Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
„Хората всякога са били и всякога ще бъдат глупави жертви на измамата и самоизмамата в политиката, докато не се научат да търсят зад всевъзможните нравствени, религиозни, политически, социални фрази, заявления, обещания интересите на тези или онези класи. (Владимир Ленин)
Автор: klasovosaznanie Категория: Политика
Прочетен: 228396 Постинги: 140 Коментари: 78
Постинги в блога от Юни, 2014 г.

КАПИТАЛИЗЪМ И/ ИЛИ ЕКОЛОГИЯ*

Виктор ШАПИНОВ
http://www.septemvri23.com/Shapinov_Capitalism_i_ili_ecologia.htm

image

































Човекът и природата

Човешкото общество е продукт на преобразуването на природата чрез жизнената дейност на човека. Този процес се нарича обществено производство, в хода на което, преобразувайки природата, човек преобразува и себе си, изменяйки формите на обществено взаимодействие в съответствие с потребностите на производството.

Човекът не може да съществува, без да преобразува природата. Така че концепциите, прогласили за идеал „хармонията с природата”, са утопични. Руският учен, доктор на философските науки И.К. Лисеев пише за това: „Човекът никога не се е намирал в пълна хармония с природата и не се е задоволявал само с приспособяването към нея. Това е всичко на всичко религиозен мит за първобитния рай, в който са живели Адам и Ева. Защо ли този мит се пресели и в научната литература по екологичните проблеми?”(1).

Привържениците на теорията за „хармония с природата” по същество предлагат да се върне човечеството във времената, когато преобразуването на природата също се е осъществявало, но в несравнимо по-малки мащаби, отколкото сега. Такова връщане би означавало и пропорционално съкращаване на културата, в това число и духовната кулутура, която, при по-ниското ниво на производствената практика, ще бъде ненужна и излишна, а това означава и обществен регрес. Но и съществуващите начини за преобразуване на природата от човека в рамките на планетата Земя, ако и по-нататък се прилагат в този или в по-голям мащаб, ще доведат до неизбежна екологическа катастрофа. Тази катастрофа в перспектива ще направи самия живот на човека невъзможен, ще доведе човечеството до израждане, а възможно е и до унищожаването на биологическите форми изобщо. Такива песимистични прогнози правят много учени и специалисти, основавайки се на богат фактически материал.

И така, пред нас е алтернативата: или да се върнем към примитивните начини на преобразуване на природата и съответно към примитивни обществени форми (а и това го има в не съвсем идеализираните отношения между племената, живеещи като че ли в хармония с природата, но и в робство, феодализъм и т.н.); или неизбежната гибел на човечеството в екологическата катастрофа.

Първият избор може да бъде направен само от група ентусиасти, тъй като болшинството от човечеството няма да се откаже от преимуществата на съвременната цивилизация, независимо от очевидните им минуси. Можем да представим себе си по-скоро в качеството на сюжетна антиутопия (отколкото в качеството на реална историческа възможност) перспективата за установяване на сурова диктатура, която чрез политически средства да ограничи производството и потреблението до екологически безопасното ниво. Но освен че такъв изход би бил нежелателен от хуманни съображения, отсъства обществена сила, на която материалният интерес непосредствено да изисква установяването на такава диктатура. В такъв случай, неизбежен ли е вторият избор? Нима човечеството е обречено да върви към неминуема катастрофа?!

При съвременната икономическа система – да. Но възможно е и да се избегне този втори избор.

Реалностите на заплахата

В наше време се разшириха радикално мащабите и се увеличи интензивността на преобразуване на природата от човека. Не остана „девствено ъгълче” от природата, което да не е докоснато от дейността на човека.

