже. Продължителността ще се определя от две неизвестни към настоящия момент „величини”. Първата от тях се отнася до това как ще протече и какво отражение ще даде развитието на световната капиталистическа криза. Тази криза е фактор с обективно значение за обществения живот в нашата страна, нейното влияние може да бъде ограничено в известна степен чрез адекватни мерки, но не и да бъде сведено до нула ((Цикличните икономически кризи са обективни, закономерни явления в капиталистическия свят, те нито могат да бъдат предизвикани умишлено от някого, нито могат да бъдат предотвратени (и никога не са били предотвратявани освен чрез опустошителни войни), те могат, най-много, да бъдат отложени или смекчени, което по правило води до усилване на кризисните явления впоследствие. Върху причините, породили настоящата криза (тя започна преди пет години – през последното тримесечие на 2007 г. в САЩ, но сривът на жилищния пазар беше започнал още преди това), и перспективите за нейното преодоляване, ще разискваме на друго място. Тук само ще отбележим, че тя вече предизвика сериозни социални конфликти в арабските страни, в Европа, особено в южната част на континента, а също и в САЩ, където възникна движението „Окупирай Уолстрийт!”. В близките 1-2-3 години не е изключено да настъпи непродължително подобрение в световната конюнктура, което, ако се случи, най-вероятно ще доведе до временно снижаване на градуса на социалното напрежение в нашата страна дори и без да бъдат осъществени дълбоки промени в обществената система.))

Втората неизвестна засега „величина” се отнася до скоростта, с която ще протекат процесите на самоосъзнаване и самоорганизиране на онеправданата част от българските граждани. Тоест, тук става дума за процесите в общественото съзнание, за фактори от субективен порядък. В това отношение протестите недвусмислено показват, че все още липсва достатъчно яснота за причините, довели до бедственото положение; огромната част от протестиращите само смътно се досещат къде трябва да се търси истинската причина. А без яснота за ИСТИНСКАТА ПРИЧИНА е невъзможно да се постигне ИСТИНСКА ПРОМЯНА. Истинската промяна изисква отстраняване на причината, която лежи в основата.

Ето защо за постигането на истинска промяна е необходим ресурс от кадри – безкористни, ориентирани в съвременната действителност, изпълнени със чувство на обич и синовен дълг към своя страдащ, угнетен народ – ресурс от кадри, който да посочи първоизточника на бедите и несправедливостта и да съдейства за повишаване на равнището на съзнание и сплотеност на широките трудещи се слоеве. Само последните – сплотени, решителни, ясно осъзнаващи трудностите и препятствията – могат да отворят вратите за по-разумно устроен обществен живот, за себе си и за своите деца. Проблемът обаче, най-болният и неотложен проблем днес, е в липсата на такъв кадрови ресурс – налице е остър, отчайващ дефицит от предани на народа кадри, които да се заемат с апостолска – едновременно просветителска и организаторска – дейност сред масите и да им помогнат да осъзнаят своето положение, своите коренни интереси, своите възможности и необходимостта от организация, от организирана и задружна борба, от взаимопомощ. Без формирането на такъв авангард – организатор на народа – никаква обективна „революционна ситуация”, никаква „общонационална политическа криза”, никакво стихийно надигане на масите няма да доведе до истинска и трайна промяна. Енергията на народния гняв не би била насочена в адекватна посока, би се разпръснала в преследването на маловажни и второстепенни цели и не би довела до съществено подобрение в живота на трудещите се.

Отсъствието на такъв авангард изключително облекчава задачата на защитниците на статуквото, позволява им почти безпрепятствено да манипулират общественото съзнание. Това, което виждаме, слушаме, четем чрез средствата за масово осведомяване напоследък, е именно умело поднесена манипулация. Под маската на солидарност и загриженост за исканията на протестиращите, журналистите, след като все пак са излъчили изказвания (2-3 изречения) и реплики на някои от протестиращите, канят в телевизионните студия за интервюта и коментари върху събитията подбрани „безспорни” специалисти („утвърдени експерти и капацитети”) – социолози, икономисти, политолози, повечето от които са на хранилка в някоя от фондациите на Джордж Сорос(1); прибягва се също и до помощта на така наречените „знакови фигури на прехода”, т.е бивши министри, премиери на преходни правителства, президенти (Желев, Стоянов). Целта на манипулативните предавания и коментари е протестиращите да бъдат разединени, като се акцентира върху разнопосочността на техните конкретни искания и заедно с това (и във връзка с това) – да бъдат накарани да се задоволят с обединение около несъществени, незастращаващи статуквото, промени в обществената уредба. От една страна се заявява, че проблемът е в недоверието на хората към институциите, че е на лице конфликт между гражданите и институциите и че, за да се преодолее недоверието и конфликтът, е необходима институционална промяна – промяна в законите и конституцията (! – колко революционно), например, мажоритарен вот при избори за Народно събрание, мажоритарни избори и за областни управители, президентска република (или поне увеличаване на правомощията на президента) и др. подобни. Така въпросът и споровете как да се реши сложната социална ситуация, се изместват към това дали мажоритарното гласуване е по-демократично, по-близко до пряката демокрация, или пропорционалната система е все пак за предпочитане, тоест сериозният социален проблем се подменя от проблем, който е съвършено второстепенен, може да се каже: подменя се от псевдо-проблем, като целта на подмяната е да се успокоят хората, че промяна в положението все пак ще настъпи. А от друга страна и в същото време медиите заявяват, че трябва да се внимава, да не се допусне институционален хаос, за да не се плъзне страната към пропаст. Призовават също да не се политизира протестът на хората от улиците, твърдят, че борбата трябва да се сведе единствено да борба срещу монополите (енергоразпределителните дружества, Топлофикация и др.), че в противен случай решаването на неотложните искания на протестиращите, които не могат да платят сметките си, ще бъде отложено за неопределено време в бъдещето, твърдят още, че всички политически партии на т. нар „преход” са компрометирани, но последното не пречи на медиите непрекъснато да излъчват посланията на същите тези партии.

Почти всички подобни разсъждения в контекста, в който се излагат от медиите, са измама.

Не е вярно, че проблемът не бива да се политизира. Конкретните искания на протестиращите могат да бъдат частично „решени” от специализирани неполитически или полуполитически органи и институции като ДКЕВР, но докато не се отстрани общият корен на всички беди, намерените решения ще бъдат временни, палиативни, т.е. те ще са само „прах в очите”, и обществото отново и отново ще се изправя пред същия общ проблем, макари проявяващ се в модифицирана форма. А отстраняването на този общ корен изисква политически средства, политическа борба и победа.

Не е вярно, че съществува конфликт между гражданите и институциите. Конфликтът е между граждани и граждани, между онеправданите от системата граждани от една страна и, от друга страна, облагодетелстваните – онези граждани, които тя поставя в привилегировано положение. Институциите са само щит, средство на привилегированата класа в борбата й за защита на нейното привилегировано битие, срещу онеправданите.

Не е вярно, че партиите на прехода са мъртви, дискредитирани, компрометирани. Някои от тях наистина отидоха в небитието или са на път за там, но така е само в организационно отношение. А в идейно отношение те продължават да живеят – жива е тяхната философия, идеология, теория и тя се възприема и преповтаря от нововъзникващите политически организации. Всички партии на прехода – съществували по-рано, съществуващи сега или зараждащи се в момента – са всъщност една и съща партия, те са само различни крила и перца на политическата партия, която изразява и защитава интересите на привилегированото малцинство от капиталисти и техните сътрапезници (това се отнася с пълна сила и за БСП, въпреки илюзиите, които се споделят от много нейни гласоподаватели). И тази единна партия на капиталистическата олигархия, постоянно възраждаща се, появяваща се под все нови и нови форми, разполагаща с всички ресурси на властта, парите и медиите, продължава да препречва пътя към истинската промяна. Затова, въпреки периодичните смени на държавното кормило, девизът на протестите в цялата страна – „Искаме промяна, а не подмяна!” – е съвсем уместен. Но за целта е необходима политическа борба (и жизнеспособен политически субект – политически авангард, организатор на народната съпротива, какъвто липсва), за да бъде действително, на практика, преодоляно противодействието срещу истинската промяна.

Не е вярно също, че конституцията (и законите) сама по себе си е виновна за социалното бедствие, в което попадна страната ни. Имаме конституция като конституция – буржоазнодемократична по характера си. Такива конституции има не една и две, подобни на нея се срещат къде ли не под Слънцето Причината за бедите не е в нейните текстове, причината е много по-дълбока – погрешна е самата философска основа, върху която се върши всичко през така наречения „преход”. Погрешна е не буквата, а духът, на основния закон и на прехода като цяло.

