СЪДЪРЖАНИЕ:
І.
ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ – НАД-НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА
1. Държавни органи и политика на Европейския Съюз
1.1. Европейските институции
1.2. Политическият Европейски Съюз
1.3. Кръглата Маса
2. Лисабонският процес
3. Съединените Американски Щати – съперник и ... модел
3.1. Американският модел
3.2. Европейският вариант на американския модел
3.3. Европейският Съюз цели световна хегемония

ІІ. ЕВРОПЕЙСКАТА КОНСТИТУЦИЯ
1. Същност на Конституцията
2. Конституциoнни права и зaдължения

ІІІ. ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ
1. Първи конкретни стъпки
2. Противоречия между шестте страни-основателки
3. Разширение на Европейския Съюз
4. Контролиране на броя на населението
5. Заключение

ІV. ЕВРОПА НА 27-те – СИМВОЛ ЗА “КРАЙ НА ЯЛТА”
1. От Единния Акт (1985 г.) до Пакта в Маастрихт (1991 г.)
2. От Пакта в Амстердам (1997 г.) до Срещата на върха
в Копенхаген (2002 г.)

***

1.1. Европейските институции
Европейският Съюз почива на принципа на правова държава. Дейността му е заложена в Хартата за основните права. Той притежава едно единствено правителство, представено от пет държавни органа – европейските институции:
- Европейският Парламент, представящ гражданите със 700 избрани депутата, групирани по партийни формации. Той няма глас по отношение на конкуренцията, монетната или търговската политика. Парламентът също така не упражнява контрол и не е консултиран при взимане на решенията.
- Министерският Съвет – съставен от различните министри на страните-членки по специалност;
- Европейската Комисия, състояща се от 20 комисари (Проектът за Европейска Конституция предвижда да се намалят на 15) – с функция на министри.
Има също така:
- Съдебен двор; и
- Счетоводен двор.

Монетната политика е концентрирана в ръцете на Централната Европейска Банка, ползваща се с много голяма власт, и контролирана единствено от големите европейски финансови групи.

Основните “стратегически ориентации” и главните “политически цели” на Европейския Съюз се определят на срещи на върха от Европейския Съвет, събиращ държавния глава и изпълнителните органи на 15-те страни-членки (а от 1 май 2004 г. – на 25-те). Това съвещание се събира на всеки три месеца, т.е. четири пъти в годината. Председателството на “срещите на върха” се поверява на правителството на една от страните-членки, което заема този пост за шест месеца. Решенията се приемат при единодушие. Но Проектът за Конституция предвижда въртящото се между страните-членки председателство да бъде заменено със “стабилно президентство”, т.е. с постоянен председател (Президент), избран за две години и половина, с възможността за двоен мандат. Предвижда се също така и постянен Министър на Външните Работи. Това намалява възможността на страните да имат достъп до изработените документи.

Обаче органът, който символизира управлението на Европейския Съюз, е Европейската Комисия. Нейната задача е да оформя юридически, във вид на закони, желанията и интересите на финансовата и индустриална европейска олигархия, както и да контролира изпълнението им. Тя играе също ролята на Външно педставителсво (бъдащата Конституция увеличава тази роля, създавайки кабинет около поста Министър на Външните Работи).
Европейската Комисия е съставена от 20 комисари, като големите страни имат по двама представители. С влизането на десет нови страни през 2004 г., в Комисията влязоха десет нови комисари. А след влизането на България и Румъния – те трябва да намалеят на 27. Европейската Комисия се състои от техници (от частната практика), от ръководителите на най-едрите европейски монополи (“Административните Съвети” на монополите), свързани с политици от едрата буржоазия – бивши министри, висши съветници и банкови служители от държавния апарат (“политическия елит”) и от “експерти” (титла позволяваща да се приобщат най-сигурни приятели и съмишленици).
Ако предложението на Проекта за Конституция за 15 комисари се приеме, Комисията ще остане изцяло под контрола на големите страни.
Целта е да се разширят “компетнциите” (т.е. областта на действие) на Европейската Комисия: - предлагане на законите, - издаване на изпълнителните документи, и - контрол на изпълнението, във все` повече области от икономическия и политическия живот. Европейската Комисия предлага Законите, които се приемат от Министерския Съвет при мнозинство от 70%. Но в европейския Министерски Съвет страните нямат равностойни гласове: представителите на големите страни имат двоен глас.
Европейската Комисия е натоварена и с изпълнението на законите: с изготвянето на съответните правилници, директиви, препоръки и решения. Страните имат право да избират пътя за изпълнение на изискванията – важното е да се получат исканите резултати. Всяка година има специфични програми за отделните страни-членки, като на следващата година Европейската Комисия проверява дали страните са взели правилно насоката за изпълнението им (и евентуално да се ориентират в ново направление). Дава се вид за пълна свобода на изпълнителите, но приложението на европейските мерки е строго задължително и се санкционира с глоби. Европейските мерки се прилагат според клиента - например, решението да се вдигне с пет години трудовия стаж, необходим за пенсия, беше приложено в Белгия още в 2002 г., където той се увеличи от 40 на 45 години, докато във Франция всяка година се увеличава с половин година, при което от 37,5 години той ще стане на 42,5 ... в 2012 г.(процентът на изработените години спрямо необходимия трудов стаж определя намалението на полагаемата се пълна пенсия).

