ІV. ЕВРОПА НА 27-те – СИМВОЛ ЗА “КРАЙ НА ЯЛТА”

 

През януари 1992 г. Министрите на Външните работи на страните-членки подписват в Маастрихт (Холандия) пакта, за който дъжавните глави на “12-те” са се споразумяли на срещата на върха в този град на 9 и 10 декември 1991 г. Главни цели: установяване на европейските граници, икономически и монетен съюз, обща външна политика и обща политика на “сигурността”, което да доведе до обща отбрана.

а) Нови термини:
- Засилване на “сцеплението” означава “по-слабите страни да приемат да направят усилие за “модернизиране” и за изравняване на нивото им според определените през декември 1991 г. в Маастрихт изисквания, и за сътрудничество в съдебната и полицейска области, необходими за приемането им в Общия пазар”;

- принципът на “субсидиарността” (въведен по искане на Германия и Англия) е фомулиран по следния начин: “В областите, които не са от “компетенциите” на Общността, тя може да се намеси във вътрешните работи на страните-членки според “принипа на субсидиарността” само ако, и в случай че, целите на акциите предприети в Европейския Съюз не могат да бъдат осъществени достатъчно добре от страните-членки, и в случай че желаните резултати по предвидената дейност ще могат по-добре да се постигнат, единствено на нивото на (т.е. с намесата на) Общността”. И се добавя, че страните са “поканени” да не издават закони, надминаващи рамките нa необходимото за постигане на целите на Съюза.
Казано накратко, Европейският Съюз може да се меси във вътрешните работи на страните-членки дори и в области, които не са предвидени в европейските правлници. Но и страните нямат право да предприемат друго, освен предвиденото от Съюза.

б) Нови положения:
- Органите на Европейския Съюз стават от четири на пет. По искане на Англия е прибавен Счетоводен Двор, за “да се осигури по-стриктен контрол на дейността на Съюза”.

- Решава се европейскотo гражданство да позволява на чужденците от Съюза да гласуват и да се представят на избори за кмет (!) в страната, в която живеят.

- Откриват се нови области на европейските “компетенции”: здраве, образование, култура, индустрия, транс-национални мрежи (транспорт, телефон).

- Създава се статут на бъдащата Централна Европейска Банка и на Европейския Монетен Институт, предвиден за 1 януари 1994 г. “Безвъзвратно (!) се върви към третата фаза – общата монета евро” (първа крачка към намаляване на суверенитета на страните), ... въпреки отрицателното обществено мнение, което смята, че с общата монета цените ще се вдигнат многократно.
« Централната Европейска Банка и Централните национални банки представляват европейската система от централни банки..., под ръководството на органите на Централаната Европейска Банка (ЦЕБ)... Главната цел на Европейската Система от Централни Банки е да осигури стабилност на цените. Без да възпрепятства тази цел, тя подпомага основната икономическа политика на Съюза, за да допринесе за осъществяването на проектите му... Единствено ЦЕБ има право да издава европейската монета. Тя е независима при изпълнението на задачите си и в управлението на финансите си. » (член І-30).
“Независимостта” на Централната Банка е доказателство, че – както Ленин посочва - в империалистическия стадии на капитализма (т.е. “монополистичния капитализъм” – понятието “империалистически стадий” е въведено от икономистите в края на ХІХ век, за да подчертаят различието от началната фаза на капитализма, при която предприятията са семейни; постепено - при всяка капиталическа криза, предизвикана от неплановото производство – те се откупуват от крупни банки, т.е. от финансовия капитал, и от едри капиталисти, създавайки “монополите”), финансовият капитал става главна сила - диктатура - на монополите.
В такъв смисъл, Европейският Съюз се гради под ръководството на финансовия капитал и в негов интерес. Всички заявления за демократизация на европейските органи са празни думи, за заблуждение на наивните.

- Решава се обща визова политика със санкции на външните граници на Съюза (чл. 100с). Но под претескт, че бившите социалистически страни “нямат възможност” да пазят границите, ще бъде запазена вътрешна граница за втора проверка.

- Решава се Парламентът да се присъедини към разработката на правилници и директиви, които ще се приемат съвместно с Европейския Министерски Съвет (гл. ІІ). Т.е. Парламентът “разширява” властта си чрез процедурата на “съвместно решение”! Но тази власт е по-скоро фиктивна, отколкото реална, като се има пред вид, че представените в Парламента партии – от “реакционните” консерватори до социал-демократическата “левица” - в унисон са съгласни с европейската политика. В такъв смисъл, не се очаква от Парламента да играе независима роля.

- В глава V се постановява:
- чл. J 3 – че някои решения могат да се вземат с болшинсво;
- чл. J 4 – относно отбраната се заявява, че “Съюзът на Западна Европа”
е в основата на Общността. Прибавени са две декларации:
1.- за отношенията между Европейския Съюз и Съюза на
Западна Европа; и
2.- за отношенията между Европейския Съюз и НАТО.
Излиза, че във военните действия решенията ще се взимат (с болшинство) от западните богати страни.

- По отношение на сигурността и външната политика, ролята на Европейския Съвет и на Министерския Съвет е засилена.

- Глава VІ, относно съдебната и полицейска области, предвижда засилено сътрудничество между правителствата.

 

1. От Единния Акт (1985 г.) до пакта в Маастрихт (1991 г.)

 

През юни 1985 г. в Милано е приета програма, “позволяваща да се построи единния пазар”, наречена “Единен Акт” (това наименование, което няма никакъв смисъл в европейската терминология, е явно копие на американския модел за държавно управление). Председателят на Европейската Комисия, Жак Делор - “социалист”, е много активен през 10-годишния си мандат. Той предлага да се премахне “парализиpaщото” вето и да се гласува с болшинство (наречено квалифицирано без правото на вето), вместо с единодушие, което променя 20-годишната практика в Общия пазар. Такива въпроси като: признаване на дипломите (дипломите от частното образование не са признати национално в повечето от страните-членки), директивата за обществените строежи (позволяваща на частните фирми да получават държавни поръчки), банковата директива (превръщаща банките в частни), и т.н. - въпроси, разработени от неотдавна създадената Кръгла Маса - са гласувани в Европейския Съюз с “квалифицирано болшинство”. Тези “придобивки” напълно отговарят на интересите на индустриалците.