Ежегодно от недрата на земята се извличат над 100 млрд. тона различни видове полезни изкопаеми. По мащаби това е сравнимо с тектоничните процеси, а по темпове ги превъзхожда значително. За осигуряване на живота на един човек в съвременната цивилизация са необходими годишно 200 тона твърди вещества, които при помощта на 800 тона води и 1000 Вт енергия се превръщат в продукти за потребление. Общият разход на енергия за един човек в денонощие съставлява в първобитното общество около 4 000 ккал, при феодализма – 12 000, в началото на индустриализацията 70 000, а в съвременното общество достига 250 000 ккал.

При сегашните начини на производство това води до унищожаване на околната среда. Горите изчезват от земната повърхност със скорост няколко десетки хектара в минута. Това влече след себе си унищожаването на повърхностния плодороден слой на почвата със скорост 44 хектара в минута. Изчезването на горите води до понижаване концентрацията на кислород във въздуха – за последното столетие неговото съдържание се е понижило от 20,948% на 20,8%, а в градовете – под 20%.

Ежегодно в атмосферата се изхвърлят около 20 млрд.тона СО2, 300 млн.тона СО, 50 млн.тона азотен оксид, 150 млн.тона SO2, 4-5 млрд.тона Н2S и други вредни газове; повече от 400 млн. тона частици прах, пепел и сажди.

Ежегодно във водоемите се изхвърлят около 600 млрд.тона промишлени и битови отпадъци, над 10 млн.тона нефт и нефтопродукти.

Съвременната икономическа система и нейната основна тенденция

Съвременният икономически ред е основан на предприемачеството и пазара. Стимул за развитие на частната инициатива е стремежът към получаване на максимална печалба. Печалбата като субект на частното предприемачество е разликата между стойността на работната сила на наемните работници и стойността на произведения от тях продукт.

В тази икономическа система възпроизводството на околната среда е възможно само при изземване на част от печалбата (по пътя на данъчното облагане или доброволно) и разходите да се вложат за екологически цели. Но това противоречи на стремежа към максимална печалба, което се явява субективната страна на възможностите за функциониране на цялата икономическа система. Казано по-простичко, никой няма да харчи пари за екологични нужди, след като може да ги похарчи за увеличаване на личния си капитал или личното си потребление. А дори и да се намери такъв „чудак”, той бързо ще загине в конкурентната борба с „по-безсъвестните” си съперници. Освен това, съществува също зафиксирана от икономическата наука тенденция за понижаване на нормата на печалба. Тоест, печалбата става все по-малък процент от вложения капитал. Това става, тъй като заедно с ръста на производителните сили на човечеството, заедно с техническия прогрес все по-голяма част от капитала стават разходите за машини, оборудване, суровини, помещения, инфраструктура и т.н. (т.нар. основен капитал), и все по-малко са разходите за наемане на работници (т.нар. променлив капитал), който се явява източник на печалби.

В същото време мащабите на преобразуване на природата продължават да се увеличават – пропорционално на увеличаването на основния капитал – това значи, че все по-големи средства трябва да отиват за възпроизводство на околната среда, почистване и преработка на боклуците и т.н.

Този проблем разглежда един от водещите теоретици от школата за анализи на световните системи, Имануил Валерстайн, в книгата си „Краят на познатия свят. Социология на ХХІ век”. Той пише: „Средната норма на печалба трябва неизбежно да спада. В условията на такова въздействие върху нормата на печалба особено значение придобива съкращаването на разходите, които не са свързани със заплащането на труда”. Увеличаването на печалбите за сметка на съкращаването на заплащането на труда се сблъсква с противодействието на наемните работници, организирани от профсъюзите. В такъв случай възниква проблемът за компенсация на разходите. Държавата не може да компенсира разходите, просто отделяйки субсидии, те стават „все по-непопулярни. Против тях твърдо протестират както конкуриращите се предприятия, така и данъкоплатците”. Все по-често това снижаване става от „подаръка на властта да не се включват тези разходи в себестойността на производствените операции, които биха били необходими за възстановяване на предишното състояние на околната среда”(2).