По самия си замисъл този „преход” е не движение напред, а връщане назад, в далечното минало, Идеал при прехода бяха и продължават да бъдат условията от ХІХ век, условията, при които дребната частна собственост все още е била жизнеспособна – заради този „идеал” беше разпарчетосана държавната собственост – в индустрията, в транспорта, в строителството, в здравеопазването, в курортното дело и т.н., заради частнособственическия идеал земята беше върната в прословутите „реални граници”...И в резултат се оказа, че частните собственици не са в състояние да стопанисват пълноценно съществуващото национално богатство. Частните предприемачи са парализирани от кризата и въпреки че са уж предприемачи, не предприемат нищо; богатствата, т.е. частните капитали, лежат замразени или се изнасят в чужбина, но там машината на капиталистическото предприемачество, както се вижда, работи на празни обороти. Частните работодатели, въпреки че уж дават работа, не само че не дават, а унищожават работни места (след като преди двайсет и няколко години в България се появиха частните „работодатели”, в страната бяха ликвидирани между един и два милиона работни места) Не е ли парадокс, че преди 40 години България се оказа способна да изгради ядрена електроцентрала, благодарение на която все още имаме електроенергия на поне донякъде съотносима с доходите цена, а днес и правителството, и повечето от опозиционните сили гръмогласно признават(2), че за „съвременна” (т.е. капиталистическа) България подобен строеж би бил разорителна катастрофа, пропадане в дългово робство за поколения напред...Онова постижение, което преди 40 г. е било напълно по силите ни, днес е станало непостижимо.

Докато не бъде преодоляна, отречена, заклеймена идеологията на прехода, никакво свястно – в унисон със съвременното ниво на развитие и в съответствие с коренните интереси на трудещите се – решение на проблемите пред България не е възможно. Решението изисква на първо място да се осъзнае основното препятствие, основният противник пред истинската промяна.

Рано или късно българските граждани ще осъзнаят това и ще осъществят промяната. Вече казахме, че пътят към такова съзнание ще е дълъг и труден. Но друг път просто няма...А известно е, че и най-дългият път започва с първата стъпка. И бурният февруари на 2013 г. направи именно това – поставено беше началото, направена беше първата стъпка. Какво ни дава основание да смятаме така?

Изненадващо за мнозина, протестиращите почти единодушно констатираха, че кризата в България и в техния собствен живот продължава вече 23 години, т.е. от началото на прехода, и заклеймиха всички подвизавали се на политическата сцена партии през този период. Разбира се, в тази констатация в повечето случаи се влага не толкова радикален смисъл, какъвто би следвало, но самият факт – отрицателната оценка на целия период – показва, че напрегнатото търсене на истината вече е започнало...

Освен това и наред с това, показателно е, че в много от проявите на протеста отчетливо личеше, че гневът и възмущението са насочени не само към действителността, към системата, но и към себе си, към собственото търпение и примирение, към собственото лековерие... Карл Маркс още в началото на своята дейност беше забелязал, че революционните движения в историята започват с възмущение на хората от самите себе си, възмущение от това, че са позволявали да ги потискат и тъпчат, да ги приспиват и заблуждават...

И накрая – още един обнадеждаващ симптом: при протестите срещу електроенергийната мафия този път нямаше никакъв расистки отенък. В други случаи по подобен повод сме чували да се говори, че сметките ни за ток са високи, понеже хората от циганското малцинство (за които няма работа и най-често са принудени да се препитават от кофите за боклук) не плащат своите сметки („ние плащаме заради тях”). Нищо такова не прозвуча из страната през февруари. Изглежда, сред трудовите хора се утвърждава убеждението, че всички ние – трудовите хора на България, независимо от етническа и верска принадлежност, имаме един общ не етнически, а социален противник и че от противопоставянето и враждите между нас печели именно той.

Тези особености на февруарския протест подсказват, че „безглаголното търпение” на хората на наемния труд у нас е изчерпано. Започва пробуждането.

***

(1) Кой е Джордж Сорос? – милиардер, мега-спекулант, спонсор на множество „благотворителни” фондации, занимаващи се с манипулации и пропаганда на неолибералните теории; за възгледите на някои от неговите многобройни служители ще стане дума надолу; някои изследователи предполагат, че Дж. Сорос е само подставено лице на американската администрация, която чрез фондовете на своите тайни служби е истинският източник на средства за подобни фондации.

(2) Справка – позицията на правителството и на Синята коалиция при дебатите във връзка с националния референдум за бъдещето на ядрената енергетика у нас.


ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
Категория: Политика
Прочетен: 1286 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 06.07.2013 05:07
Стихийните протести на докараните до мизерия и отчаяние хора изненадаха всички – правителство, политолози, социолози, медии. Всъщност не би могло да има нищо по-закономерно от масови протести в държава, която е с най-ниски доходи и най-голям процент бедни(49 % според Евростат) от населението в ЕС. През изминалите 23 години редица правителства бяха принудени да подадат оставка предсрочно и нито едно не успя да стигне до втори мандат. Общото между тях беше, че всички те без изключение провеждаха една и съща политика на безогледно налагане на реакционни икономически идеи и патологични форми на господство на чуждия капитал, и всички оставаха изненадани, че тази политика води до масова бедност и недоволство. Партията на бившия „успешен” премиер и лидер на десните Костов сега прави коалиции, за да се добере до парламента. Партията на бившия цар и министър-председател Симеон дори и това не успя да направи на последните избори. Влизането на България в Европейския съюз се очакваше с огромни надежди, че ще донесе обещаваното благоденствие и когато то пак не настъпи се появи „спасител“ в лицето на бившия шеф на охранителна фирма и главен секретар на МВР – Бойко Борисов. Бойко се появяваше всеки ден пред камерите и обясняваше простичко, че виновни за всичко са „комунистите“ и ДПС, които са попречили на златния дъжд от Брюксел да се изсипе върху измъчения народ. Повярваха му и той поведе страната към мечтаното евроблагоденствие. Дори партията, създадена от Борисов се наричаше символично Граждани за европейско развитие на България – ГЕРБ. Борисов назначи икономически екип, ръководен от десния фундаменталист Дянков, който започна да прилага най-реакционните икономически рецепти за „финансова стабилизация” в условията на дълбока икономическа криза. Доходите падаха, безработицата и цените растяха, надеждите за благоденствие се пукаха като сапунени мехури. В същото време Борисов режеше лентички на спортни зали и участъци от магистрали пред очите на изнемогващите хора, обясняваше им колко трябва да се радват, че живеят в „остров на стабилност“ и дори даваше съвети на своите колеги от другите европейски страни как да се справят с икономическата криза. След 3,5 години подобно „успешно“ европейско развитие закономерно се стигна до масови протести, които за Борисов бяха пълна изненада и първата му реакция беше да заяви, че няма да се оттегли, защото без него ще настъпи катастрофа. Още на следващия ден обаче осъзна, че с всеки изминал ден ще губи доверие и побърза да подаде оставка, за да спаси каквото може. Набързо беше измислено и оправданието, че се оттегля, защото не желае да се пролива кръв. Това оправдание очевидно беше предназначено за хора с къса памет, които са забравили дейността му като главен секретар на МВР и прочутата атака с гранатомет, извършена по негова лична заповед, при която напълно безсмислено беше убит човек.

Непосредственият повод за протестите са непосилните сметки за ток, който населението купува след приватизацията на електроразпределителната мрежа през 2004 от дружества, идващи от по-богати европейски държави (Германия, Австрия, Чехия). Но това е само върхът на айсберга. Здравеопазването е в окаяно положение – затварят се болници и редица населени места остават без спешна медицинска помощ. Безработицата е рекордна, но често и тези, които работят, не получават заплати. Сметките за парно и вода също са непосилни, лекарствата – недостъпни, а фирмите за телекомуникационни услуги буквално издевателстват над клиентите си.

Докараните до отчаяние и безизходица хора, които Борисов нарича „лош човешки материал”, търсят трескаво изход и не е тяхна вината, че не знаят какво може да им помогне. Един от неформалните ръководители на протеста се оплакваше най-искрено пред телевизионните камери, че всички подават оставка – правителство и дори Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, и няма срещу кого да протестира и от кого да иска нещо. Оставка не може да подаде само президентът Плевнелиев, но от създадения от него обществен съвет, в който влизат главно олигарси, десни икономисти и социолози, не може да се очаква нищо полезно. Рецептите, предлагани от тези съветници и прилагани на практика, доведоха до кризата и в бъдеще могат само да я задълбочат.