С рухването на Берлинската стена през 1989 г. и с пакта в Маастрихт от 1991 г. се открива нова ера в политическата сфера: най-накрая се говори открито за европейска държава, за външна политика, за полиция, за отбрана! Но ... трябват нови методи за провеждане на тази политика, а те още са несигурни. Трябва да се построи “нов модел”!
До края на мандата си - 19 януари 1995 г. - Жак Делор с упорит труд, твърдост и много преговори, постепенно успява да преустрои “Европа на 15-те”.

Политиката, подхваната от Жак Делор се продължава и след неговия мандат. Продължава да се действа по “Бялата книга” (“меморандум” на основните положения, залегнали в дейността на Съюза), създадена по времето на Жак Делор.
В 1996 г. се сформира “Между-Правителствена Конференция (CIG), която има за задача да преустрои пакта в Маастрихт, и да подготви разширението на “Европа”.

Постигнатите резултати представляват голяма “революция”:
- в “обществото на информацията” (т.е. вкарването нa всички данни в компютри);
- в “освобождаване от съществуващите норми (нормите в защита на трудещите се), но в определени рамки, за да се избегне хаос” (не всеки трябва да има право);
- в “намаляване на стойността на труда, избягвайки (!) намаляването на социалните завоевания на трудещите се” (формулировката цели да се избегне съпротивата на масите);
- в “премахване на данъците върху образованието и върху науката” (за да не бъдат таксувани от държавата след като се превърщат в частни);
- с въвеждане на понятието “правотo на инициатори”, “ролята на авангард” за малцинство от страните-членки (за да се позволи да се концентрира властта в ръцете на едрата буржоазия от малцината богати страни);
- за първи път се предвижда “преустройството на бившите социалистически страни” и приобщаването им към Европейския Съюз.

 

2. От Пакта в Амстердам (1997 г.) до Съвета на върха в Копенхаген (2002 г.)

 

Амстерамският пакт е втора крачка към новия модел.
- Решава се да се преустроят органите на Европейския Съюз, за да може разширяването му с “източните страни” да не парализира Съюза (!) - чрез намаляване на броя на Комисарите, или чрез преразпределение на тежестта на гласовете в Министерския Съвет на базата на “голями страни” (Германия, Англия, Франция и Италия), чийто глас да е решителен.
Член І-22 от Проекта за Конституция предвижда: « новият пост Председател на Европейския Съвет да представя в чужбина външната политика и въпросите по сигурността, без да “смущава” задачите на другия нов пост, Министъра на Външните работи на Съюза ».
Главният “проектант” на Конституцията, Валери Жискар Дестен упражнява вече натиск, за да бъде първия Председател. Конфликтите ще се увеличат с борбата за новите постове. При това, Брюкселската Комисия запазва ролята си на представител на Съюза в чужбина. Получава се разрастване на бюрокрацията, тъй като всеки нов пост ще има съответен кабинет. Това увеличава паразитния характер на Европейския Съюз (да напомним, че тези щедро платени функционери лежат на гърба на данъкоплатците). Но умножаването на почетните служби също така е признак за слабост, свързана с между-империалистическите противоречия - въпросът е винаги: кой ще надвие.

- Разрастването на “полицейския стълб” ще може да се осигури чрез пропагандата за “борбата с криминалността и с нелегалната имиграция”.

- Приоритет е даден на преминаването към обща монета.
Но Европейският Съюз е принуден да се противопостави (макар и с открита репресия) на опозицията и на социалната съпротива, нараснали във всички страни-членки, в резултат на изчезване на стабилността на работното място.

- И най-символичния момент в новия модел: – на 13 декември 2002 г. Съвета на върха в Копенхаген (Дания) решава приобщаването на страните от бившия социалистически лагер, « чийто символичен замах е слагане на край на резултата от Втората Световна Война – край на Ялта, ... прибавено към оттеглянето на Русия върху територията си през 90-те години на XX век ».

Европейската Конституция трябва да се подпише след влизането на страните от бившия социалистически лагер в Европейския Съюз. Това ще е раждането на “Нова Европа”! - сияят новите господари.

Бившите социалистически страни трябваше да се преустроят по начертания им път, за да се подчинят на жестоката пазарна икономика и на капиталистическата експлоатация. И те се отличиха с прилежността си и със стремежа си да изпълнят и най-унизителните изисквания за колонизирането им от империалистическия Европейски Съюз.
Това бе голям шанс за Запада. Отвориха се нови пазари и евтина високо-квалифицирана работна ръка, с което се помогна да се продължи живота на изгнилата капиталистическа система, чиято дълбока структурна криза е легнала на гърба на трудовите маси от цял свят.
Голям шанс, благодарение на страните, изоствили социалистическата система, изоставили комунистическия идеал и комунистическите идеология, патриотизъм и интернационализъм, изоставили обединението на масите за борба срещу неговите експлоататори!

Въпреки че България не е приета още в Европейския Съюз, тя с най-ускорен ритъм подписва редовно договори, обвързващи я да изпълнява европейските изисквания. За “Европа” нейното приемане в Съюза е чисто символично. Прибавената трета буква в международното означение (BGR, вместо BG) говори, че България вече не е считана за държава, а за регион.

март 2005 г.

ИЗТОЧНИЦИ:

- “Европа - 25 страни, една история” – сборник от статии на вестник “Льо Монд” от
1957 до 2003 г. – Париж, 2004 г.

- Жан-Люк Сале (историк) – “Аналитичен разбор на Проекта за Европейска
Конституция” – Париж, март 2005 г.