Европейската Комисия има повече пълномощия от тези на Министерския Съвет, докато Парламентът остава с най-дребна роля. Европейският Парламент е единствения орган, избран с гласуване на гражданите. Но тук този орган има най-малка власт. Това е парадокс дори и за буржоазната демокрация, при която народът има, макар и относително влияние, чрез избраните депутати. Тук депутатите нямат никакъв глас спрямо взетите решения. Единствената роля на Парламента е да гласува бюджета на Европейския съюз.

Европейската Комисия е решаващия орган в Европейския Съюз. Съставена от тясната групировка от техници, “експерти”, държавни служители и ръководители на най-едрите европейски монополи, тя символизира европейската “демокрация”.
Европейската Комисия е въплъщение на теорията на Ленин за “механизма на сливане на висшите ръководители на монополите с политиците от държавния апарат при капитализма”.

Европейският Съюз използува американските методи на управление: при всяка нова ситуация се гласуват закони, които отменят предишни решения, и имат стойност на “законодателство”.
Показателен е примера със Съвета на върха в Ница, в края на 2000 г., който прие да се считат за “големи страни” Испания (с 41 милиона жители) и Полша (с 39 милиона) - статут позволяващ им да блокират европейските решения, наравно с другите четири големи страни (Германия – 82 милиона жители, Англия – 59 милиона, Франция – 58 милиона и Италия – 57 милиона). Четирите големи страни представляват 60% от населението в Еропейския Съюз.
“Демократично е да се вземе под внимание демографията на отделните страни!” – заявяват най-голямите. Това заявление е в съответствие със схемата, предложена от Проекта за Конституция, изработен от “Конвенцията”, която предвижда решенията да се взимат с мнозинство ... от четирите голями страни.
Днес страните-основателки не искат да чуят за решението в Ница: “В разширена Европа взимането на решенията непременно трябва да се улесни, а не да се усложни!” – заявяват те. Но Испания и Полша до такава степен протестираха, че се направи отстъпка да бъдат приети между “големите” до 2014 г., след което ще се премине към системата, предложена от “Конвенцията”.
С Испания и Полша, големите страни представляват 74% от населението от 450 милиона жители в Европейския Съюз “на 25-те”. Осем страни са с население между 8 и 16 милиона (19% от “европейското” население), и единадесет имат под 5 милиона жители (7% от “европейското” население).

Трябва да се подчертае тук, че демографският претекст няма никакво демократично основание, тъй като в Европейския Съюз представителите на страните не представляват въжделенията на народите си. Те са, само, най-богатата им прослойка, която не надвишава 1% от населението на всяка страна. Така че четирите страни няма да отразяват желанията на 60% от “европейското” население, както се внушава. Впрочем, при изчислението на вътрешния продукт на страните, богатствата на тази прослойка “вдигат” нивото на богатите страни. Но това няма нищо общо с покупателната способност на населението им. “Цифрите” им позволяват, обаче, да претендират за “висок стандарт на живота” в тези страни, което не се отнася до обикновенния гражданин ... но е силен пропаганден елемент.

1.2. Политическият Европейски Съюз
Европейският Съюз се стреми към създаване на Европейска държава с единна политика. Германия поддържа формата на Федеративна държава, съставена от областите (“региони”) на отделните страни, чиито център ще бъде Берлин (по модела на немските Ландери). Франция предпочита Конфедерация от суверенни държави: “строеж на Европа, без разкъсване на Франция!”. Англия също не е за Федерация, зависеща от Германия. Интересно е да се отбележи, че се говори за държава, а не за “република”. По този начин се избягва да се постави въпроса за правото на европейските монархии да влезат в обединение с буржоазни републики.