Намаляването на увреждането на околната среда става по два начина: или чрез съкращаване на вредното въздействие, или чрез възстановяване на преди това използваните природни ресурси. Тези два начина „срещат рязката съпротива от компаниите, които биха се натъкнали на трудности в случай, че такива предложения биха били приети; твърди се, че тези мерки са крайно скъпи и поради това непременно ще доведат до съкращаване на производството”(3).

Глобалното измерение на проблема

Мерките по внедряването на екологическата безопасност, които все пак бяха взети, начиная от 1960-1970-те години от развитите страни, често водеха само до там, че част от производствата, представляващи най-голяма опасност за околната среда, бяха пренесени в периферията на световната икономическа система – в страните от Третия свят. Нещо повече, развитите страни могат да изкупуват от страните от Третия свят неизползваното „право на замърсяване” и да го използват те самите. В резултат, най-голямото замърсяване на околната среда правят развитите страни. По изхвърляне на СО2 на човек от населението между тези страни, където изхвърлянията превишават 10 тона годишно, болшинство съставляват европейските страни (7 страни), освен тях в списъка влизат нефтодобиващите арабски страни (5 страни), а също така и развитите Австралия, Бруней и Сингапур. Но те всичките заедно замърсяват по-малко от 1/3 от обема, с който ежегодно замърсяват САЩ.

Разширяването на производството за сметка на страните от Третия свят не отслабват, а усилват натоварването на околната среда. В същото време от правителствата на тези страни трудно може да се очаква натиск върху компаниите с цел да компенсират екологичната вреда, доколкото именно в търсенето на по-ниски разходи и на по-големи капиталови печалби те се устремяват към Третия свят.

В рамките на цялата система на международно разделение на труда продължава да действа стремежът към снижаване разходите за поддръжка за сметка на усилване натоварването на околната среда.

Виновна ли е науката?

Съществува пагубната тенденция „да се показват като враговете науката и технологиите“ – пише И.Валерстайн(4). Тази тенденция позволява да се прехвърли отговорността „от болната глава върху здравата”.

„Замърсяването на атмосферата, – пише известния руски учен В.М.Найдиш, – катастрофи на атомните електростанции, повишаване на радиоактивния фон в резултат на изпитание на ядрено оръжие, „озоновата дупка”, изчезването на много видове растения и животни – тези и други екологични проблеми хората са склонни да обяснят със самия факт на съществуването на науката. Но работата не е в науката, а в това, в чии ръце се намира тя, какви социални интереси стоят зад нея, какви обществени и държавни структури направляват нейното развитие”(5).

Та нали е очевидно, че науката и технологиите, усъвършенствайки се, създават не само такива форми на производство, които оказват разрушаващо въздействие върху околната среда, но и в не малка степен създават начини за нейното запазване и възстановяване. Това, че първите се използват активно, а вторите се намират все още в зачатъчно състояние – това не е вина на науката, това е вина на тази система, която насочва човечеството към получаване на печалби и съкращаване на разходите.

Екологичната борба при такъв погрешен подход се превръща във форма на съвременен лудизъм (лудизъм – така се нарича първото стихийно работническо движение в Англия от кр.18-нач.19 в. Лудитското движение е предизвикано от масовото разоряване на занаятчиите и тежкото положение на пролетариата в резултат на промишления преврат. Лудитите считали, че главна причина за това са машините, поради което започнали да ги разрушават. Смята се, че пръв разрушил своя стан легендарният тъкач Нед Луд. Оттук и названието – „лудизъм“ – бел.прев.) Социалната безперспективност от такава борба отбелязва и И.Валерстайн: „На практика това се проявява в защита на екзотичните животни, за които болшинството хора никога не са чували и затова изпитват към тях пълно равнодушие; в такава ситуация отговорността за съкращаване на работните места се хвърля на принадлежащите към средната класа чудати градски интелектуалци”(6).