- Сюзан Жорж (политолог) – “Рапорта от Лугано”, Париж, 2000 г. (Лондон, 1999 г. –
под заглавие “Рапорта Лугано за запазване на капитализма в ХХІ век”)

- Списание “Марксически проучвания” № 57 - януари / март 2002 г., Брюксел:
- “Пътя към Европейска държава” от Анри Убен, доктор по икономика, и
- “Изграждането на Европа ... на репресията” от Раф Жесперс, адвокат.

- Списание “Марксически проучвания” № 65 - януари / март 2004 г., Брюксел:
- “Новата главна цел на Европейския Съюз: Лисабонския процес” от Анри Убен, и
- “Конституция, в която всичко е за изхвърляне” от Ервиг Льоруж.
ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg

ІІІ. ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ

Да проследим историята на “Обединена Европа”.
В ХV век Чехия, Унгария, Полша имат проекти за мирно съжителство чрез обединяване на страните. Но този проект е отхвърлен от Франция и от Ватикана... Това днес се изтъква от Полша, като претенция за авторство за създаването на Европейския Съюз!
В ХVІІІ век, френските философи Волтер и Русо мечтаят също за една единствена европейска нация.
Но практическата дейност за осъществяване на тези идеи датира от ХІХ век.
След френските революции от 1848 г., Виктор Юго подема активна политическа дейност, като организира през август 1849 г. в Париж международен конгрес в защита на мира. На този конгрес той за първи път формулира понятието “Съединени Европейски Щати”: “Вие Франция, вие Русия, вие Италия, вие Англия, вие Германия и всички вие нации от континента, без да загубите различните си качества и славната ви същност, ще се претопите тясно в една по-висша единица, за да създадете европейското братство, както френските области са се претопили във единна Франция. ... Ще усъвършенствате Творението под погледа на Творителя-Господ, комбинирайки ... братството на човечеството с мощта на Бога.”

Идеалистичното му виждане за възможността да се избегне войната чрез мирно съжителство на противниците се възприема от “миролюбците” по време на І Световна война, които се отказват от съпротивление срещу нападателите, в името на “обединението на Европа” (един от тях е Троцки). В отговор, на 23 август 1915 г. Ленин публикува статия, пояснявайки, че при капитализма разбирателствата между капиталисти или между мощни страни са временни, с единствената цел да задушат заедно социализма, но помежду си те са в борба за запазване на колониите си един от друг, и по-конкретно, едни европейски щати ще имат за цел да се противопоставят на икономическия възход на Съединените Щати и на Япония. В заключение Ленин казва, че Съединените Европейски Щати при капиталистическия строй са или невъзможни, или реакционни.

В 1922 г. австро-унгарски аристократ (Рихард Куденхов-Калерги) основава с други капиталисти и политици Пан-европейски съюз, с надежда да създаде Съединени Европейски Щати. Основна цел: защита срещу съветския болшевизъм.
На 5 септември 1929 г. на асамблея на Общността на Народите (предшественик на ООН), създадена от 54 нации, от които – 27 европейски, френският политик Аристид Бриан, загрижен от засилването на двата мощни блока – Съединените Щати и Съветския Съюз – заявява, че е абсолютно необходимо да се създаде икономически и политически съюз на “континентална” Европа... Но страхувайки се от френското надмощие в този съюз, останалите страни не поддържат това предложение (с изключение на Гърция и Латвия). Италия и Германия считат, че фашистката диктатура е единствена в състояние да се противопостави на двата блока. Такъв проект е отразен в книгата на Хитлер “Моята борба”, публикувана през 1925 г.
В 1940 г., след анексирането на Австрия, Чехия и Полша, Министерството на Икономиката на Хитлерова Германия прави предложение да се създаде Икономически Съюз на Централна Европа, в който да влизат Холандия, Дания, Словакия, Румъния, България, Унгария, Белгия, Норвегия и Швеция. Германия се стреми да създаде Европейска Банка за обединяване на монетната система в този икономически съюз чрез фиксиране на обменната стойност на монетите на тези страни към немската валута. Проектът предвижда Франция и Англия да останат свободни!

След ІІ Световна война, на първото събиране на западни европейски депутати в Хага през 1948 г., под влияние на изказването на Чърчил през септември 1946 г., се заявява че “спешна задача на европейските нации е да създадат икономически и политически съюз за осигуряване на сигурността и на обществения прогрес”. В 1948 г. Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Ирландия и Англия създават Съюз на Западна Европа, чиято цел е обща отбрана с обща армия.
Предложената на 24 октомври 1950 г. обща армия, чиито дивизии ще трявва да са на разположение на Атлантическите военни сили под командването на американски генерал, не се осъществява. Съпротивата на френските комунисти и на част от голистите успява да провали проекта. Франция е единствена от Съюза на Западна Европа, която не го гласува. Де Гол заявявя: “Заедно с победените Германия и Италия, Франция трябва да изсипе своите човешки и материални средства в един безотечествен коктейл. Това снижение и` се иска в името на равноправието, за да може Германия да се превъоръжи, минавайки, че няма армия.”
Но признаването на суверенитета на Германия, станала Германска Федеративна Република (ГФР) на 8 май 1949 г. (на годишнината от нейния разгром), и приемането и` в новосъздадения през април 1949 г. Атлантичски пакг (НАТО) позволява на Германия да се превъоръжи.