Капиталистическите сили (предимно европейските монополи) бързат да създадат федеративна държава, ръководена от едно над-национално правителство, чиято политика ще диктуват те. И са достатъчно мощни, за да го постигнат. Дори и днес, под тяхно влияние се създават непрекъснато в Европейския Съюз нови закони, правилници, директиви и препоръки, които засягат икономическата сфера на страните-членки.
Изграждането на федеративна държавна структура със съответната конституция, която вече е изготвена, е най-вероятното развитие, въпреки съпротивата на някои от основните европейски страни.

Създаденият в Рим през 1957 г. Европейски Съюз е икономически. Но един икономически съюз не може да осъществи проектите си без политически структури, които да осигурят прилагането на решенията му - в пълно съответствие с марксистката теория, че на всяка икономическа система като база, отговаря надстройка от политически, военни, юридически, полицейско-репресивни структури и инфомационни средства.

През април 1983 г. европейските монополи създадоха дружеството “Кръгла маса на европейските индустриалци”, което успя да ориентира Европейския Икономически Съюз към такъв политически съюз, и той сложи началото си от срещата на върха в Маастрихт през 1991 г.

Взетите “решения и мерки” от европейските ръководни органи изцяло са в интерес на едрите монополи. През 80-те години на ХХ век тяхната дейност бе насочена към разбиването на държавните предприятия.
Още при създаването на Европейския Икономически Съюз през 1957 г., член 87 от Римския договор забранява държавните субсидии. Но до 1980 г. това не е напълно спазвано. В 1980 г. Европейската Комисия публикува директива, задължаваща страните да не използуват печалбите от рентабилните държавни предприятия за дейност от “обществена полза”, която е нерентабилна. За първи път Европейската Комисия и изпълнителните европейски органи издават директива, без да я съгласуват с правителствата. През 1985 г. втора директива е издадена относно водоснабдяването, електроенергията, поща, телефон, транспорт и държавен кредит, с цел да се намали участието на държавата в областта на обществените услуги.
В 1994 г. Европейската Комисия заявява, че занапред чл. 87 ще се изпълнява стриктно.

1.3. Кръглата Маса на европейските индустриалци
“Кръглата маса” събира около 45 индустриалци. Без връзките да се прекъсват, някои от тях не присъстват на всички съвещания. В 2001 г. тя се състоеше от 8 немски, 7 френски, 6 английски, 4 холандски, 3 италиански, 2 испански, 2 белгийски, 5 скандинавски, 1 ирландска, 1 португалска, 1 гръцка и 1 австрийска фирми, но също така и от “извън-европейски” швейцарски и турски фирми или банки.
С най-голям капитал са представени петролната, електронната и аграрно-хранителната индустрии.
Директорът на “Филипс”, Вис Декер, има най-голямо влияние в “Кръглата маса”. Той е в основата на създадените структури, и на политическия проект, отразен в рапорта “Да прекроим Европа”, който излиза през септември 1991 г.
В този рапорт се поставя като първа основна задача анексирането на бившите социалистически страни, с цел да се осигурят:
“1) по-широк пазар за нашите стоки и услуги;
2) приток на работници, техници и научни сътрудници, чиято компетентност и
енергия ще засилят икономическата ни система;
3) достъп до природните им богатства, предимно тези, които липсват на Запад.”
Както се казва: без коментар!
Друга важна задача е да се осъществи в Европейския Съюз поддържането на обществения ред (т.е. обща полиция) и възможността за бърза интервенция навсякъде по света (обща армия), с единно военно ръководство”.

От срещата на върха в Лисабон през март 2000 г., пролетните срещи на върха през март са посветени на анализа и оценката на напредъка в изпълнението на решенията, взети в португалската столица, поради което са наречени “Лисабонски процес”.
Взетите в Лисабон решения са официалния европейски проект за “стратегическите икономически цели на Европейския Съюз”. Те са отразени в т. 5 на рапорта на Председателството:
“В 2010 г. Европа да стане най-конкурентноспособната и най-динамичната икономика на познанието на света. ... Промените, които се налагат за постигане на тази цел, трябва да се разглеждат в съответствие с европейските стойности и с европейската концепция за обществото (т.е. в съответствие с капиталистическата система), като се има пред вид нейното бъдещо разширение. (...) Европа трябва да се подготви да посрещне сътресенията, въведени от глобализацията и от проблемите, свързани с новата икономика, основана на познанието.”
Поставените основни задачи са: увеличаване на предлагането на работни места, икономическа реформа и социално сцепление. Изградена е конкретна програма за осъществяване на необходимите структури за модернизиране на системата за социална осигуровка, за разпространение на познанията, за увеличаване на изобретенията, за свобода на конкуренцията.