Преходът от „индустриалното” към „постиндустриалното” общество, на което се уповават много, също не носи желаното избавление от екологичната заплаха. „Постиндустриалните” технологии, както и да се надстройват над усложняващата се промишлена технологична база, довеждат не до нейното намаляване (на екологичната заплаха – бел.прев.), а обратно – към увеличаването й. За това свидетелстват и данните за изхвърляне на мръсотия в атмосферата, според които данни САЩ, най-напредналата в плановете на „постиндустриалното общество” страна, заема първо място.

Възможност за изход

Дилемата в такъв случай е следната: или ефективно натрупване на капитал при стремително разрушаване на околната среда, или внимателно отношение и възпроизводство на околната среда и невъзможност за ефективна работа на системата, основана върху натрупване на капитал. В такъв случай въпросът може да има отговор. Ние не можем да си представим човек, който да не преобразува природата. Но можем да си представим обществена система, основана не на натрупване на капитал, частно предприемачество и пазар.

Технически и технологически човечеството е готово за това да има достатъчно отговорно отношение към околната среда, да има чист въздух, вода, да се опази видовото разнообразие на животните, птиците, рибите, насекомите. Но всичко това се оказва „твърде скъпо”.

За да се решат екологичните проблеми, е необходимо човечеството да се откаже от икономическата система, която се основава на частното предприемачество, наемния труд, пазара и натрупването на капитал. При такава система максимизирането на печалбите е единствената цел на икономическата дейност.

Реалната алтернатива на тази система не е отказ от прогреса, а производство, организирано върху планова основа и в непосредствено обществено владение, ползване и разпореждане със средствата за производство. Цел на такава система ще стане не производството единствено заради печалба, а „производство” на обществени хора. В такъв случай ще отпадне противоречието между целта на производството и целта за опазване на околната среда, което противоречие при съвременната икономическа система ние отбелязваме като неразрешимо.

Следователно, решението не е в прехода към „постиндустриално общество”, което предполага само усъвършенстване на технологиите, но не и условия и начини за прилагане на тези технологии, а в прехода към „постапазарно”, „посткапиталистическо” общество.

Този преход, който, съгласно хуманистичните философски традиции, е необходимо условие за премахване на отчуждението, ще създаде обществени условия човекът във всяка сфера на своята дейност да подхожда съзнателно и свободно, преобразувайки природата винаги в съответствие с нейните собствени закони, а не произволно.

Такива изменения, както пише И. Валерстайн „предполагат не само нова социална система, но изискват и нови структури на знанието, при които философията и естествените науки няма да бъдат разделени”(7).

Литература:

[1] Современные философские проблемы естественных, технических и социально-гуманитарных наук. Москва, 2006, стр. 298.
[2] Валлерстайн И. Экология и издержки производства при капитализме. Нет выхода. Основной доклад на PEWS XXI, «Глобальная окружающая среда и миро-система», Калифорнийский университет, США, 2-5 апреля 1997 года. // Валлерстайн И. Конец знакомого мира. Социология ХХI века. М. 2004. с. 111.
[3] Там же, с. 112.
[4] Там же. стр. 116.
[5] Найдыш В.М. Концепции современного естествознания. Москва, 2005. стр. 554.
[6] Валлерстайн И., указ. соч., стр. 115.
[7] Там же. стр. 119.

*публикуваме материала с незначителни съкращения (бел.ред.)


Категория: Политика
Прочетен: 868 Коментари: 1 Гласове: 3
Последна промяна: 20.06.2014 22:17

 


Протестите в България (2013 – нач.2014 г)

Докладът е изнесен пред V Международен симпозиум „Единство на народите против империалистическата агресия“, проведен април 2014 г. в Истанбул, Турция

В края на ХХ в. в България беше извършена реставрация на капитализма. От държава със социалистическа икономика страната ни се превърна в държава с пазарно стопанство.