1. Първи конкретни стъпки към Европейски Съюз

На 8 април 1951 г. се създава официално (и влиза в действие на 25 февр. 1952 г.) “Европейска Общност за Въглища и Стомана” (ЕОВС), обединяваща два вековни противника – Франция и Германия. По такъв начин се полага базата за общо развитие, което фактически засяга военния сектор. В този съюз са поканени да влязат също Италия, Холандия, Белгия и Люксембург.
Предложението за ЕОВС се дължи на двама френски министри, Жан Моне и Робер Шуман: “Войната между Германия и Франция става не само безсмислена, но и материално невъзможна.” Но френско-немската продукция на въглища и стомана ще е поставена под контрола на над-национален Висш Комитет. Англия отказва да зависи от такъв над-национален комитет.
Двамата френски министри оформят тази идея под натиска на Съединените Щати върху европейските съюзници от войната, за да приобщат Германия в различни области от икономиката. С откриването на студената война срещу Съветския Съюз, Германия е важен географски стратегически пункт за новата им политика.
Но тази идея трудно може да се представи пред Франция, която се стреми да накаже Германия и да получи военни репарации, а не възраждането и`. Проектът се подготвя в пълна тайна. Посвещавайки още двама министри в тайната и под прикритието, че се създава Европейски съюз, проектът е представен в Министерския Съвет на 9 май 1950 г. (пак на годишнина от края на войната), чийто Председател е поставен пред свършен факт, и се оказва принуден да го удобри. Някои историци наричат това събитие “законния заговор”, и то е считано като учебна задача по политическа тактика.

На 25 март 1957 г. в Рим се подписват два пакта - единият слага началото на Европейския Икономически Съюз, а другият създава “Евроатом” - за общо финансиране и коопериране в областта на атомното оръжие и за производството на обогатен ураниум (Франция и Италия по 45%, Германия участва с 10%). Това е най-секретния период в историята на Франция, за първи път отразен в историята през 1993 година.
На 15 ноември 1957 г. в Париж се събира съвет в тясен кръг, за обсъждане на последиците от изпращането на Съветския “Спътник” в космоса.

Европейският Икономически Съюз, наречен още “Общия пазар” и “Европейската Общност”, полага основите за обща политика на страните-членки в транспорта и селското стопанство, и цели премахване на митническите такси между тях. Глава V от пакта установява органите на съюза:
- Асамблея (понастоящем френската дума, отговаряща на Народно Събрание, е заменена с англо-саксонското понятие Парламент);
- Съвет на държавните ръководители;
- Комисията, съставена от “независими” членове; и
- Икономически и социален съвет.
За “година нула” на Европейския Икономически Съюз се счита 1 януари 1958 г.

 

2. Противоречия между шестте страни-основателки

От самото начало се очертават бъдащите стълкновения в Европейската Общност. Още с поставяне на въпроса къде ще бъде седалището на Общия пазар се разиграват задкулисни шушукания и се упражняват два външни натиска: 1. – за концентрация на органите, и 2. – за създаване на “европейски дистрикт” с комитет за архитектурно устройство и управление на инсталациите. Той трябва да е концентриран в “гръбначния стълб” на Европа: областите Рур (Германия) и Лотарингия (Северна Франция), и страните от Бенелюкс (Белгя, Холандия и Люксембург – приели това общо наименование в 50-те години).
Специален протокол е прибавен към Римския договор за привилегиите и дипломатическия имунитет на европейските служители.
Европейският Икономически Съюз, ЕОВС и Евроатом трябва да бъдат групирани. През 1965 г. те се сливат, чиито обединени структури са валидни и днес.

В 60-те години – в период на освобождение на колониите - във Франция отново идва на власт генерал Де Гол. Той се противопоставя на НАТО. Слага под папките протокола за ураниума от 8 април 1958 г. Също така, блокира влизането на Ирландия, Дания и Англия в Европейския Икономически Съюз (те успяват да влезат едва през 1973 г. - при президента Помпиду).
Де Гол е за “Европа на държавите” – от Атлантическия океан до Урал, чието седалище да бъде във Франция. Той е против създаването на над-национално европейско правителство, предпочитайки съюз на държавите. През 1965 г., чувствайки се засегната, Франция се оттегля за шест месеца от европейските съвещания. С това тя постига историческия люксембургски компромис, валиден и до днес, който допуска някои важни решения да се приемат при единодушие, а не с мнозинство.
На 10 февруари 1961 г. генерал Де Гол събира първата “конференция на върха” на шестте държави-членки. Целта е да се ориентира икономическия съюз към политическо сътрудничество. Но френската инициатива е подозрителна за дипломатическите кръгове. Какво цели Франция? На 5 септември 1960 г. Де Гол е уточнил в пресата, че “Европа трябва да е обединена във военно отношение”, в очакване да стане “една внушителна конфедерация от суверенни държави, с Асамблея, състояща се от делегати на националните парламенти”, като “широк европейски форум от Атлантическия океан до Урал”. Но това означава “Европа” да се противопостави на Съединените Щати и на НАТО, което останалите пет държави не желаят. Бенелюкс защитава също кандидатурата на Англия, виждайки в нея спирачка срещу френско-немското превъзходство. Конференцията завършва единствено със създаването на комисия с председател Кристиан Фуше, и с решението да се срещат – но без да се запланува периодичността на срещите.

До 70-те години, борбата за надмощие в Европейския Съюз е в полза на Франция, но в 1972 г. Германия успява да наложи да се въведе обменен курс на отделните валути чрез постоянна флуктуация с немската марка, наречен “монетна змия”. Това засилва икономическата власт на Германия, чиято монета става еталон за другите. В 1979 г. “змията” се превръща в “европейска монетна система” (SME).
Поради кризата в металургията, Съюзът разрешава на страните-членки да национализират предприятията си, което струва много скъпо на съответните държави (основен принцип при капитализма: когато мощните предприятия печелят - печалбата отива в тяхния джоб; когато губят – държавата плаща, т.е. данъкоплатците). Хиляди работници загубват работата си от преустройствата: за 10 години в Европейския Съюз са съкратени 400.000 работни места в металургичния сектор.

 

3. Разширение на Европейския Икономически Съюз

Въпреки че народите са против влизането им в Общия пазар, на 1 януари 1973 г. се ражда “Общността на 9-те” с Дания, Ирландия и Англия.
По инициатива на Валери Жискар Дестен, президент на Франция, и на германския канцлер, Хелмут Шмид, Асамблеята на Европейската Общност ще се избира с общо гласуване. От 22 юли 1975 г. Асамблеята гласува бюджета.
Големи са битките в Асамблеята на Европейската Общност против изпратената от Жискар Дестен предсeдателка, Симон Вейл – която като министър на здравеопазването във Фрация е въвела аборта (!); други пък са против женско председателство (!). Борбите са и за взимане на председателството на отделните комисии.