Необходим е цял речник, за да се разбере какво се крие зад “Лисабонския проект”, обявен за стратегическа цел на европейската икономика.
Да се запознаем по-отблизо с поставените задачи:
1) Увеличаването на предлагането на работни места проектира:
- да се осигури заетостта на 70% от работоспособното население от 15-годишна (!) до
65-годишна възраст (т.е. предвижда се 30% безработица);
- да се увеличи заетостта на възрастните и на жените, като последните получат
равностоен шанс с мъжете за заемане на работа при тежки условия (тази постановка
вече промени закона за нощния женски труд);
- да се създадат структури за асистиране на най-онеправданите (т.е. администрация и
пунктове за раздаване на “народна чорба” и общежития за преспиване на смени);
- да се продължи “кариерата” на работещите (срещата на върха в Барцелона през март
2002 г. постигна продължение на трудовия стаж за пенсия с пет години);
- да се намалят помощите на безработните.

2) Икономическата реформа и социално сцепление предвиждат:
- да се намали стойността на работната ръка (т.е. намаляване на заплати и осигуровки);
- да се преустрои социалната осигуровка за здравеопазване (чрез индивидуални вноски
в частни дружества за осигуровка);
- да се увеличат работните места, за да се поеме заплащането на пенсионерите от
пенсионните вноски на работещите. В същото време, се проектира да се модернизира
социалната пенсионна осигуровка, принуждавайки работещите да се включат
в частни пенсионни фондове (което позволява внесените пари да се разиграват на
Борсата: при обща криза, при крах на Борсата - внесените за пенсия пари могат да
изгорят, както стана с пенсиите на американската фирма “Енрон” ... но за това не се
споменава в Лисабонския проект).

3) Икономиката на познанието се базира на електрониката, като се предвижда:
- учениците да закупуват лично компютърно оборудване за работа в къщи.
Чрез училищата, Интернет трябва да процъфти: в 2001 г. училищата в цяла Европа
трябва да са свързани с Интернет. Всяко семейство трябва да притежава компютри и
мобилни телефони.
- всеки трябва да се обучава цял живот, като се организират различни курсове: - за
компютърни познания, - за предприемчивост и социално приспособяване, - за езици
(... “общият език на Европа е превода” – беше писал Умберто Еко).
- за създаването на общество на познанието, към 2002 г. трябва да се премахнат
пречките за подвижност на преподавателите (т.е. да се осигури възможността да се
викат в различни краища на Съюза най-добрите и най-слабо платени специалисти от
... бившите социалистически страни). Тук трябва да обърнем внимание на факта, че
вместо помощи за безработните, ще се отпускат субсидди за задължителните за тях
различни курсове: цената на един “компютърен курс” е над 1.000 евро на ден. Т.е. ще
се осигурят приходите на частните фирми за обучение, които - от друга страна - ще
могат да се снабдяват свободно с евтина преподавателска работна ръка.

4) Да се наблегне на изобретението, което да се отрази в производството на нови стоки
(това ще е в полза на акционерите и най-вече, на ръководителите на предприятията).

5) Да се премахнат последните пречки за свободна конкуренция, предимно в областта
на обществените услуги. За тази цел се предвижда:
- да се ускори приватизацията на енергията, на пощенските услуги, на транспорта
(това ще позволи на едрите монополи да си присвоят, чрез “свободна конкуренция”,
експлоатацията на построените с държавни средства телефонни, електрически,
канализационни и т.н. съоръжения!).
На 13 януари 2000 г. Европейският комисар по Вътрешен пазар (т.е. в границите на
Европейския Съюз) представи проект за директива за пълно освобождаване на
сектора на обществените услуги;
- да се премахнат данъците за новосъздадените предприятия. Тук трябва да се
отбележи, че във фазата на несигурност и на постоянни промени, монополите
изискват от държавата да “насърчи” създадаването на дребни и средноголеми
предприятия, налагайки, както научните сътрудници, така и спецализираните
работници, да излязат от структурите, в които са работили, за да основат дребни
предприятия, и да работят като под-изпълнители на предишните си работодатели. Т.е.
работата и разноските - за дребните изпълнители, а печалбата – за едрите поръчители.
Всяко дребно предприятие, със собствени усилия, трябва да се справи с несигурната
обстановка. Които успеят – ще бъдат откупени при сигурни обстоятелства.
Останалите ще фалират - но това вече е нормално при “свободна конкуренция”!...