За да се намери изход, трябва да се открие причината за кризисните явления които обхващат всички сфери на живот. Нека започнем от конкретни примери, за да се стигне до обобщения. Кои са главните причини за ръста на цените на тока? На първо място това са огромните печалби на европейските дружества, на които беше продадена държавната електроразпределителна мрежа. На тези дружества беше гарантирана отначало 16 %, а сега 9 % годишна възвращаемост на вложения капитал, а преди това, когато бяха държавна собственост, тази възвращаемост беше около 3 %. Освен това те могат да сключват каквито си искат договори за доставка на стоки и услуги и разходите после се включват в цената на продаваната от тях енергия. След тях идват печалбите на производителите на скъпа електроенергия, която се изкупува задължително по много високи цени(слънчева, вятърна, от когенерация, въглища и т.н.) и също влиза в цената на енергията за потребителите. Тези производители също са изцяло чужди или местни частни фирми. След това не може да не се спомене спирането на четири блока на АЕЦ Козлодуй, под диктата на ЕС, както и прилагането на всички европейски директиви и политики, които винаги водят до повишаване цените на енергията за потребителите. Още една причина са печалбите на чуждите и местни фирми които доставят горива, на оборудване и услуги в енергетиката. Всички изброени причини показват, че високите цени на електроенергията са следствие на стремежа на чуждите и местни фирми в отрасъла към максимална печалба, за което те получават пълната подкрепа на нашето правителство и на Европейската комисия. И всичката тежест се стоварва върху гърба на потребителите. По същия начин може да се докаже, че високите цени на всички други стоки, храни, услуги, лекарства, са следствие стремежа към максимална печалба на чуждите и местни производители и търговци.

Ако се обърнем и към проблема за недостатъчните доходи в националния бюджет и вечния недостиг на средства за здравеопазване, образование, наука и култура този проблем се дължи на извършената приватизация на външна и вътрешна търговия, банки, застраховки, държавни предприятия и т.н., в резултат на която техните печалби вместо в бюджета се присвояват от новите частни собственици. В България този проблем допълнително се задълбочава от въвеждането на плосък данък върху печалбите на бизнеса и върху доходите на физическите лица с рекордно ниска стойност от едва 10 %. Няма друга европейска държава, в която печалбите на бизнеса и високите доходи да се облагат с толкова ниски данъци.

С други думи, всички днешни икономически проблеми в България и в света са пряко следствие на стремежа на капитала към максимални печалби, което пък е основен икономически закон на обществената система, която смени у нас социализма преди 23 години. В рамките на капитализма не е възможна някаква радикална и трайна промяна към по-добро. Но смяната на обществената система не може да стане лесно и бързо. Смяната на системата изисква задължително да се направят определени стъпки. Първата стъпка е осъзнаване необходимостта от смяна на системата и създаването на организация, която да си постави такава цел. След това тази организация трябва да спечели подкрепата на масите. Следващата крачка е да извоюва политическата власт срещу съпротивата на господстващата класа. И накрая, най-трудната стъпка, или по-скоро дълго пътуване, е да се изгради новото общество. Очевидно е, че до днес ние не сме направили дори първата стъпка в тази посока.

Означава ли това, че е безполезно днес да се води борба за конкретни искания, като намаляване на цени на стоки и услуги, скъсване с политики на ЕС, прекратяване на множеството неизгодни договори, с които е обвързана страната ни, връщане на държавата на приватизирана собственост, премахване на плоския данък и по-голяма данъчна тежест върху големите печалби и доходи, спасяване на конкретни предприятия, доведени до фалит, запазване на работни места и т.н? Не би трябвало да се отказваме от тази борба по конкретни въпроси днес, не само защото дори и дребните и временни успехи ще носят някакво облекчение на мизерията и страданията на хората, но и защото точно в тази борба ще се развиват и укрепват солидарността и класовото съзнание на експлоатираните и тя ще улесни както изграждането на организацията, която има за цел смяна на системата, така и спечелването на масите на нейна страна.

Днес не е възможно да спечелим веднага масова подкрепа за премахване на капитализма, но можем да покажем, че ЧЕЗ, ЕВН и подобните на тях могат да бъдат прогонени и цените значително да се намалят, стига народът настойчиво и решително да протестира срещу ограбването.

По същия начин е възможно да скъсаме с всички неизгодни за нас политики и договори с ЕС, и дори да пуснем спрените блокове на АЕЦ Козлодуй. Естествено, ще ни наложат санкции, ще ни спрат част или изцяло обещаните 15 милиарда евро до 2020. Но като вземем предвид, че ще трябва да платим за същия период около 5 милиарда евро членски внос на съюза, а получаването на тези 15 милиарда е свързано с такива условия и ограничения, че обикновено само част от тях могат да бъдат усвоени и че те се получават главно под формата на определени стоки и услуги по много високи цени, в крайна сметка ще се окаже че с нашите 5 милиарда членски внос, страната ни може да купи повече и по-важни за икономиката стоки и услуги, отколкото с обещаните 15 милиарда от ЕС. Но още по-важно е, че положителният ефект от неспазване на европейските директиви, изисквания и ограничения, със сигурност ще надхвърли очакваните 15 милиарда от ефрондовете. Следователно, няма причина да не се установят по-равноправни и изгодни за страната ни отношения с ЕС.

Така, постепенно от борбата по конкретни въпроси експлоатираните ще се учат да различават идеите и организациите, служещи на системата, която днес ги задушава, от тези които служат на техните интереси и ги водят към истинска промяна, към социализъм.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
Категория: Политика
Прочетен: 1207 Коментари: 0 Гласове: 3
Последна промяна: 03.07.2013 00:49


ІV. ЕВРОПА НА 27-те – СИМВОЛ ЗА “КРАЙ НА ЯЛТА”

 


През януари 1992 г. Министрите на Външните работи на страните-членки подписват в Маастрихт (Холандия) пакта, за който дъжавните глави на “12-те” са се споразумяли на срещата на върха в този град на 9 и 10 декември 1991 г. Главни цели: установяване на европейските граници, икономически и монетен съюз, обща външна политика и обща политика на “сигурността”, което да доведе до обща отбрана.

а) Нови термини:
- Засилване на “сцеплението” означава “по-слабите страни да приемат да направят усилие за “модернизиране” и за изравняване на нивото им според определените през декември 1991 г. в Маастрихт изисквания, и за сътрудничество в съдебната и полицейска области, необходими за приемането им в Общия пазар”;

- принципът на “субсидиарността” (въведен по искане на Германия и Англия) е фомулиран по следния начин: “В областите, които не са от “компетенциите” на Общността, тя може да се намеси във вътрешните работи на страните-членки според “принипа на субсидиарността” само ако, и в случай че, целите на акциите предприети в Европейския Съюз не могат да бъдат осъществени достатъчно добре от страните-членки, и в случай че желаните резултати по предвидената дейност ще могат по-добре да се постигнат, единствено на нивото на (т.е. с намесата на) Общността”. И се добавя, че страните са “поканени” да не издават закони, надминаващи рамките нa необходимото за постигане на целите на Съюза.
Казано накратко, Европейският Съюз може да се меси във вътрешните работи на страните-членки дори и в области, които не са предвидени в европейските правлници. Но и страните нямат право да предприемат друго, освен предвиденото от Съюза.

б) Нови положения:
- Органите на Европейския Съюз стават от четири на пет. По искане на Англия е прибавен Счетоводен Двор, за “да се осигури по-стриктен контрол на дейността на Съюза”.

- Решава се европейскотo гражданство да позволява на чужденците от Съюза да гласуват и да се представят на избори за кмет (!) в страната, в която живеят.

- Откриват се нови области на европейските “компетенции”: здраве, образование, култура, индустрия, транс-национални мрежи (транспорт, телефон).

- Създава се статут на бъдащата Централна Европейска Банка и на Европейския Монетен Институт, предвиден за 1 януари 1994 г. “Безвъзвратно (!) се върви към третата фаза – общата монета евро” (първа крачка към намаляване на суверенитета на страните), ... въпреки отрицателното обществено мнение, което смята, че с общата монета цените ще се вдигнат многократно.
« Централната Европейска Банка и Централните национални банки представляват европейската система от централни банки..., под ръководството на органите на Централаната Европейска Банка (ЦЕБ)... Главната цел на Европейската Система от Централни Банки е да осигури стабилност на цените. Без да възпрепятства тази цел, тя подпомага основната икономическа политика на Съюза, за да допринесе за осъществяването на проектите му... Единствено ЦЕБ има право да издава европейската монета. Тя е независима при изпълнението на задачите си и в управлението на финансите си. » (член І-30).
“Независимостта” на Централната Банка е доказателство, че – както Ленин посочва - в империалистическия стадии на капитализма (т.е. “монополистичния капитализъм” – понятието “империалистически стадий” е въведено от икономистите в края на ХІХ век, за да подчертаят различието от началната фаза на капитализма, при която предприятията са семейни; постепено - при всяка капиталическа криза, предизвикана от неплановото производство – те се откупуват от крупни банки, т.е. от финансовия капитал, и от едри капиталисти, създавайки “монополите”), финансовият капитал става главна сила - диктатура - на монополите.
В такъв смисъл, Европейският Съюз се гради под ръководството на финансовия капитал и в негов интерес. Всички заявления за демократизация на европейските органи са празни думи, за заблуждение на наивните.