Въпреки че Испания “плаши европейците” с производството си на вино, на 1 януари 1986 г., Испания и Португалия са приети в Европейската Общност, предизвиквайки оживени дебати относно “техническите” последици от разширяването на Общността на 12 членки (с Гърция, приетa през 1980-81 г.). Страните-съдружнички на Общия пазар – Мароко, Израел, Турция (които се ползуват с привилегията да внасят стоки в Общия пазар без мито) - също така са обезпокоени от включването в Общността на страни, произвеждащи тяхните стоки. Но това се оказа гибелно по-скоро за Гърция, която се принуди да изхвърля и да заравя във ями своите портокали, в полза на мароканските портокали. Масло, мляко и вино са в излишък в Общия пазар. Но тази “Европа” привлича редица страни: един вид удостоверение за признаването им от основоположниците.

Един икономически съюз не може да осъществи проектите си без политически структури, които да узаконяват решенията му. Обаче през 80-те години се оказва, че политическият съюз е невъзможен, поради противоречията на страните-членки. Европейският Съвет, събран във Фонтенбло в 1984 г. констатира, че от съвещанията в Хага през 1969 г. и в Париж през 1972 г., няма никакъв напредък.
В същото време, директорът на фирмата “Волво” предлага на ръководителите на “Фиат” и на “Филипс” да основат дружество “Кръгла маса на европейските индустриалци”, по примера на подобна групировка на влиятелни в пазарната икономика американски капиталисти (бизнесмени). Събирайки 17 други шефове на най-едрите европейски фирми, дружеството се основава през април 1983 г. Още на първото им събрание присъстват двама европейски комисари – на Индустрията и на Финансите.
Под натиска на “Кръглата Маса” Европейският Икономически Съюз се превръща в истинска политическа единица, ръководена от 45 монопола, в който държавите нямат право да се противопоставят на взетите решения, нито да водят политика за поддръжка на собствените си фирми (нали могат да станат конкуренти на предприятията от “Кръглата маса”!)
Съвещанието на върха от края на 1985 г. решава да промени Римския договор. Решава се до 1992 г. да се уеднаквят данъка за добавена стойност (ДДС) и таксите по консумацията.

Основен приоритет на “12-те” е да се установи до края на 1992 г. вътрешно икономическо пространство без граници за така наречените “четири свободи на движение”: на лица, на стоки, на услуги и на капитали. Това е свързано с 300 решения на Европейската Комисия.
Приема се занапред решенията да се взимат с “квалифицирано болшинство” (т.е. без право на вето), вместо с “единодушие”. (вж. по-долу глава ІV.1.: “От Единния Акт до пакта в Маастрихт”)
Научната работа, технологичното сътрудничесво в електрониката, и околната среда също стават приоритет.

Това, което държавите не успяха да осъществят поради борба за надмощие и стремеж за независимост, фирмите успяха да наложат, поради общите си интереси: истинска над-национална структура с европейска армия, притежаваща общо ръководство и обща политика, европейска полиция (Европол), европейски съд (Еврожюст) и обща монета - евро, въведена на 1 януари 2002 г.

За начало на този над-национален съюз се счита пакта, сключен в Маастрихт (Холандия) през декември 1991 г., като резултат от основаването на “Кръглата маса на европейските индустриалци” през април 1983 г., чиято дейност е насочена към създаването на Европейска държава под тяхен диктат.
В 1995 г. се създава “Европа на 15-те” - с влизането на Австрия, Финландия и Швеция в Европейския Съюз.

 

4. Контролиране на броя на населението

С увеличаване на капиталистическото свръх-производство и намаляване на броя на консуматорите, икономическата криза се задълбочава, което заплашва капиталистическата система в световен мащаб. От друга страна постоянна заплаха за бъдащето на капитализма са явления като:
- Риска от рухване на борсата, неотговаряща на икономическите резултати.
- Развитието на мощни мафии, които се противопоставят на държавите.
- Съпротивлението на народите, които осъждат властните капиталистически
институции - Световната Банка, Международния Валутен Фонд, Световната
Организация по Търговията – довели голям брой страни в света до обедняване.
- Екологически проблеми (Маркс беше предупредил, че неплановата икономика води
до изтощаването на земята).

Капитализъм и “пазар” не са синоними. Пазарът е съществувал и може да съществува без капитализма, но обратното е невъзможно. Капиталистическата “пазарната култура” съдържа в себе си: мотивацията, растяща с нарастване на капитала (както беше писал Маркс: при двойна печалба, капиталът става сигурен в себе си, (...) при 300% печалба той става безскрупулен и е готов на всичко); нуждата от натрупване на капитали; готовността да се рискува (Борсата е вид хазартна игра); търговски, сделчески, инвестиционен и предприемачески манталитет, т.е. вкус за конкуренция, което е свързано с борба за надмощие и авантюра в неизвестното. Това е “пазарната култура” на бизнесмена.
Тази култура достигна върха си в “творческата разруха” (“деконсруктивизма”), чийто известен теорик е Жак Дерида.
Страните, които са изградили тази “пазарна култура” представляват 10% от човечеството. Това са западните страни, които от векове са се стремили и воювали за териториални завоевания и власт.

Днес културните стойности се предават в по-малка степен от обществените институции - семейството, църквата или училището, от армията, от политическите партии или в службата. Днес културата се сформира от рекламите, телевизията, магазините. Според социолозите – търговските центрове са “катедралите” на новото време.
Предишните стойности бяха безплатни. Но за “пазарните стойности” трябват пари. Обаче, милиони са тези, които остават с неизпълнени желания, породени от образите на консумацията. За слабо-платените трудещи се, неучастващи в ритуала на тази култура, това психически се превръща в комплекс - състояние, което някой ден може да избухне.