На всички пролетни срещи на върха от 2000 г. насам, се преразглежда Лисабонския проект и се уточнява наново. Уточняват се в детайл междинните цели:
- установяват се конкретни програми по страни, със съответните им срокове за приватизация на транспорта, на енергията и на пощите;
- заетостта на работоспособните е преразгледана и фиксирана наново на 65% (т.е. 35% безработица).

Цел № 1 на “Лисабонския процес” е гъвкавостта на работната ръка, т.е. гъвкави работни часове - изчислени годишно, частична и временна работа, и премахване на законите в защита на трудещите се (извънредният работен труд е включен в нормалното работно време и не се заплаща по тарифа за “извънредна работа”).
През март 2003 г., срещата на върха в Брюксел предложи премахване на пречките за развитие на “агенциите за временна работа”. Това дирекнто е в полза на холандските агенции “Рандщат”, “Ведиор” и “Юнайтид Сървисиз Груп”, които са вече водещи на този пазар и имат агенции в много страни. Безработните трябва да приемат каквато и да е работа: слабо платена, временна. Да не им се дават помощи (след 6 месеца безработица - за младите, след 1 година - за възрастните) – те трябва да приемат предложенията. Това се нарича “активизация на безработните”.
Европейската Комисия предлага да се създадат “индикатори за измерване на развитието на активизацията на безработните”, за да може да се контролира тяхната “назначаемост” (термин, създаден в 30-те години на ХХ век в Швеция, подхванат в САЩ в рейганово време през 80-те години, с цел максимална гъвкавост и подвижност на работната ръка, която да се препраща където предприятията имат нужда, макар и да е на другия край на страната, а за кадрите – дори и в чужбина). Така наречената “делокализация” означава преместване на предприятия и служби в отдалечени селища. Много работещи напускат работата си “по свое желание”, тъй като не могат да се преместят лично или със семействата си. Дефиниция за “назначаемост”: капацитет на работника да се хареса на работодателя! Това се определя от непрекъснатата му нагласа към условията. Недостатъчно активния безработен е виновен за положението си!

“Лисабонският процес” е нова форма на поробяване, на обвързване на трудещите се във веригите на работодателите: временна работа, гъвкавост на работната ръка на пазара на работната сила, реформа на социалната осигуровка, асистиране на най-бедните; и в същото време - приватизация на обществените услуги. Това е единна, всеобхватна капиталистическа програма.

Тъй като отделните страни имат съответни специфични програми и всяка страна програмира собствения си път за постигане на тези цели, всеки има чувството (подсилено от официалните заявления), че това са само препоръки на Европейския Съюз, а не задължения - щом като “у нас не е както при съседите”. Но тяхното изпълнение се проверява всяка година от европейските органи и се коригира избраната насока, ако не се напредва в поставените от Европейският Съюз задачи: “Лисабонският процес трябва да успее колкото се може по-бързо! Трябва да се действа, а не да се мисли!”

Задачите на Европейския Съюз се разработват от извън-европейски “работни групи”, съставени от членовете на “Кръглата маса на европейските индустриалци”, на “Консултативната Група по Конкуретноспособност” и други организации на ръководителите на едрите предприятия.

Представителите на слабите (по-точно, на анексираните и колонизирани) страни-членки, непринадлежащи към едрата европейска буржоазия, не участват в разработките. Те могат само да се радват на удоволствието, че присъстват на срещите на върха, в Министерския Съвет, в банкети и президенства (последното ще изчезне с въвеждане на Конституцията!), но политическата им роля се състои в тяхната прилежност и подчиненост. А що се отнася до гласуването – от една страна, формулировките са неясни, криещи истинските цели: по-добре ще е да не показват, че не разбират; а от друга – те не могат да си позволят лукса да не ги приемат. Така че те първи ще вдигнат ръка за потвърждаване на предложенията. Силните страни могат да си позволят да покажат недоволство или да се вслушват в общественото си мнение (макар и да е временно, търсейки път да го заобиколят). Но дребните са длъжни да се държат угоднически, като парвенюта, които се усмихват, повтаряйки папагалски разни преведени-недопреведени термини (западни преводачи се обучават да превеждат текстовете на Европейския Съюз), недоразбрани чуждици, с които се перчат пред собствения си народ, като висш израз на участието им в световната глобализация. И парадират с понятието “политически елит”, ... макар и да е само за в къщи!