- Решава се обща визова политика със санкции на външните граници на Съюза (чл. 100с). Но под претескт, че бившите социалистически страни “нямат възможност” да пазят границите, ще бъде запазена вътрешна граница за втора проверка.

- Решава се Парламентът да се присъедини към разработката на правилници и директиви, които ще се приемат съвместно с Европейския Министерски Съвет (гл. ІІ). Т.е. Парламентът “разширява” властта си чрез процедурата на “съвместно решение”! Но тази власт е по-скоро фиктивна, отколкото реална, като се има пред вид, че представените в Парламента партии – от “реакционните” консерватори до социал-демократическата “левица” - в унисон са съгласни с европейската политика. В такъв смисъл, не се очаква от Парламента да играе независима роля.

- В глава V се постановява:
- чл. J 3 – че някои решения могат да се вземат с болшинсво;
- чл. J 4 – относно отбраната се заявява, че “Съюзът на Западна Европа”
е в основата на Общността. Прибавени са две декларации:
1.- за отношенията между Европейския Съюз и Съюза на
Западна Европа; и
2.- за отношенията между Европейския Съюз и НАТО.
Излиза, че във военните действия решенията ще се взимат (с болшинство) от западните богати страни.

- По отношение на сигурността и външната политика, ролята на Европейския Съвет и на Министерския Съвет е засилена.

- Глава VІ, относно съдебната и полицейска области, предвижда засилено сътрудничество между правителствата.

 


1. От Единния Акт (1985 г.) до пакта в Маастрихт (1991 г.)

 

През юни 1985 г. в Милано е приета програма, “позволяваща да се построи единния пазар”, наречена “Единен Акт” (това наименование, което няма никакъв смисъл в европейската терминология, е явно копие на американския модел за държавно управление). Председателят на Европейската Комисия, Жак Делор - “социалист”, е много активен през 10-годишния си мандат. Той предлага да се премахне “парализиpaщото” вето и да се гласува с болшинство (наречено квалифицирано без правото на вето), вместо с единодушие, което променя 20-годишната практика в Общия пазар. Такива въпроси като: признаване на дипломите (дипломите от частното образование не са признати национално в повечето от страните-членки), директивата за обществените строежи (позволяваща на частните фирми да получават държавни поръчки), банковата директива (превръщаща банките в частни), и т.н. - въпроси, разработени от неотдавна създадената Кръгла Маса - са гласувани в Европейския Съюз с “квалифицирано болшинство”. Тези “придобивки” напълно отговарят на интересите на индустриалците.

С рухването на Берлинската стена през 1989 г. и с пакта в Маастрихт от 1991 г. се открива нова ера в политическата сфера: най-накрая се говори открито за европейска държава, за външна политика, за полиция, за отбрана! Но ... трябват нови методи за провеждане на тази политика, а те още са несигурни. Трябва да се построи “нов модел”!
До края на мандата си - 19 януари 1995 г. - Жак Делор с упорит труд, твърдост и много преговори, постепенно успява да преустрои “Европа на 15-те”.

Политиката, подхваната от Жак Делор се продължава и след неговия мандат. Продължава да се действа по “Бялата книга” (“меморандум” на основните положения, залегнали в дейността на Съюза), създадена по времето на Жак Делор.
В 1996 г. се сформира “Между-Правителствена Конференция (CIG), която има за задача да преустрои пакта в Маастрихт, и да подготви разширението на “Европа”.

Постигнатите резултати представляват голяма “революция”:
- в “обществото на информацията” (т.е. вкарването нa всички данни в компютри);
- в “освобождаване от съществуващите норми (нормите в защита на трудещите се), но в определени рамки, за да се избегне хаос” (не всеки трябва да има право);
- в “намаляване на стойността на труда, избягвайки (!) намаляването на социалните завоевания на трудещите се” (формулировката цели да се избегне съпротивата на масите);
- в “премахване на данъците върху образованието и върху науката” (за да не бъдат таксувани от държавата след като се превърщат в частни);
- с въвеждане на понятието “правотo на инициатори”, “ролята на авангард” за малцинство от страните-членки (за да се позволи да се концентрира властта в ръцете на едрата буржоазия от малцината богати страни);
- за първи път се предвижда “преустройството на бившите социалистически страни” и приобщаването им към Европейския Съюз.

 


2. От Пакта в Амстердам (1997 г.) до Съвета на върха в Копенхаген (2002 г.)

 

Амстерамският пакт е втора крачка към новия модел.
- Решава се да се преустроят органите на Европейския Съюз, за да може разширяването му с “източните страни” да не парализира Съюза (!) - чрез намаляване на броя на Комисарите, или чрез преразпределение на тежестта на гласовете в Министерския Съвет на базата на “голями страни” (Германия, Англия, Франция и Италия), чийто глас да е решителен.
Член І-22 от Проекта за Конституция предвижда: « новият пост Председател на Европейския Съвет да представя в чужбина външната политика и въпросите по сигурността, без да “смущава” задачите на другия нов пост, Министъра на Външните работи на Съюза ».
Главният “проектант” на Конституцията, Валери Жискар Дестен упражнява вече натиск, за да бъде първия Председател. Конфликтите ще се увеличат с борбата за новите постове. При това, Брюкселската Комисия запазва ролята си на представител на Съюза в чужбина. Получава се разрастване на бюрокрацията, тъй като всеки нов пост ще има съответен кабинет. Това увеличава паразитния характер на Европейския Съюз (да напомним, че тези щедро платени функционери лежат на гърба на данъкоплатците). Но умножаването на почетните служби също така е признак за слабост, свързана с между-империалистическите противоречия - въпросът е винаги: кой ще надвие.

- Разрастването на “полицейския стълб” ще може да се осигури чрез пропагандата за “борбата с криминалността и с нелегалната имиграция”.

- Приоритет е даден на преминаването към обща монета.
Но Европейският Съюз е принуден да се противопостави (макар и с открита репресия) на опозицията и на социалната съпротива, нараснали във всички страни-членки, в резултат на изчезване на стабилността на работното място.

- И най-символичния момент в новия модел: – на 13 декември 2002 г. Съвета на върха в Копенхаген (Дания) решава приобщаването на страните от бившия социалистически лагер, « чийто символичен замах е слагане на край на резултата от Втората Световна Война – край на Ялта, ... прибавено към оттеглянето на Русия върху територията си през 90-те години на XX век ».

Европейската Конституция трябва да се подпише след влизането на страните от бившия социалистически лагер в Европейския Съюз. Това ще е раждането на “Нова Европа”! - сияят новите господари.

Бившите социалистически страни трябваше да се преустроят по начертания им път, за да се подчинят на жестоката пазарна икономика и на капиталистическата експлоатация. И те се отличиха с прилежността си и със стремежа си да изпълнят и най-унизителните изисквания за колонизирането им от империалистическия Европейски Съюз.
Това бе голям шанс за Запада. Отвориха се нови пазари и евтина високо-квалифицирана работна ръка, с което се помогна да се продължи живота на изгнилата капиталистическа система, чиято дълбока структурна криза е легнала на гърба на трудовите маси от цял свят.
Голям шанс, благодарение на страните, изоствили социалистическата система, изоставили комунистическия идеал и комунистическите идеология, патриотизъм и интернационализъм, изоставили обединението на масите за борба срещу неговите експлоататори!

Въпреки че България не е приета още в Европейския Съюз, тя с най-ускорен ритъм подписва редовно договори, обвързващи я да изпълнява европейските изисквания. За “Европа” нейното приемане в Съюза е чисто символично. Прибавената трета буква в международното означение (BGR, вместо BG) говори, че България вече не е считана за държава, а за регион.

март 2005 г.

ИЗТОЧНИЦИ:


- “Европа - 25 страни, една история” – сборник от статии на вестник “Льо Монд” от
1957 до 2003 г. – Париж, 2004 г.

- Жан-Люк Сале (историк) – “Аналитичен разбор на Проекта за Европейска
Конституция” – Париж, март 2005 г.

- Сюзан Жорж (политолог) – “Рапорта от Лугано”, Париж, 2000 г. (Лондон, 1999 г. –
под заглавие “Рапорта Лугано за запазване на капитализма в ХХІ век”)

- Списание “Марксически проучвания” № 57 - януари / март 2002 г., Брюксел:
- “Пътя към Европейска държава” от Анри Убен, доктор по икономика, и
- “Изграждането на Европа ... на репресията” от Раф Жесперс, адвокат.