Капиталистическите сили търсят решение на заплахата за бъдащето на капитализма. Проучването на различните фактори намира единствено решение в “контрола на броя на населението”.
Научните изследвания в биологическите, екологическите и демографските науки имат за цел “контрола на прираста на населението”.
Как да се намали населенито, наброяващо 6 милиарда през 2000 г., за да се върне до 2020 г. на броя от 1975 г. – 4 милиарда жители? В кои части на света да се действа? С какви методи?

Ще представим накратко основните положения на тези проучвания.
1.) В кои области?
Според таблици на ООН за прираста на населението от 1995 г. до 2020 г., по възрастови групи, класирани в “най-развити” и “най-неразвити” области, се достига до цифрите: 6,5 милиарда жители в 2005 г., 8 милиарда – в 2020 г. Статистиките показват, че въпреки по-голямата продължителност на живота в “развития свят”, неговата раждаемост допринася 10% население в световния баланс, при 23% смъртност. Според цифрите на ООН - на 81 милиона годишен прираст на земното население, приносът на “развития свят” е само 1 милион годишно. Следователно, проблемът са останалите 80 милиона в “неразвитите области”.
За да се стигне до намаляване на населението на 4 милиарда за две деситилетия, трябва да се ликвидират по 100 милиона души годишно в “най-неразвитите области”. (Фактът, че при добри условия на живот раждаемостта намалява – тъй като бедните семейства се стремят да осигурят работна ръка за издръжка на семейството си, дори и чрез продажба на децата си за проституция, за органи, за осиновяване – не внушава идеята за необходимостта да се подобрят жизнените условия в бедните области.)

Идеята, че трябва да се намали населението, тъй като то “расте по-бързо от хранителното производство” не датира от Малтус (“Есе за принципа на населението” – 1798 г.). Към 200 г. от новата ера, християнският теолог Тертюлиен е писал, че “големите напасти на човечеството: чума, гладувания, войни, земетресения, се оказват всъщност, благотворни за пренаселените нации, позволявайки да се изкорени пресилено-нарастналата човешка раса. Голямото население е тяжест за Земята, която едва успява да отговори на неговите нужди.” За този теолог, благото на човечеството е над индивидуалния живот. Общото благо е върха на човешките стойности.
Но днешните “права на човека” защитават личността, индивида. Преследват се само престъпленията, извършени от отделни личности. За днешното общество понятията “колективно престъпление” или “колективна отговорност” не съществуват.

Днешното общество се състои от “печеливши” и “губещи” личности. За да се уравновеси пропорцията между “печеливши” и “губещи”, трябва да се намали броя на “губещите”. Но днешните морални стойности не допускат да се прокара идеята за намаляване на населението. Трябва да се създаде ново мислене и нови морални стойности (това не е проблем за средствата за масова информация – с добре заплатени “интелектуалци”, в тясна връзка с монополите на мощните медии, лесно може да възпита младежта в този нов морал!).

2.) С какви методи и средства трябва да се действа?
Модерните стратегии за намаляване на населението ще изискат известни разходи, колкото и те да са сведени до минимум. Но “Аушвиц” е обратното на това, което трябва да се предприеме:
- Първо, “жертвите” трябва да се “самоизберат”, въз основа на своята некомпетентност, ненагаждане към условията, бедност, необразованост, мързеливост, криминалност и т.н. Това е групата на “губещите”.
- Второ, държавата не трябва да е отговорна за унищожаването им. Тя трябва да е зад частни фирми, които ще “контролират броя на населението”. Този невидим контрол трябва да се съчетае с видим “контрол на раждаемостта”, включен в държавната политка – така наречените служби за “семейно планиране”.

Най-ефикасните средства за намаляване на населението всред бедните класи са болести, глад, търговия с оръжие, природни бедствия (земетресения), етнически раздори, липса на вода. Откритията на биологията, екологията, демографията - правилно разбани и добре съчетани - могат да дадат решение на въпроса за контролиране на броя на населението.
Биологическото оръжие (масови заразявания), лишаване от вода – са ефикасни средства.
Но най-ефикасно е да се предизвикват раздори между отделни групировки. “Етническата принадлежност”, макар и да е със слаби исторически корени, най-лесно позволява да се предизвика разцеплението на групи, които се считат заплашени от останалите. Достатъчно е да им се внуши, че някой от тяхните е засегнат, убиден или убит от друга група, за да се изолират и противопоставят един срещу друг.
Докато такива местни напрежения се поддържат, “глобализацията” ще триумфира, отстранявайки солидарността на народите срещу нея.

 

5. Заключение

В 90-те години на миналия век беше създадена икономическата база на Европейския Съюз; в началото на ХХІ век се изгражда политическата му надстройка от централизирани политически органи на властта, с все по-големи възможности за интервенция против “нежелателните насоки на развитие” - както в границите на съюза, така и в по-широк географски мащаб.

Европейската държава като политическа единица не е гаранция за мира. Европейският Съюз вече участвува във войните в Афганистан, Ирак и Югославия. Целта му е световна хегемония, т.е. нов вид колонизация. Това е един капиталистически блок, притежаващ основните черти на империализма: реакционна вътрешна политика, жажда за ескпанзия, и агресия извън границите си.