Целите на икономическата програма от Лисабонския процес са представени в абстрактна форма: “до 2010 г. Европа да стане най-конкурентната икономика на познанието” (термините “Европа” и “европейци” се употребяват не като географско понятие, нито за означение на страните-членки – става дума за европейските монополи и за европейската буржоазия).
Въпреки, че съперникът не е посочен, без съмнение се касае за Съединените Щати. В подготвителния документ за Лисабонската среща на върха, много по-ясно е определено европейското съревнование с Америка. Сравняват се икономическите показатели: - “производителността на труда” е по-висока в Съединените Щати в сравнение с Европа; - европейският “брутен вътрешен доход” (БВД) е 72% от американския; - Европа трябва да надмине САЩ по употреба на “новите технологии” (информатиката) – изисква “Кръглата маса”.

3.1. Американският модел
За да достигне и надмине САЩ, Европа трябва да използва тяхния модел, и дори да го усъвършенства. Без да е употребена думата “американски модел”, основните му характеристики са определени:

1.) Икономиката на Съединените Щати все-повече се ориентира към “услугите”
В 2003 г. сектора на “услугите” - финанси, пазарни проучвания за фирмите, научни изследвания от приложен характер, реклами; както и “обслужващите услуги”: чистене, сервиране и т.н. - представляваше 67% от американския Брутен Вътрешен Доход (т.е. две-трети от американската икономика), докато през 1950 г. той беше 45,66%, а през 1990 г. – 59,57%.
В същото време първичният сектор (селско стопанство, мини) спада от 10,18% в 1950 г. на 3,79% в 1990 г. и на 2,77% в 2001 г.
В манифактурата работните места постепенно изчезват: в 1982 г. те представляват 20% от работните места в американската икономика, но само 12% - двадесет години по-късно, в 2001 г. През икономическата криза от 2001-2003 г., повече от два милиона работни места изчезнаха в манифактурния сектор.
За същия период от двадесет години “услугите” нарастват в американската икономика от 56% през 1982 г. на 64% в 2002 г.
Такива известни предприятия като Форд, Женерал Моторс или Найк се определят като фирми за услуги, а не за производство (в 1979 г. Женерал Моторс затвори най-големите си заводи за коли в гр. Флинт, САЩ). Производството е прехвърлено на под-изпълнители (т.е. чиста печалба – каквито и да са резултатите на под-изпълнителите, частта на фирмата-поръчител е осигурена).
Най-големите печалби от “услугите” са в областта на финансите, здравето и в консултации и съвети за предприятията (през 1990-91 г. България плати 26,5 милиона долара на консултационна американска фирма за една такава “услуга”: проекта за разрушаване на социализма – от които, 1 милион за 33-мата български “сътрудници”).

2.) САЩ се ориентират към развитието на “новите технологии”
След 1995 г. американската продуктивност се увеличи предимно в областите, употребяващи или произвеждащи “информационните технологии”. Същото е в Европа, но в много по-малка степен в сравнение със Съединените Щати.

3.) САЩ се снабдяват с манифактурни стоки от Третия Свят
В 1990 г. печалбите от манифактурните стоки, произведени в Америка са 1.041 милиарда долара, докато внесените продукти от този сектор представляват 132 милиарда долара (отношение 1 : 8). За манифактурните стоки като дрехи, домашни прибори, телевизори, радио, магнетофони и т.н., Съединените Щати зависят от Източна Азия и Мексико.

4.) Феноменално развитие на “финансовите пазари” (Борсата)
В САЩ “финансовите пазари” все-повече се разрастват на основата на борсовия капитал, на финансовите дружества и на пенсионните фондове:
- В 1980 г. (начало на агресивната американска политка, времето на Рейган) – Брутния Вътрешен Доход е четири пъти по-голям от пенсионните фондове.
- В 1990 г. (изчезването на Съветския Съюз) – БВД е само два пъти по-голям от борсовия капитал.
- В 1999 г. (годината на кулминацията на Борсата) – вече борсовият капитал е два пъти по-голям от БВД; а в сравнение с пенсионните фондове – БВД е само с 34% над тях.
Между 1990 г. и 1999 г. борсовият капитал е нараствал годишно приблизително с 20%, докато БВД само с 5,3%.