- Списание “Марксически проучвания” № 65 - януари / март 2004 г., Брюксел:
- “Новата главна цел на Европейския Съюз: Лисабонския процес” от Анри Убен, и
- “Конституция, в която всичко е за изхвърляне” от Ервиг Льоруж.
ИЗТОЧНИК: 
www.septemvri23.com
septemvri23@abv.bg
Категория: Политика
Прочетен: 1027 Коментари: 0 Гласове: 0
Последна промяна: 02.07.2013 00:51
ІІІ. ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ


Да проследим историята на “Обединена Европа”.
В ХV век Чехия, Унгария, Полша имат проекти за мирно съжителство чрез обединяване на страните. Но този проект е отхвърлен от Франция и от Ватикана... Това днес се изтъква от Полша, като претенция за авторство за създаването на Европейския Съюз!
В ХVІІІ век, френските философи Волтер и Русо мечтаят също за една единствена европейска нация.
Но практическата дейност за осъществяване на тези идеи датира от ХІХ век.
След френските революции от 1848 г., Виктор Юго подема активна политическа дейност, като организира през август 1849 г. в Париж международен конгрес в защита на мира. На този конгрес той за първи път формулира понятието “Съединени Европейски Щати”: “Вие Франция, вие Русия, вие Италия, вие Англия, вие Германия и всички вие нации от континента, без да загубите различните си качества и славната ви същност, ще се претопите тясно в една по-висша единица, за да създадете европейското братство, както френските области са се претопили във единна Франция. ... Ще усъвършенствате Творението под погледа на Творителя-Господ, комбинирайки ... братството на човечеството с мощта на Бога.”

Идеалистичното му виждане за възможността да се избегне войната чрез мирно съжителство на противниците се възприема от “миролюбците” по време на І Световна война, които се отказват от съпротивление срещу нападателите, в името на “обединението на Европа” (един от тях е Троцки). В отговор, на 23 август 1915 г. Ленин публикува статия, пояснявайки, че при капитализма разбирателствата между капиталисти или между мощни страни са временни, с единствената цел да задушат заедно социализма, но помежду си те са в борба за запазване на колониите си един от друг, и по-конкретно, едни европейски щати ще имат за цел да се противопоставят на икономическия възход на Съединените Щати и на Япония. В заключение Ленин казва, че Съединените Европейски Щати при капиталистическия строй са или невъзможни, или реакционни.

В 1922 г. австро-унгарски аристократ (Рихард Куденхов-Калерги) основава с други капиталисти и политици Пан-европейски съюз, с надежда да създаде Съединени Европейски Щати. Основна цел: защита срещу съветския болшевизъм.
На 5 септември 1929 г. на асамблея на Общността на Народите (предшественик на ООН), създадена от 54 нации, от които – 27 европейски, френският политик Аристид Бриан, загрижен от засилването на двата мощни блока – Съединените Щати и Съветския Съюз – заявява, че е абсолютно необходимо да се създаде икономически и политически съюз на “континентална” Европа... Но страхувайки се от френското надмощие в този съюз, останалите страни не поддържат това предложение (с изключение на Гърция и Латвия). Италия и Германия считат, че фашистката диктатура е единствена в състояние да се противопостави на двата блока. Такъв проект е отразен в книгата на Хитлер “Моята борба”, публикувана през 1925 г.
В 1940 г., след анексирането на Австрия, Чехия и Полша, Министерството на Икономиката на Хитлерова Германия прави предложение да се създаде Икономически Съюз на Централна Европа, в който да влизат Холандия, Дания, Словакия, Румъния, България, Унгария, Белгия, Норвегия и Швеция. Германия се стреми да създаде Европейска Банка за обединяване на монетната система в този икономически съюз чрез фиксиране на обменната стойност на монетите на тези страни към немската валута. Проектът предвижда Франция и Англия да останат свободни!

След ІІ Световна война, на първото събиране на западни европейски депутати в Хага през 1948 г., под влияние на изказването на Чърчил през септември 1946 г., се заявява че “спешна задача на европейските нации е да създадат икономически и политически съюз за осигуряване на сигурността и на обществения прогрес”. В 1948 г. Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Ирландия и Англия създават Съюз на Западна Европа, чиято цел е обща отбрана с обща армия.
Предложената на 24 октомври 1950 г. обща армия, чиито дивизии ще трявва да са на разположение на Атлантическите военни сили под командването на американски генерал, не се осъществява. Съпротивата на френските комунисти и на част от голистите успява да провали проекта. Франция е единствена от Съюза на Западна Европа, която не го гласува. Де Гол заявявя: “Заедно с победените Германия и Италия, Франция трябва да изсипе своите човешки и материални средства в един безотечествен коктейл. Това снижение и` се иска в името на равноправието, за да може Германия да се превъоръжи, минавайки, че няма армия.”
Но признаването на суверенитета на Германия, станала Германска Федеративна Република (ГФР) на 8 май 1949 г. (на годишнината от нейния разгром), и приемането и` в новосъздадения през април 1949 г. Атлантичски пакг (НАТО) позволява на Германия да се превъоръжи.


1. Първи конкретни стъпки към Европейски Съюз

На 8 април 1951 г. се създава официално (и влиза в действие на 25 февр. 1952 г.) “Европейска Общност за Въглища и Стомана” (ЕОВС), обединяваща два вековни противника – Франция и Германия. По такъв начин се полага базата за общо развитие, което фактически засяга военния сектор. В този съюз са поканени да влязат също Италия, Холандия, Белгия и Люксембург.
Предложението за ЕОВС се дължи на двама френски министри, Жан Моне и Робер Шуман: “Войната между Германия и Франция става не само безсмислена, но и материално невъзможна.” Но френско-немската продукция на въглища и стомана ще е поставена под контрола на над-национален Висш Комитет. Англия отказва да зависи от такъв над-национален комитет.
Двамата френски министри оформят тази идея под натиска на Съединените Щати върху европейските съюзници от войната, за да приобщат Германия в различни области от икономиката. С откриването на студената война срещу Съветския Съюз, Германия е важен географски стратегически пункт за новата им политика.
Но тази идея трудно може да се представи пред Франция, която се стреми да накаже Германия и да получи военни репарации, а не възраждането и`. Проектът се подготвя в пълна тайна. Посвещавайки още двама министри в тайната и под прикритието, че се създава Европейски съюз, проектът е представен в Министерския Съвет на 9 май 1950 г. (пак на годишнина от края на войната), чийто Председател е поставен пред свършен факт, и се оказва принуден да го удобри. Някои историци наричат това събитие “законния заговор”, и то е считано като учебна задача по политическа тактика.

На 25 март 1957 г. в Рим се подписват два пакта - единият слага началото на Европейския Икономически Съюз, а другият създава “Евроатом” - за общо финансиране и коопериране в областта на атомното оръжие и за производството на обогатен ураниум (Франция и Италия по 45%, Германия участва с 10%). Това е най-секретния период в историята на Франция, за първи път отразен в историята през 1993 година.
На 15 ноември 1957 г. в Париж се събира съвет в тясен кръг, за обсъждане на последиците от изпращането на Съветския “Спътник” в космоса.

Европейският Икономически Съюз, наречен още “Общия пазар” и “Европейската Общност”, полага основите за обща политика на страните-членки в транспорта и селското стопанство, и цели премахване на митническите такси между тях. Глава V от пакта установява органите на съюза:
- Асамблея (понастоящем френската дума, отговаряща на Народно Събрание, е заменена с англо-саксонското понятие Парламент);
- Съвет на държавните ръководители;
- Комисията, съставена от “независими” членове; и
- Икономически и социален съвет.
За “година нула” на Европейския Икономически Съюз се счита 1 януари 1958 г.

 


2. Противоречия между шестте страни-основателки

От самото начало се очертават бъдащите стълкновения в Европейската Общност. Още с поставяне на въпроса къде ще бъде седалището на Общия пазар се разиграват задкулисни шушукания и се упражняват два външни натиска: 1. – за концентрация на органите, и 2. – за създаване на “европейски дистрикт” с комитет за архитектурно устройство и управление на инсталациите. Той трябва да е концентриран в “гръбначния стълб” на Европа: областите Рур (Германия) и Лотарингия (Северна Франция), и страните от Бенелюкс (Белгя, Холандия и Люксембург – приели това общо наименование в 50-те години).
Специален протокол е прибавен към Римския договор за привилегиите и дипломатическия имунитет на европейските служители.
Европейският Икономически Съюз, ЕОВС и Евроатом трябва да бъдат групирани. През 1965 г. те се сливат, чиито обединени структури са валидни и днес.