Официално, Европейският Съюз се стреми към осъществяване на “пространството на свободата, сигурността и справедливостта”. Но тук свобода означава свобода за движение на капитали и на работна ръка - без да се таксуват печелившите. А сигурност означава строго наблюдение на гражданите, докато справедливост остава празна дума. Под лозунга “борба с криминалността” (между впрочем, борба с тези криминални групировки, които правят конкуренция на протежетата им) се изработват съдебни и репресивни органи с механизъм за строг контрол, позволяващи борбата с “вътрешния враг”.
Въз основа на подписания в Шенген (Холандия) договор през 1985 г., са въведени репресия и санкции на гражданите по европейските граници. Неговото приложение вече е свързано с хиляди убити и изчезнали на граничните пунктове. В същото време, всеки гражданин (както чужденци, така и на страните-членки) е регистриран в данните SIS (Информационна Система Шенген). От съвещанието на върха в Маастрихт през 1997 г., Шенген се превърна в първия централизиран европейски орган за контрол на гражданите – не само на отделни лица, но и на цели организации. Освен криминалните организации, репресията цели и организациите, които са против новия европейски обществен ред и против капитализма - обявени за терористични (“политически хулигани”). Страните-членки трябва да преработят законодателството си за уеднаквяване с нормите на Европейския Съюз.
Европейската полицейска служба Европол бе основана през юли 1995 г., и влезе в дейност на 1 октомври 1998 г., със седалище в Хага (Холандия): за работа с компютърните данни и сведения, за анкети в страните-членки. Европол има право да събира лични данни за гражданите, върху което няма никакъв контрол. Страните се задължават да снабдяват Европол със собствените си информации по наложени им анкети.
Масовите протести срещу капиталистическата глобализация в Гьотеборг (Швеция) и в Генуа (Италия), бяха жестоко репресирани. Полицейската разправа с политическия протест вече стана реалност в Европейския Съюз.

Както Ленин беше предвидил, Европейската капиталистическа държава, ако се осъществи, тя непременно ще е реакционна и империалистическа.
Европейската капиталистическа държава се изгражда, за да експлоатира и потиска трудещите се. Товa е империалистически блок за осъществяване на експанзионните въжделения на европейския финансовия капитал (т.е. на банките-монополи) и нa европейските предприятия-монополи, в интерес на германския капитал, тясно свръзан с френските буржоазни политически ръководители. Тя централизира властта в шепата на ограничено ядро от хора - без възможен демократичен контрол над действията им. Изградените и` структури позволяват прилагането на фашистки методи.
Тя ще преследва всяка съпротива на нейната политика. Европейските въоръжени части ще се пращат срещу работници, области или държави, които се опитат да се противопоставят на това ново робство – под претекст за борба с тероризма.

Без съмнение, борбата срещу нея ще бъде дълга. Но тя е абсолютно необходима.

 

Единствено едно народно правителство може да гарантира социалния прогрес и демократичните права на голямото мнозинство от гражданите, а не на монополите. При социалистическата планова икономика войната няма смисъл.

ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg

ІІ. ЕВРОПЕЙСКАТА КОНСТИТУЦИЯ

 

 

На срещата на върха на Европейския Съвет в Солун през юни 2003 г. бе представен “Проекта за Конституция на Европа”. Той бе резултат от работата на “Конвенцията за бъдащето на Европа”, под председателството на Валери Жискар Дестен и Жан-Люк Деаен.

 

 

1. Същност на Конституцията

 

 

Не се касае за истинска конституция, тъй като страните-членки запазват собствената си конституция, а за международен пакт, продължаващ и потвърждаващ основоположните пактове на политическия Европейски Съюз – в Маастрихт (Холандия) през 1991 г., в Амстердам (Холандия) през 1997 г. и в Ница (Франция) през 2000 г.
Приемането на този Проект за Конституция ще означава потвърждаване и узаконяване на политиката, произхождаща от тези пактове. Тази политика няма да може да се поставя под въпрос, освен при условие, че се направи нова конституция, която да бъде приета единодушно от 25-те страни-членки.

След приемането и`, Европейският Съюз няма да има право да води политика извън рамките на тази Конституция. Същото се отнася и за националната политика на страните-членки. Дори и днес, повече от шест на десет гласувани закона в националните парламенти не са нищо друго, освен прилагането на европейските директиви. Всяка страна трябва да води политика, спазваща европейските норми. Това отстранява възможността от всякаква алтернатива в областта на монетната или бюджетна политика, на икономическата и социалната политика. Националните парламенти няма да могат да приемат закони от социален характер, тъй като трябва да спазват драстичните мерки от “Пакта за стабилност”, позволяващ безграничната експлоатация на трудещите се. Бъдещата конституция дори отхвърля “правото на работа”, заменяйки го с “правото за търсене на работа”.
Член І-26 уточнява: « Европейската Комисия е натоварена да взима инициативите свързани с общия интерес на Съюза, да бди за приложението на Конституцията, както и за изпълнение на мерките, приети от европейските органи вследствие на Конституцията. Тя съблюдава също приложението на съюзническото право, под контрола на Европейския Съдебен двор, изпълнява бюджета, планира отделните програми и осигурява външното представителство на Съюза, ... с изключение на външната политика, сигурността и други случаи, предвидени в Конституцията. »
Както се вижда, ключовите позиции на Брюкселската Комисия се запазват. По този начин се осигурява предимството на Европейския Съюз над националните държави.
Да напомним, че Европейската Комисия и европейските министри не са избрани от населението, както и двата нови изпълнителни поста, Председател на Европейския Съюз и Министър на Външните Работи, но - според член 18 - те имат властта да създават закони и да организират приложението им.

Предложената конституция е крачка назад в сравнение с конституциите на редица страни-членки, и в сравнение с “Декларацията за основните права” на ООН.

Дебатите и дискусиите в пресата и сред политическите кръгове не поставят под въпрос съдържанието на проекта за европейска конституция. Коментират се единствено организационни и изпълнителни въпроси. В такъв смисъл, удобрението на тази Конституция, дори и чрез референдум, е пълен фарс.

 

 

2. Конституционни права и задължения

 

 

 

Единствените основни свободи, гарантирани от Проекта за Конституция са сведени до свободното движение на работна ръка, на стоки, на услуги, и на капитали, както и свободата за предприемачество. Тези свободи засягат единствено едрия капитал.
Европейският депутат от Гръцката Комунистическа Партия, Костас Александракис, казва: “Борбата, която Европейският Съюз води от повече от десет години насам против социалните придобивки, постигнати от работническата класа в продължение на едновековната си борба, доказва, че Конституцията не е изградена за защита на интересите на трудещите се, както автомобилът не е изграден, за да лети.”