5.) САЩ имат най-гъвкавата работна ръка
В САЩ трудещите се сменят непрекъснато работа. Европа се стреми да постигне такава голяма подвижност на работната ръка.
Най-слабо платените са в сектора на “обслужващите услуги”: продавачи в магазини, сервитьори в кафенета и ресторанти, пазачи, чистачи, работещите на бензиностанции. От тях 31% работят в дребни предприятия. Ясно е защо “услугите” и “дребните предприятия” имат такова предимство в европейските програми.
Но американските трудещи се имат и най-слабото социално покритие в сравнение с всички европейски капиталистически страни. Въведената от Рейган “дерегулация” (т.е. премахване на всички защитни закони - в полза на “пазара”) предизвика фалити и всред богаташите – от 17% богати останаха 1% най-крупни богаташи. Първата мярка на Рейган беше освобождаване на цените на енергията. Първата му атака срещу протестите – спрямо служащите в контролните авиационни кули, премахвайки “правото на стачкуване”.
Според критериите от 60-те години за минимума, необходим за живот на работещите над 26 седмици годишно - 35 милиона от работещото американско население са декларирани “под жизненото ниво”. В официалните американски статистики 40% от американското най-бедно население не е включено.

3.2. Европейският вариант на американския модел
1.) Гъвкавост на работната ръка
Европейските статистики показват, че от 1991 г. до 2001 г. са създадени в Европейския Съюз 11 милиона работни места (разликата между създадени и изчезнали работни места), но само 20% са на пълно работно време, останалите са частична работа. В същото време постоянната работа изчезва (например, в Германия са премахнати 3 милиона постоянни работни места). Агенциите за временна работа назначават всеки ден 2 милиона търсещи работа (сигурна печалба за агенциите!). През последните 10 години това беше най-разпространената форма на работа в Европейския Съюз. Постигнато бе бързото сменяне на работното място.
А в “най-скъпите” за предприятията страни (т.е. страните, притежаващи най-защитни закони за работниците) – Франция, Испания и Австрия – се постигна да се намали обезщетението при загубване на работното място.
Според теориите на германския социолог Гунтер Шмид – “сигурно работно място ще означава капацитета на работещия да остане на пазара на работната ръка, чакайки да получи временна работа”. Шмид създаде понятието “транзиционен пазар на работната ръка”, т.е. търсещият работа да преминава от платена работа към “изгодна непродаваема дейност”, допълнена със стажове – което ще увеличи “назначаемостта” му. Предишното понятие за постоянна работа (40 часа седмично: 8 часа на ден при 5-дневна работна седмица, 48 седмици в годината) е вече “демодирано”! За в бъдаще се целят 30 часа седмично, вариращи (!) според икономическите обстоятелства. Но се предлага “равенство в шанса” да се намери работа.
Това е прехвалената “социална Европа”.

2.) Насърчаване на предприемаческия дух
“Зелената книга” за предприемачески дух препоръчва той да се преподава още в най-ранна възраст. Трябва да се създаде такъв учебен предмет, най-вече за гимназиите и за университета. Но може да се започне и в основното образование (елементарните познания са достатъчни за 50% от населението: работната възраст започва на 15 години, а неквалифицираните работници представляват 33% в икономиката).
Частните инвеститори трябва да се “насърчават” (чрез намаляване на данъците им) да инвестират в “рискови предприяния”. Обществото трябва да приеме “неуспеха” (т.е. изгарянето на парите на дребните акционери). В същност, зад предприемаческия дух се крият най-безскрупулни забогатявания, като на Рокфелер, Бил Гейтс, Жорж Сорос и тем подобни. В 80-те години във Франция президента Митеран с голяма пропаганда “насърчи” населението да прехвърли спестяванията си от спестовните книжки (вече “демодирани”) в купуване на акции. Само година по-късно парите на тези нови дребни акционери изгоряха.

3.) Научната работа да се насочи към “новите технологии” и космонавтиката
Трябва да се развият приложните науки. Да се създадат за това “дружества”, обединяващи училища, университети и “отделите за научна работа” към предприятията. Също така, да се “насърчи” (насърчението е винаги с държавни средства) поживотното обучение, което за разлика от “насърчението”, е осигурено от частни курсове! Да се развие “електронната култура”. Да се включат училищата в Интернет. Целта е да се изтласка Европа към новата “икономика на познанието”!
Лисабонската програма препоръчва също така да се развият научните изследвания в областта на космонавтиката. Европа строи аеро-индустрия, способна да надмине американската. В 2003 г. Европа за първи път построи повече цивилни самолета от Съединените Щати (305 Ербюса срещу 281 Боинга), въпреки че тази област е в рецесия. Европейският Съюз подготви рапорт със заглавие Стратегически космически анализ за 21и век. В момента САЩ заемат 50% на този пазар, Европа - 33%. Това е стратегическа цел. Сателитното първенство означава събиране на сведения, познание на Земята, изобретения, предимство във военните операции. Европа иска да установи свой сателит в космоса, за да не зависи от Америка за информацията. Но САЩ ще се стремят да запазят първото си място. Това е зародиша на новата “звездна война”.

