ЛЕВСКИ
Хр.СМИРНЕНСКИ
Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове – и тогава пред нас не може да устои и най-здравата крепост на тираните. Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода, в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата – пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към бунт. Апостол, истински апостол на свободата.Весело, бледо лице, озарено от лъчите на пламтяща душа. Синкави очи, горящи в мисли и напрежения. И ведно със звънките песни на бодрия веселяк, като тътен на вулкан се носи тежкия, бурен зов на вожда, който зове задрямалите войници за утрешния бой. В задимените кафенета на малките занаятчийски градчета, прихлупените балкански колиби, по седенки и читалища – навред гърми неговото слово. Навред отворени обятия, навред предателски очи и низамски потери.
Пред смаяните очи на своите приятели той върви непоколебим до зиналата уста на гибелта. Всеки миг – опасност, всяка стъпка – риск. Но Апостола има велика смелост.
В Цариград той е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Сопот полицията залавя палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото време по стръмния Шипченския проход бързат трима души: старец и две калугерки. Под смирената калугерска дреха гори бунтовното сърце на Левски. Другата калугерка е леля му Христина.
В Никопол Левски е прегърбен, с превързана глава, слуга. От Карлово за Пловдив той спокойно язди редом с потерята на Хаджи Исмаил, която току що е претърсила цялото Карлово заради този неуловим фантом. И ведно със смелостта, в сърцето му цъфти благородно презрение и спокойствие.
В учителската стая в Сопот има комитетско тайно събрание.
Неочаквано една полицейска хрътка се вмъква, за да шпионира. Шепот и трепет между всички присъстващи.
— Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията...
Плесница еква в стаята и предателят се измъква смазан от нечуваната смелост...
И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим върви апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена. Пред старци и младежи, пред учени и прости, пред селяни и граждани – навред разлиства той великата книга на революцията, революция, която няма за цел да освободи народа само от властта на султана. „Не ни трябва нов султан, а човешка свобода и равенство..."
Бедните знаят, какво иска Левски, но и чорбаджиите знаят, че този „чапкънин" съвсем не е техен приятел. Като турски ходжа се промъква Левски с една четица от 15 души при хаджи Мустафа в село Асакърово и с револвер в ръка напомня на бея да не мъчи селяните. Като български поп – при чорбаджи Стефан в Търново, за да му посочи стоманеното острие на камата си.
Няма предел неговата смелост, няма удар, който да съкруши неговата воля и твърдост. И когато предаден, ранен и изправен пред съда в софийския конак Левски вижда книжа и портрети, когато узнава предателството, той все пак остава хладен като гранит.
„Аз съм Левски, аз върших всичко, по моя заповед бяха политическите убийства. Никого от тези не познавам..."
На 19 февруари 1873 г. край софийските казарми се тълпеше любопитен народ. В зимния предутрен здрач се мяркаше черния силует на бесилката. Студеният вятър свиреше в комините, провираше се през тълпата и поклащаше въжето. Ето колата. Турци, селяни, цигани – всички очакват любопитното зрелище. Жените и децата се приповдигат на пръсти. Но от колата измъкват полумъртъв човек. Левски, неуморимият бунтовник, гордият Апостол на свободата, не пожела да достави със смъртта си удоволствие на властниците. В тъмната февруарска нощ той жестоко разби главата си в дебелите хладни стени на затвора – сякаш те бяха същите стени на грамадния затвор, който цял живот той руши, сякаш това бяха железните пръчки на клетката, върху които настръхнал се удряше затворен, обезкрилен орел...
10. Февруари 2016
Анжел Вагенщайн
Не очаквам от неонацистите преосъзнаване или нов прочит на случилото се през драматичния български ХХ век, завещал ни все още кървящи рани, неразчистени сметки и тъмни неразчетни страници! Вече писах, че фашизмът не ме изненадва - припознавам превъплъщенията на този вирус дори в човеколюбивите му мимикрии, до най-дълбинното му ново укритие - левия национализъм! Не, не той, не фашизмът, все по-трудно опознаваем, е който ме безпокои - безпокои ме антифашизмът у нас: безлик, ленив и апатичен като старец, унесен в гаснещи и унесени спомени...
И ето че неотдавна видяхме по телевизията "документалния" спомен "Народен дом на терора". Нищо особено: нагледали сме се на преразкази, на стари и нови формати, на износени от злоупотреба манипулативни "спомени"! Новото и потресающото за мен е, че този - с извинение - "документален" филм получи... голямата награда на Пловдивския фестивал на документалното кино! Голяма награда за един голям, но не много хитроумен нов опит за нанасяне на корекции в историческия ни спомен!
Някъде в крайните титри на филма има и някаква благодарност към моя милост за оказаното съдействие. Нищо по-естествено за един стар кинаджия да помогне на колегите си: бил съм в лапите на "суперполицая" Гешев и бих могъл да покажа и разкажа нещичко за този "Народен дом". Защо не, когато колеги от киното правят филм! Тогава не разбрах защо екипът отказа да го заведа горе, в последния полуетаж и първи кръг на ада, където и аз съм бил инквизиран до припадък, провесен с главата надолу, и където коридорите денонощно са кънтели от викове и стенания. Сега вече знам защо: колегите въобще не са се интересували от безчинствата на фашистките главорези - сметката за ужасилото цивилизована Европа българско кръвопролитие трябваше отново да бъде прехвърлена върху чуждо конто!
Голямата награда за документален филм, браво! Вероятно журито е ръкопляскало при нейното обявяване. Вероятно пловдивската публика е ръкопляскала! А аз се питам: ръкопляскали ли са и създателите на великолепния телевизионен сериал "По дирите на безследно изчезналите"? Ръкопляскали ли са създателите на "Допълнение към Закона за защита на държавата", изследвали до най-малки подробности същата тема? Къде са те сега и защо мълчат - или са лъгали в своите филми за събитията през онези страшни години на тотален полицейски терор? И дали сега този "Народен дом на терора" им е отворил очите за истината? И едва сега ли са разбрали, че е имало някакъв кървав Деветоюнски преврат, извършен от "кървавия професор" Цанков, комуто до края на дните всички европейски университети са отказали достъп до своите аули. Но така и не са разбрали от филма кой е рязал на живо Стамболийски, кой го е убил, а след това е отнесъл главата му в София; кой е избил из софийските улици всички леви депутати - всички, до последния. И кой е генерал Иван Вълков? И в кои тъмни кладенци са потънали хиляди и хиляди интелектуалци, работници, селяни... И кой е убил народните трибуни Петко Д. Петков, Никола Габровски, Димо Хаджидимов, Тодор Страшимиров и още стотици учители, читалищни дейци, общественици? И как внезапно са "изчезнали", без да оставят диря, призовани "за справка" в същия този дом от филма, поетите и обществениците Йосиф Хербст, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Георги Шейтанов, Васил Карагьозов...
Антон Страшимиров писа в некролог: "Убиха и брат ми!... Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията..."
Ужаси ли се журито на пловдивския фестивал на документалното кино? Ужаси ли се кинематографската ни гилдия? Българската национална телевизия? Ужасиха ли се създателите на този ужасен филм?
Едва ли. Но дано усетят презрението, което и до днес излъчва едно стъклено око!