Основна вина за разрушаването на социализма има ревизионистичният курс, предприет от Българската комунистическа партия, в продължение на Хрушчовската доктрина. Отказът от основни положения в социалистическите идеи като диктатура на пролетариата и класова борба, логично довеждат до отказ от социализма въобще в края на ХХ в. Когато ревизионистичният курс изцяло заема водеща роля в партията, тя сменя своето име на Българска социалистическа партия.

Под маската на "демокрация" и "свобода на словото" бяха премахнати социалните придобивки, създадени по времето на социализма, като безплатното образование и здравеопазване. Общонародната собственост се превърна в частна. Малцинството от най-приспособимите към новите условия забогатя за сметка на широките слоеве от населението. Правителствата, които управляват България от тогава, я превърнаха в неоколония на западния империализъм.

През последните години под влиянието на неолибералните реформи и задълбочаващата се икономическа криза социалните противоречия се изостриха, нараснаха бедността и безработицата.

В някои от най-големите университети се състояха протести срещу повишаване на семестриалните такси. В повечето случаи те бяха успешни.

Високите сметки за електричество станаха повод за избухване на вълна от масови социални протести през февруари 2013 г. Те се открояваха със значителна многочисленост. Състояха се във всички големи градове на страната. Основните искания бяха насочени срещу енергийния монопол на частните компании. Чуваха се лозунги за национализация. С течение на протестите те се радикализираха, стигна се до сблъсъци между полиция и демонстранти, бяха изпочупени офиси на енергийните корпорации. Стигна се дори до демонстративни самозапалвания, завършили със смърт.

image

/"Земята на Ботев и Левски отново е робска земя" - Варна, февруари 2013 г./

Въпреки участието на широки слоеве от населението в тези протести, ясно личеше техният хаотичен характер и разнороден състав. От това се опитваха да се възползват опозиционни партии, като налагат влиянието си там. В разгара на най-големите демонстрации ние издигнахме плакат с революционен лозунг срещу капитализма. Тогава група крайнодесни елементи извършиха нападение срещу нас. Това ясно потвърди нашите опасения за опити за дирижиране на протестната вълна.

image

/"Стига капитализъм, стига ограбване" - София, февруари 2013 г./

В крайна сметка социалните лозунги се размиха, като най-ярко се открояваше искането за оставка на правителството. Народното недоволство беше удавено в реакционно-партийни интереси и боричкания. След поредните сблъсъци пред парламента правителството подаде оставка.

Въпреки насилственото слизане от власт, предсрочните избори бяха спечелени от същата партия, която подаде оставка под натиска на протестите. Тя обаче се оказа в изолация и властта взе Българската социалистическа партия, в коалиция с ДПС.

Няколко дни след встъпването на новото правителство започнаха нови протести, провокирани от назначение на поредния олигарх начело на силова държавна структура. В началото тези протести наистина бяха масови, създаваше се впечатление, че недоволството от февруари продължава. Няколко дни след започването им обаче те бяха превзети от реакционни групи, недоволни от изборните резултати. Най-крайните неолиберали, които останаха извън парламента, заедно със свалената от власт партия активизираха огромни ресурси за насърчаването на този протест и за превръщането му в нищо друго освен в антиправителствен. Уклонът на това мероприятие беше открито антикомунистически. Разшири се пропагандата, представяща управляващата Социалистическа партия, като комунисти. Основен лозунг, който се допускаше беше "оставка" на правителството. Отсъстваха абсолютно всякакви социални искания, като те се заместваха с идеалистически брътвежи за "морал", "честност", "прозрачност" и т.н.

За разлика от февруарските протести, тези не срещнаха подкрепа в другите градове на страната, а се провеждаха само в столицата.

image

/Протест на дясната реакция в центъра на София - лятото на 2013 г./

Участниците в тези вълнения прикриваха своите конюнктурни интереси, като обявяваха каузата си за "общонародна". Съвсем възможно е тези протести финансово да са подпомагани от чужди фондации. В България особено популярна е империалистическата фондация "Америка за България", имаща за цел узурпирането на културния и интелектуален живот в нашата страна. Започнаха да се появяват изказвания на чужди посланици у нас в подкрепа на тези протести. Това е груба намеса във вътрешнополитическите работи на държавата.