4.) Всяка област от живота да е обект на “пазарните отношения”
Целта е да се премахнат държавните субсидии, с изключение на научната работа по “новите технологии”. Официално държавата трябва да участва минимално в отделните области (неофициално – за едрите тръстове може да има “насърчения”). “Услугите от обществена полза” да се извършват от частни предприятия (като държавата поеме най-нерентабилната дейност).

5.) Финансовия пазар
Банките не могат да понесат нуждите от капитал на всички предприятия, но чрез продажба на акции на Борсата, фирмите ще могат да получат огромни суми от отделни компании. В Америка най-доходни се оказаха пенсионните фондове, но в по-голямата част от страните в Европейския Съюз пенсиите са осигурени от държавни органи. Европейската Комисия прави натиск за създаване на пенсионни фондове (което щяло да стимулира създаването на работни места, благодарение на намаляването на стойността на работната ръка!). Демогафското развитие (т.е. факта, че много младежи са без работа) било нарастваща тяжест за изплащане на пенсиите. Ако навсякъде в Европейския Съюз пенсионните фондове имат актива на холандските фондове, това щяло да допринесе от 3 до 5 милиарда евро на Борсата.
От друга страна, в Европа има много Борси (33, докато в САЩ са 2). Трябва да се обединят. Сливането на най-едрите – Лондон и Франкфурт – се увенча с неуспех, поради противоречията им. Париж (на трето място по крупност) се сля с Брюксел и Амстердам под наименованието Евронекст.

6.) Делокализация на Изток
Използвайки квалификацираната работна ръка и слабото заплащане на трудещите се от бившите “източни” социалистически страни (платени с под половината от западните заплати) фирмите ще могат да осъществят още по-голями печалби. Германия инвестира 18 милиарда долара “на Изток”, предимно в Унгария и Чехия, Франция – в Полша. “Източните страни” могат да играят ролята на Мексико за Съединените Щати - с предимството, че работниците са получили много по-голямо образование.

3.3. Европейският Съюз цели световна хегемония
Въпреки, че Европейският Съюз се стреми да следва модела, който позволи на САЩ да прогресират в 90-те години на миналия век, тя иска да избегне голямото неравенство в приходите и голямата бедност, съществуващи в Съединените Щати. Затова се правят опити да се запазят някои социални придобивки, с шумна реклама на “социална Европа”.
Но европейската амбиция да ползува американските методи не е валидна ако Европа не измести САЩ от първото им място.
Специалният статут на долара като интернационална валута позволява на Съединените Щати да финансират американската икономика, въпреки годишния си дефицит от 500 милиарда долара. 5% от американския Брутен Вътрешен Доход се покрива от прииждащите външни капитали. САЩ ангажират разходи, надхвърлящи с 2.400 милиарда долара това, което те могат да платят.
Борсовият капитал също расте непрекъснато, благодарение на стичането на световни капитали към Съединените Щати: три-четвърти от световните финансови фондове отиват към САЩ (ако само Саудитска Арабия изтегли капиталите си – американската икономика може да рухне). Това е паразитна икономика, поглъщаща международния капитал и осигуряваща американската хегемония.
В момента САЩ са в офанзива, проникват в зони, които зависеха от европейските страни, като например, в Африка.

Но как може САЩ да разчитат непрекъснато на външен прилив на средства или пък на растеж на акциите, които нямат покритие от производството? Тази ситуация непременно ще доведе до крах на Борсата – цените на акциите ще паднат в даден момент, за да се изравнят със стойността на продукцията.
Как може САЩ да запазят хегемонията си в света без реакция на ущърбените народи? Съпротивата в Ирак вече е пример, който може да “подхрани” надеждите им.
Европейският Съюз чака този момент на отслабване на Съединените Щати, за да се прояви на световната арена (не от филантропизъм Европа е “против” войната в Ирак!). За да може да прилага тяхните рецепти, Европейският Съюз трябва да заеме хегемонната позиция на САЩ. В такъв смисъл, европейската икономическа програма фактически е битка за преразпределение на “зоните на влияние”, и води до война със Съединените Щати.
Със задълбочаване на икономическата криза, напрежението между Съединените Щати и Европейския Съюз ще се изостри. Това е логиката на капитализма и на империализма.
Стремежът на Европейския Съюз за световна хегемония логично води до война.