В 60-те години – в период на освобождение на колониите - във Франция отново идва на власт генерал Де Гол. Той се противопоставя на НАТО. Слага под папките протокола за ураниума от 8 април 1958 г. Също така, блокира влизането на Ирландия, Дания и Англия в Европейския Икономически Съюз (те успяват да влезат едва през 1973 г. - при президента Помпиду).
Де Гол е за “Европа на държавите” – от Атлантическия океан до Урал, чието седалище да бъде във Франция. Той е против създаването на над-национално европейско правителство, предпочитайки съюз на държавите. През 1965 г., чувствайки се засегната, Франция се оттегля за шест месеца от европейските съвещания. С това тя постига историческия люксембургски компромис, валиден и до днес, който допуска някои важни решения да се приемат при единодушие, а не с мнозинство.
На 10 февруари 1961 г. генерал Де Гол събира първата “конференция на върха” на шестте държави-членки. Целта е да се ориентира икономическия съюз към политическо сътрудничество. Но френската инициатива е подозрителна за дипломатическите кръгове. Какво цели Франция? На 5 септември 1960 г. Де Гол е уточнил в пресата, че “Европа трябва да е обединена във военно отношение”, в очакване да стане “една внушителна конфедерация от суверенни държави, с Асамблея, състояща се от делегати на националните парламенти”, като “широк европейски форум от Атлантическия океан до Урал”. Но това означава “Европа” да се противопостави на Съединените Щати и на НАТО, което останалите пет държави не желаят. Бенелюкс защитава също кандидатурата на Англия, виждайки в нея спирачка срещу френско-немското превъзходство. Конференцията завършва единствено със създаването на комисия с председател Кристиан Фуше, и с решението да се срещат – но без да се запланува периодичността на срещите.

До 70-те години, борбата за надмощие в Европейския Съюз е в полза на Франция, но в 1972 г. Германия успява да наложи да се въведе обменен курс на отделните валути чрез постоянна флуктуация с немската марка, наречен “монетна змия”. Това засилва икономическата власт на Германия, чиято монета става еталон за другите. В 1979 г. “змията” се превръща в “европейска монетна система” (SME).
Поради кризата в металургията, Съюзът разрешава на страните-членки да национализират предприятията си, което струва много скъпо на съответните държави (основен принцип при капитализма: когато мощните предприятия печелят - печалбата отива в тяхния джоб; когато губят – държавата плаща, т.е. данъкоплатците). Хиляди работници загубват работата си от преустройствата: за 10 години в Европейския Съюз са съкратени 400.000 работни места в металургичния сектор.

 


3. Разширение на Европейския Икономически Съюз

Въпреки че народите са против влизането им в Общия пазар, на 1 януари 1973 г. се ражда “Общността на 9-те” с Дания, Ирландия и Англия.
По инициатива на Валери Жискар Дестен, президент на Франция, и на германския канцлер, Хелмут Шмид, Асамблеята на Европейската Общност ще се избира с общо гласуване. От 22 юли 1975 г. Асамблеята гласува бюджета.
Големи са битките в Асамблеята на Европейската Общност против изпратената от Жискар Дестен предсeдателка, Симон Вейл – която като министър на здравеопазването във Фрация е въвела аборта (!); други пък са против женско председателство (!). Борбите са и за взимане на председателството на отделните комисии.

Въпреки че Испания “плаши европейците” с производството си на вино, на 1 януари 1986 г., Испания и Португалия са приети в Европейската Общност, предизвиквайки оживени дебати относно “техническите” последици от разширяването на Общността на 12 членки (с Гърция, приетa през 1980-81 г.). Страните-съдружнички на Общия пазар – Мароко, Израел, Турция (които се ползуват с привилегията да внасят стоки в Общия пазар без мито) - също така са обезпокоени от включването в Общността на страни, произвеждащи тяхните стоки. Но това се оказа гибелно по-скоро за Гърция, която се принуди да изхвърля и да заравя във ями своите портокали, в полза на мароканските портокали. Масло, мляко и вино са в излишък в Общия пазар. Но тази “Европа” привлича редица страни: един вид удостоверение за признаването им от основоположниците.

Един икономически съюз не може да осъществи проектите си без политически структури, които да узаконяват решенията му. Обаче през 80-те години се оказва, че политическият съюз е невъзможен, поради противоречията на страните-членки. Европейският Съвет, събран във Фонтенбло в 1984 г. констатира, че от съвещанията в Хага през 1969 г. и в Париж през 1972 г., няма никакъв напредък.
В същото време, директорът на фирмата “Волво” предлага на ръководителите на “Фиат” и на “Филипс” да основат дружество “Кръгла маса на европейските индустриалци”, по примера на подобна групировка на влиятелни в пазарната икономика американски капиталисти (бизнесмени). Събирайки 17 други шефове на най-едрите европейски фирми, дружеството се основава през април 1983 г. Още на първото им събрание присъстват двама европейски комисари – на Индустрията и на Финансите.
Под натиска на “Кръглата Маса” Европейският Икономически Съюз се превръща в истинска политическа единица, ръководена от 45 монопола, в който държавите нямат право да се противопоставят на взетите решения, нито да водят политика за поддръжка на собствените си фирми (нали могат да станат конкуренти на предприятията от “Кръглата маса”!)
Съвещанието на върха от края на 1985 г. решава да промени Римския договор. Решава се до 1992 г. да се уеднаквят данъка за добавена стойност (ДДС) и таксите по консумацията.

Основен приоритет на “12-те” е да се установи до края на 1992 г. вътрешно икономическо пространство без граници за така наречените “четири свободи на движение”: на лица, на стоки, на услуги и на капитали. Това е свързано с 300 решения на Европейската Комисия.
Приема се занапред решенията да се взимат с “квалифицирано болшинство” (т.е. без право на вето), вместо с “единодушие”. (вж. по-долу глава ІV.1.: “От Единния Акт до пакта в Маастрихт”)
Научната работа, технологичното сътрудничесво в електрониката, и околната среда също стават приоритет.

Това, което държавите не успяха да осъществят поради борба за надмощие и стремеж за независимост, фирмите успяха да наложат, поради общите си интереси: истинска над-национална структура с европейска армия, притежаваща общо ръководство и обща политика, европейска полиция (Европол), европейски съд (Еврожюст) и обща монета - евро, въведена на 1 януари 2002 г.

За начало на този над-национален съюз се счита пакта, сключен в Маастрихт (Холандия) през декември 1991 г., като резултат от основаването на “Кръглата маса на европейските индустриалци” през април 1983 г., чиято дейност е насочена към създаването на Европейска държава под тяхен диктат.
В 1995 г. се създава “Европа на 15-те” - с влизането на Австрия, Финландия и Швеция в Европейския Съюз.

 


4. Контролиране на броя на населението

С увеличаване на капиталистическото свръх-производство и намаляване на броя на консуматорите, икономическата криза се задълбочава, което заплашва капиталистическата система в световен мащаб. От друга страна постоянна заплаха за бъдащето на капитализма са явления като:
- Риска от рухване на борсата, неотговаряща на икономическите резултати.
- Развитието на мощни мафии, които се противопоставят на държавите.
- Съпротивлението на народите, които осъждат властните капиталистически
институции - Световната Банка, Международния Валутен Фонд, Световната
Организация по Търговията – довели голям брой страни в света до обедняване.
- Екологически проблеми (Маркс беше предупредил, че неплановата икономика води
до изтощаването на земята).

Капитализъм и “пазар” не са синоними. Пазарът е съществувал и може да съществува без капитализма, но обратното е невъзможно. Капиталистическата “пазарната култура” съдържа в себе си: мотивацията, растяща с нарастване на капитала (както беше писал Маркс: при двойна печалба, капиталът става сигурен в себе си, (...) при 300% печалба той става безскрупулен и е готов на всичко); нуждата от натрупване на капитали; готовността да се рискува (Борсата е вид хазартна игра); търговски, сделчески, инвестиционен и предприемачески манталитет, т.е. вкус за конкуренция, което е свързано с борба за надмощие и авантюра в неизвестното. Това е “пазарната култура” на бизнесмена.
Тази култура достигна върха си в “творческата разруха” (“деконсруктивизма”), чийто известен теорик е Жак Дерида.
Страните, които са изградили тази “пазарна култура” представляват 10% от човечеството. Това са западните страни, които от векове са се стремили и воювали за териториални завоевания и власт.