Няма как да определим тези протести по друг начин, освен като буржоазни междуособици, нямащи нищо общо с борбата на пролетариата в България. Логично, инстинктивно хората се отдръпнаха от тези мероприятия, добиващи все повече хумористични измерения. Започна организирането на контрапротест срещу участниците в антиправителствените демонстрации.

За да оправдаят липсата на подкрепа за своите маргинални маршове, представителите на крайната реакция разкриха своята човеконенавистна същност, като прибегнаха до социалдарвинистки трактовки. Те определяха своите протести, като проява на "качествените" хора, за разлика от февруарските събития, които били бунт на "количеството".

Когато стана очевидно, че опитът да се свали правителството по този начин няма как да успее, беше направено посегателство срещу Софийския университет. Той беше затворен с вериги от малочислена студентска организация с искане за оставка на правителството. За разлика от студентски окупации в други държави, за които знаем, че се извършват от прогресивни младежи със социални искания, Софийският университет принудително прекрати своята дейност под диктата на реакционни сили.

И там бяха издигнати идеалистическите лозунги за "морал в политиката", като отново нямаше никакви други искания, освен "оставка". Освен, че отсъстваха социални мотиви за извършване на окупацията, изцяло отсъстваше академичната тематика. Проявата очевидно нямаше нищо общо с университета. Всичко говореше, че тя е провокирана от сили, външни на учебното заведение, та дори и външни на нашата страна.

Доказателство за това е посещението на бившия американски посланик в окупирания университет. Това показа явното външно участие в прекъсването на учебните занятия в университета и то не от къде да е, а от САЩ. Освен това, представители на студентите, окупиращи университета, лично отидоха в посолството на Германия, за да търсят помощ от немския посланик у нас. Този акт демонстрира откровеното незачитане на националния ни суверенитет и признаване на по-висши "експертни" външни сили в лицето на САЩ и ЕС.

image

/Джеймс Пардю на посещение при "Ранобудните студенти" в окупирания Софийски университет/

image

/"Ранобудни студенти" на посещение в германското посолство/

Окупацията беше съпровождана от открита антикомунистическа реторика. Това беше придружено с призиви за намеса на "международната общност" във вътрешната политика на България.

Реакционната същност на извършителите на окупацията ясно пролича, когато те изпратиха свои представители на Майдана в Киев. Там, заедно с фашистите от "Десен сектор" и "Свобода" скандираха "Слава на Украйна", "Комунистите на въжето", "Който не скача, е руснак". От трибуната на площада демонстрираха своята солидарност към метежниците. Под лозунгите за "евроинтеграция" българските окупатори станаха съучастници в престъплението срещу украинския народ. След тази визита, на българските протести започнаха да се появяват скандирания "Нека в София стане като Киев".

В Софийския университет хората, държащи сградата под ключ, демонстрираха агресивно отношение към своите колеги, особено към тези, които не показват положително отношение към тях. Освен това, самата окупация не беше подкрепена масово от студентите на университета. За сметка на това в сградата се подвизаваха хора, които очевидно нямат нищо общо с учебното заведение. Някои от тях са добре познати от антиправителствените протести или известни с десните си политически убеждения. Присъстваха дори хора, които са се завърнали специално от чужбина, само за да участват в това събитие.

Особено разочарование изпитахме от участието в тази окупация на групи, по принцип демонстриращи леви убеждения. Става въпрос за различни анархистични течения, антиавторитарни елементи, разнородни опортюнисти. Някои от тях дори се самоопределят като марксисти. Това постави ясна разграничителна линия между нас и тях. Със своите действия те защитиха империализма.