Днес културните стойности се предават в по-малка степен от обществените институции - семейството, църквата или училището, от армията, от политическите партии или в службата. Днес културата се сформира от рекламите, телевизията, магазините. Според социолозите – търговските центрове са “катедралите” на новото време.
Предишните стойности бяха безплатни. Но за “пазарните стойности” трябват пари. Обаче, милиони са тези, които остават с неизпълнени желания, породени от образите на консумацията. За слабо-платените трудещи се, неучастващи в ритуала на тази култура, това психически се превръща в комплекс - състояние, което някой ден може да избухне.

Капиталистическите сили търсят решение на заплахата за бъдащето на капитализма. Проучването на различните фактори намира единствено решение в “контрола на броя на населението”.
Научните изследвания в биологическите, екологическите и демографските науки имат за цел “контрола на прираста на населението”.
Как да се намали населенито, наброяващо 6 милиарда през 2000 г., за да се върне до 2020 г. на броя от 1975 г. – 4 милиарда жители? В кои части на света да се действа? С какви методи?

Ще представим накратко основните положения на тези проучвания.
1.) В кои области?
Според таблици на ООН за прираста на населението от 1995 г. до 2020 г., по възрастови групи, класирани в “най-развити” и “най-неразвити” области, се достига до цифрите: 6,5 милиарда жители в 2005 г., 8 милиарда – в 2020 г. Статистиките показват, че въпреки по-голямата продължителност на живота в “развития свят”, неговата раждаемост допринася 10% население в световния баланс, при 23% смъртност. Според цифрите на ООН - на 81 милиона годишен прираст на земното население, приносът на “развития свят” е само 1 милион годишно. Следователно, проблемът са останалите 80 милиона в “неразвитите области”.
За да се стигне до намаляване на населението на 4 милиарда за две деситилетия, трябва да се ликвидират по 100 милиона души годишно в “най-неразвитите области”. (Фактът, че при добри условия на живот раждаемостта намалява – тъй като бедните семейства се стремят да осигурят работна ръка за издръжка на семейството си, дори и чрез продажба на децата си за проституция, за органи, за осиновяване – не внушава идеята за необходимостта да се подобрят жизнените условия в бедните области.)

Идеята, че трябва да се намали населението, тъй като то “расте по-бързо от хранителното производство” не датира от Малтус (“Есе за принципа на населението” – 1798 г.). Към 200 г. от новата ера, християнският теолог Тертюлиен е писал, че “големите напасти на човечеството: чума, гладувания, войни, земетресения, се оказват всъщност, благотворни за пренаселените нации, позволявайки да се изкорени пресилено-нарастналата човешка раса. Голямото население е тяжест за Земята, която едва успява да отговори на неговите нужди.” За този теолог, благото на човечеството е над индивидуалния живот. Общото благо е върха на човешките стойности.
Но днешните “права на човека” защитават личността, индивида. Преследват се само престъпленията, извършени от отделни личности. За днешното общество понятията “колективно престъпление” или “колективна отговорност” не съществуват.

Днешното общество се състои от “печеливши” и “губещи” личности. За да се уравновеси пропорцията между “печеливши” и “губещи”, трябва да се намали броя на “губещите”. Но днешните морални стойности не допускат да се прокара идеята за намаляване на населението. Трябва да се създаде ново мислене и нови морални стойности (това не е проблем за средствата за масова информация – с добре заплатени “интелектуалци”, в тясна връзка с монополите на мощните медии, лесно може да възпита младежта в този нов морал!).

2.) С какви методи и средства трябва да се действа?
Модерните стратегии за намаляване на населението ще изискат известни разходи, колкото и те да са сведени до минимум. Но “Аушвиц” е обратното на това, което трябва да се предприеме:
- Първо, “жертвите” трябва да се “самоизберат”, въз основа на своята некомпетентност, ненагаждане към условията, бедност, необразованост, мързеливост, криминалност и т.н. Това е групата на “губещите”.
- Второ, държавата не трябва да е отговорна за унищожаването им. Тя трябва да е зад частни фирми, които ще “контролират броя на населението”. Този невидим контрол трябва да се съчетае с видим “контрол на раждаемостта”, включен в държавната политка – така наречените служби за “семейно планиране”.

Най-ефикасните средства за намаляване на населението всред бедните класи са болести, глад, търговия с оръжие, природни бедствия (земетресения), етнически раздори, липса на вода. Откритията на биологията, екологията, демографията - правилно разбани и добре съчетани - могат да дадат решение на въпроса за контролиране на броя на населението.
Биологическото оръжие (масови заразявания), лишаване от вода – са ефикасни средства.
Но най-ефикасно е да се предизвикват раздори между отделни групировки. “Етническата принадлежност”, макар и да е със слаби исторически корени, най-лесно позволява да се предизвика разцеплението на групи, които се считат заплашени от останалите. Достатъчно е да им се внуши, че някой от тяхните е засегнат, убиден или убит от друга група, за да се изолират и противопоставят един срещу друг.
Докато такива местни напрежения се поддържат, “глобализацията” ще триумфира, отстранявайки солидарността на народите срещу нея.

 


5. Заключение

В 90-те години на миналия век беше създадена икономическата база на Европейския Съюз; в началото на ХХІ век се изгражда политическата му надстройка от централизирани политически органи на властта, с все по-големи възможности за интервенция против “нежелателните насоки на развитие” - както в границите на съюза, така и в по-широк географски мащаб.

Европейската държава като политическа единица не е гаранция за мира. Европейският Съюз вече участвува във войните в Афганистан, Ирак и Югославия. Целта му е световна хегемония, т.е. нов вид колонизация. Това е един капиталистически блок, притежаващ основните черти на империализма: реакционна вътрешна политика, жажда за ескпанзия, и агресия извън границите си.

Официално, Европейският Съюз се стреми към осъществяване на “пространството на свободата, сигурността и справедливостта”. Но тук свобода означава свобода за движение на капитали и на работна ръка - без да се таксуват печелившите. А сигурност означава строго наблюдение на гражданите, докато справедливост остава празна дума. Под лозунга “борба с криминалността” (между впрочем, борба с тези криминални групировки, които правят конкуренция на протежетата им) се изработват съдебни и репресивни органи с механизъм за строг контрол, позволяващи борбата с “вътрешния враг”.
Въз основа на подписания в Шенген (Холандия) договор през 1985 г., са въведени репресия и санкции на гражданите по европейските граници. Неговото приложение вече е свързано с хиляди убити и изчезнали на граничните пунктове. В същото време, всеки гражданин (както чужденци, така и на страните-членки) е регистриран в данните SIS (Информационна Система Шенген). От съвещанието на върха в Маастрихт през 1997 г., Шенген се превърна в първия централизиран европейски орган за контрол на гражданите – не само на отделни лица, но и на цели организации. Освен криминалните организации, репресията цели и организациите, които са против новия европейски обществен ред и против капитализма - обявени за терористични (“политически хулигани”). Страните-членки трябва да преработят законодателството си за уеднаквяване с нормите на Европейския Съюз.
Европейската полицейска служба Европол бе основана през юли 1995 г., и влезе в дейност на 1 октомври 1998 г., със седалище в Хага (Холандия): за работа с компютърните данни и сведения, за анкети в страните-членки. Европол има право да събира лични данни за гражданите, върху което няма никакъв контрол. Страните се задължават да снабдяват Европол със собствените си информации по наложени им анкети.
Масовите протести срещу капиталистическата глобализация в Гьотеборг (Швеция) и в Генуа (Италия), бяха жестоко репресирани. Полицейската разправа с политическия протест вече стана реалност в Европейския Съюз.

Както Ленин беше предвидил, Европейската капиталистическа държава, ако се осъществи, тя непременно ще е реакционна и империалистическа.
Европейската капиталистическа държава се изгражда, за да експлоатира и потиска трудещите се. Товa е империалистически блок за осъществяване на експанзионните въжделения на европейския финансовия капитал (т.е. на банките-монополи) и нa европейските предприятия-монополи, в интерес на германския капитал, тясно свръзан с френските буржоазни политически ръководители. Тя централизира властта в шепата на ограничено ядро от хора - без възможен демократичен контрол над действията им. Изградените и` структури позволяват прилагането на фашистки методи.
Тя ще преследва всяка съпротива на нейната политика. Европейските въоръжени части ще се пращат срещу работници, области или държави, които се опитат да се противопоставят на това ново робство – под претекст за борба с тероризма.

Без съмнение, борбата срещу нея ще бъде дълга. Но тя е абсолютно необходима.

 

Единствено едно народно правителство може да гарантира социалния прогрес и демократичните права на голямото мнозинство от гражданите, а не на монополите. При социалистическата планова икономика войната няма смисъл.

ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg
Категория: Политика
Прочетен: 995 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.07.2013 00:46


ІІ. ЕВРОПЕЙСКАТА КОНСТИТУЦИЯ

 

 


На срещата на върха на Европейския Съвет в Солун през юни 2003 г. бе представен “Проекта за Конституция на Европа”. Той бе резултат от работата на “Конвенцията за бъдащето на Европа”, под председателството на Валери Жискар Дестен и Жан-Люк Деаен.

 

 


1. Същност на Конституцията

 

 

Не се касае за истинска конституция, тъй като страните-членки запазват собствената си конституция, а за международен пакт, продължаващ и потвърждаващ основоположните пактове на политическия Европейски Съюз – в Маастрихт (Холандия) през 1991 г., в Амстердам (Холандия) през 1997 г. и в Ница (Франция) през 2000 г.
Приемането на този Проект за Конституция ще означава потвърждаване и узаконяване на политиката, произхождаща от тези пактове. Тази политика няма да може да се поставя под въпрос, освен при условие, че се направи нова конституция, която да бъде приета единодушно от 25-те страни-членки.

След приемането и`, Европейският Съюз няма да има право да води политика извън рамките на тази Конституция. Същото се отнася и за националната политика на страните-членки. Дори и днес, повече от шест на десет гласувани закона в националните парламенти не са нищо друго, освен прилагането на европейските директиви. Всяка страна трябва да води политика, спазваща европейските норми. Това отстранява възможността от всякаква алтернатива в областта на монетната или бюджетна политика, на икономическата и социалната политика. Националните парламенти няма да могат да приемат закони от социален характер, тъй като трябва да спазват драстичните мерки от “Пакта за стабилност”, позволяващ безграничната експлоатация на трудещите се. Бъдещата конституция дори отхвърля “правото на работа”, заменяйки го с “правото за търсене на работа”.
Член І-26 уточнява: « Европейската Комисия е натоварена да взима инициативите свързани с общия интерес на Съюза, да бди за приложението на Конституцията, както и за изпълнение на мерките, приети от европейските органи вследствие на Конституцията. Тя съблюдава също приложението на съюзническото право, под контрола на Европейския Съдебен двор, изпълнява бюджета, планира отделните програми и осигурява външното представителство на Съюза, ... с изключение на външната политика, сигурността и други случаи, предвидени в Конституцията. »
Както се вижда, ключовите позиции на Брюкселската Комисия се запазват. По този начин се осигурява предимството на Европейския Съюз над националните държави.
Да напомним, че Европейската Комисия и европейските министри не са избрани от населението, както и двата нови изпълнителни поста, Председател на Европейския Съюз и Министър на Външните Работи, но - според член 18 - те имат властта да създават закони и да организират приложението им.

Предложената конституция е крачка назад в сравнение с конституциите на редица страни-членки, и в сравнение с “Декларацията за основните права” на ООН.

Дебатите и дискусиите в пресата и сред политическите кръгове не поставят под въпрос съдържанието на проекта за европейска конституция. Коментират се единствено организационни и изпълнителни въпроси. В такъв смисъл, удобрението на тази Конституция, дори и чрез референдум, е пълен фарс.

 

 


2. Конституционни права и задължения

 

 

 

Единствените основни свободи, гарантирани от Проекта за Конституция са сведени до свободното движение на работна ръка, на стоки, на услуги, и на капитали, както и свободата за предприемачество. Тези свободи засягат единствено едрия капитал.
Европейският депутат от Гръцката Комунистическа Партия, Костас Александракис, казва: “Борбата, която Европейският Съюз води от повече от десет години насам против социалните придобивки, постигнати от работническата класа в продължение на едновековната си борба, доказва, че Конституцията не е изградена за защита на интересите на трудещите се, както автомобилът не е изграден, за да лети.”

 

 

Няколкото демократични члена от Конституцията са само фасада.
Създадените “консултативни комитети”, представящи гражданите, са определени в член І-32:
« Икономическия и социален Комитет, ще е представен от профсъюзите на служителите, от организациите на работодателите и от други прдставители на обществото, най-вече в социално-икономическата, гражданско-професионалната и културната области … Членовете на Комитета на Областите (който е съставен от избраните от населението местни органи на европейските “региони”) и тези на Икономическия и социален Комитет не са обвързани с никакъв задължителен мандат. »
Очевидна е ролята на тези “демократични” консултативни инстанции. Чрез “Икономическия и социален Комитет” (ИСК) ще се осигурят, преди всичко, постове за представители от профсъюзите, създавайки така наречената от Енгелс “работническа аристокрация”, които – без никакви задължения към членовете си – ще заседават в Европейската Централа на Профсъюзите, член на ИСК, и чрез реформистките си становища ще поддържат европейската политика.
От друга страна, в резултат на наложената “децентрализация” (т.е. отделянето на местните областни органи от националното “централизирано” правителство) ще се даде възможност да се използват неизбежните противоречия между създадените богати области - “полюси на развитие”, ползващи се с европейски инвестиции, и напълно изоставените обедняли области. По този начин, ще могат да се подчинят членуващите в Областния Комитет избрани местни органи на шантажа на инвеститори, на чиито капиталистически интереси те ще трябва да угаждат.
Ясно е, че тези “демократични” консултативни Комитети няма да имат желание, нито възможност да защитават интерсите на гражданите.

 

 

Подготвеният текст напомня няколкократно (и по-конкретно, в чл. 3), че икономическата политика е водена в съответствие с “принципа на пазарната икономика, в която конкуренцията е свободна”. Който смята да прилага планова икономика, или дори частичен държавен контрол, ще бъде считан за противоконституционен.
В глава ІІІ, държавните предприятия се допускат - при условие, че спазават правилата на конкуренцията.
Тази “конкуренция” е жизнено необходима за акционерите на европейските монополи, за да посрещат ударите на американските и японски монополи. Но основаната на тази конституция над-национална европейска държава няма да е противовес на американския империализъм. В “Европа на 25-те”, американското влияние ще е по-голямо отколкото при “15-те”. В Проекта се казва изрично, че страните от Европейския Съюз ще работят в тясно сътрудничество с НАТО. Това е победа на “евро-атлантистите” - Англия, Италия и Испания, подчинени на американската политика - над френско-германския анти-американски полюс. С новия Първи Министър в Испания, Запатеро, последната се присъедини към френско-германския блок.
Но, въпреки борбата си срещу американската хегемония, този блок не е в разрез с Проекта за Конституция. Неговата цел е да играе по-значителна роля на световната арена, поради което той се стреми към усилена милитаризация. Това е опасност за световния мир и ескалация във въоръжаването (и ценен подарък за военно-индустриалния комплекс).
Поддръжката на Проекта за Конституция от Буш показва, че не е решен въпроса кой ще ръководи в бъдаще Европейския Съюз. Ръководните постове са предвидени за три различни страни. Следователно, противоречията между големите страни в Европейския Съюз ще се увеличат и ще се засилват непрекъснато.

Но понастоящем, основното в Проекта за Конституция е другаде: да стане невъзвратима нео-либералната политика, която е необходима на монополите, за да си осигурят колото се може по-голями печалби. Целта на немските и френските монополи не е да установят “социален модел”, различен от американския, а да се построи мощен империалистически блок в “Европа”, който, с американските икономически методи и с нови военни средства, да успее да си присвои нови пазари.

Това е облика на бъдещия “вътрешен икономически пазар”, с външни граници, наблюдавани от една единна Полиция - Европол. Този “пазар” е изграден в интереса на едрата европейска буржоазия. За неговото стабилизиране е необходима политическа, полицейска и военна надстройка. Най-големите европейски монополи, обединени в “Кръглата маса на европейските индустриалци” правят натиск за създаване на централизиран държавен апарат, с цел затвърждаване на икономическата им власт чрез съответна политическа власт.

Въвеждането на Конституция на тази монополистическа европейска държава няма да осигури благоденствие за трудещите се, въпреки честата употреба на понятието “социална политика”. Капиталистическа “Европа” няма никога да е нито социална, нито демократична, нито миролюбива. В целия свят капитализмът прави живота на трудещите се непосилен. Проектът за Конституция обявява като своя основна цел “благоденствието на Съюза”. В тази фраза не се споменават огромните маси от трудещите се – вид правова застраховка срещу поетите “социални” ангажименти. Зад всяка фраза на предложената конституция се крият най-реакционните постановки в защита на безкрайно малкото малцинство от населението.


ИЗТОЧНИК: 
www.septemvri23.com
septemvri23@abv.bg
Категория: Политика
Прочетен: 907 Коментари: 0 Гласове: 1
Последна промяна: 02.07.2013 00:45
<<  <  1 2 3  >  >>
Търсене

За този блог
Автор: klasovosaznanie
Категория: Политика
Прочетен: 389772
Постинги: 141
Коментари: 80
Гласове: 143
Календар
«  Юли, 2013  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031