Подобно на събитията в Киев, у нас вървеше пропаганда, че в окупацията има "всякакви" хора. С участието на гореспоменатите групи се доказваше именно това, като, видиш ли, в затварянето на университета има и "леви". Практическите действия обаче показват, че тези "леви" нямат никакво влияние върху развитието на проявата, а изпълняват ролята на пълнеж. Насоката на окупацията се задаваше от представители на десните сили.

Ние, заедно с други прогресивни студенти и недоволни от прекъсването на учебния процес, участвахме в организирането на съпротивата срещу затварянето на университета. Проведе се събиране на подписи и се състояха няколко спонтанни протеста. Състоя се прожекция на антиимпериалистически филм в друга сграда на учебното заведение, разобличаващ американската имперска политика за насърчаване на студентски групи, подобни на нашите окупатори.

След като се видя, че не срещат подкрепа и след съпротивата на студентите, хората, които затвориха университета, след вътрешно гласуване решиха да прекратят окупационната стачка. Това беше логичният завършек на една антистудентска проява. Изглеждаше, че всичко това вече е част от историята.

Няколко седмици след това, най-радикалното реакционно крило, най-подло, през нощта отново сложиха вериги на Софийския университет. Този път истински студенти почти не присъстваха. Този акт беше извършен от хора, чужди на ВУЗ-а. Още по-силно беше агресивното отношение, спрямо обикновените студенти и политическите опоненти. Имаше призиви за подпалване на парламента и метеж. Антикомунизмът този път беше още по-яростен. Демонстрираше се крайна русофобия.

Логично недоволството този път беше още по-голямо. След огромна демонстрация на студентите против окупацията и сблъсъци пред сградата, окупаторите позорно напуснаха университета следващата нощ. Същите те продължават да посещават антируски и антикомунистически митинги в подкрепа на метежниците на Майдана в Киев. Тези лица редовно оскверняват антифашистки паметници в центъра на София. Това доказва техния слугинаж на американския империализъм.

Изключително важно е правилното разбиране на събитията в България през последната година. Българските медии тенденциозно изкривяват събитията и създават погрешна представа за случващото се. Вероятно чуждестранните информационни източници правят същото и сигурно много хора остават с погрешното впечатление, че тези протести са "народно въстание", а окупацията е "младежки бунт" срещу системата.

Детайлното познаване и правилното тълкуване на ситуацията показват антинародната същност на тези мероприятия. С увереност можем да твърдим, че протестите от лятото са реакция срещу спонтанния подем на народните маси през февруари, предизвикани от високите сметки за ток. Окупацията на университета е контрапункт на прогресивните тенденции сред студентите и по специално – на протестите срещу повишаване на учебните такси и срещу приватизацията на образованието.

Засега преодоляваме реалната опасност от извършване на цветна революция и държавен преврат по украински сценарий. Едно от обясненията за това е, че все пак българското правителство до голяма степен извършва политика в слугинаж на ЕС и САЩ. Освен това основните ресурси на западните империалисти са насочени към налагането на своите интереси в Украйна и вероятно преврат в България не стои на дневен ред.

Събитията от последната година за пореден път доказаха, че единственият път за разрешаване на социалните и политическите проблеми минава през борба за освобождаване от гнета на капитализма и американския империализъм. Като врагове на социализма се показаха левите опортюнисти, ревизионистите на марксизма, повлияни от дребнобуржоазния индивидуализъм. Практиката налага идеологическа борба срещу тези групи, като необходимо условие за извоюване на диктатура на пролетариата, като единствен път към комунизма.

 http://www.septemvri23.com/Bulgaria_protesti_2013-nach2014.htm


Категория: Политика
Прочетен: 743 Коментари: 0 Гласове: 2
Търсене

За този блог
Автор: klasovosaznanie
Категория: Политика
Прочетен: 228396
Постинги: 140
Коментари: 78
Гласове: 143
Календар
«  Юни, 2014  >>
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30