 

 

Няколкото демократични члена от Конституцията са само фасада.
Създадените “консултативни комитети”, представящи гражданите, са определени в член І-32:
« Икономическия и социален Комитет, ще е представен от профсъюзите на служителите, от организациите на работодателите и от други прдставители на обществото, най-вече в социално-икономическата, гражданско-професионалната и културната области … Членовете на Комитета на Областите (който е съставен от избраните от населението местни органи на европейските “региони”) и тези на Икономическия и социален Комитет не са обвързани с никакъв задължителен мандат. »
Очевидна е ролята на тези “демократични” консултативни инстанции. Чрез “Икономическия и социален Комитет” (ИСК) ще се осигурят, преди всичко, постове за представители от профсъюзите, създавайки така наречената от Енгелс “работническа аристокрация”, които – без никакви задължения към членовете си – ще заседават в Европейската Централа на Профсъюзите, член на ИСК, и чрез реформистките си становища ще поддържат европейската политика.
От друга страна, в резултат на наложената “децентрализация” (т.е. отделянето на местните областни органи от националното “централизирано” правителство) ще се даде възможност да се използват неизбежните противоречия между създадените богати области - “полюси на развитие”, ползващи се с европейски инвестиции, и напълно изоставените обедняли области. По този начин, ще могат да се подчинят членуващите в Областния Комитет избрани местни органи на шантажа на инвеститори, на чиито капиталистически интереси те ще трябва да угаждат.
Ясно е, че тези “демократични” консултативни Комитети няма да имат желание, нито възможност да защитават интерсите на гражданите.

 

 

Подготвеният текст напомня няколкократно (и по-конкретно, в чл. 3), че икономическата политика е водена в съответствие с “принципа на пазарната икономика, в която конкуренцията е свободна”. Който смята да прилага планова икономика, или дори частичен държавен контрол, ще бъде считан за противоконституционен.
В глава ІІІ, държавните предприятия се допускат - при условие, че спазават правилата на конкуренцията.
Тази “конкуренция” е жизнено необходима за акционерите на европейските монополи, за да посрещат ударите на американските и японски монополи. Но основаната на тази конституция над-национална европейска държава няма да е противовес на американския империализъм. В “Европа на 25-те”, американското влияние ще е по-голямо отколкото при “15-те”. В Проекта се казва изрично, че страните от Европейския Съюз ще работят в тясно сътрудничество с НАТО. Това е победа на “евро-атлантистите” - Англия, Италия и Испания, подчинени на американската политика - над френско-германския анти-американски полюс. С новия Първи Министър в Испания, Запатеро, последната се присъедини към френско-германския блок.
Но, въпреки борбата си срещу американската хегемония, този блок не е в разрез с Проекта за Конституция. Неговата цел е да играе по-значителна роля на световната арена, поради което той се стреми към усилена милитаризация. Това е опасност за световния мир и ескалация във въоръжаването (и ценен подарък за военно-индустриалния комплекс).
Поддръжката на Проекта за Конституция от Буш показва, че не е решен въпроса кой ще ръководи в бъдаще Европейския Съюз. Ръководните постове са предвидени за три различни страни. Следователно, противоречията между големите страни в Европейския Съюз ще се увеличат и ще се засилват непрекъснато.

Но понастоящем, основното в Проекта за Конституция е другаде: да стане невъзвратима нео-либералната политика, която е необходима на монополите, за да си осигурят колото се може по-голями печалби. Целта на немските и френските монополи не е да установят “социален модел”, различен от американския, а да се построи мощен империалистически блок в “Европа”, който, с американските икономически методи и с нови военни средства, да успее да си присвои нови пазари.

Това е облика на бъдещия “вътрешен икономически пазар”, с външни граници, наблюдавани от една единна Полиция - Европол. Този “пазар” е изграден в интереса на едрата европейска буржоазия. За неговото стабилизиране е необходима политическа, полицейска и военна надстройка. Най-големите европейски монополи, обединени в “Кръглата маса на европейските индустриалци” правят натиск за създаване на централизиран държавен апарат, с цел затвърждаване на икономическата им власт чрез съответна политическа власт.

Въвеждането на Конституция на тази монополистическа европейска държава няма да осигури благоденствие за трудещите се, въпреки честата употреба на понятието “социална политика”. Капиталистическа “Европа” няма никога да е нито социална, нито демократична, нито миролюбива. В целия свят капитализмът прави живота на трудещите се непосилен. Проектът за Конституция обявява като своя основна цел “благоденствието на Съюза”. В тази фраза не се споменават огромните маси от трудещите се – вид правова застраховка срещу поетите “социални” ангажименти. Зад всяка фраза на предложената конституция се крият най-реакционните постановки в защита на безкрайно малкото малцинство от населението.


ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg

СЪДЪРЖАНИЕ:
І.
ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ – НАД-НАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА
1. Държавни органи и политика на Европейския Съюз
1.1. Европейските институции
1.2. Политическият Европейски Съюз
1.3. Кръглата Маса
2. Лисабонският процес
3. Съединените Американски Щати – съперник и ... модел
3.1. Американският модел
3.2. Европейският вариант на американския модел
3.3. Европейският Съюз цели световна хегемония

ІІ. ЕВРОПЕЙСКАТА КОНСТИТУЦИЯ
1. Същност на Конституцията
2. Конституциoнни права и зaдължения

ІІІ. ИСТОРИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ
1. Първи конкретни стъпки
2. Противоречия между шестте страни-основателки
3. Разширение на Европейския Съюз
4. Контролиране на броя на населението
5. Заключение

ІV. ЕВРОПА НА 27-те – СИМВОЛ ЗА “КРАЙ НА ЯЛТА”
1. От Единния Акт (1985 г.) до Пакта в Маастрихт (1991 г.)
2. От Пакта в Амстердам (1997 г.) до Срещата на върха
в Копенхаген (2002 г.)

***

 

I. ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ - НАД-НАЦИОНАЛНА
ДЪРЖАВА

 

1. Държавни органи и политика на Европейския Съюз

1.1. Европейските институции
Европейският Съюз почива на принципа на правова държава. Дейността му е заложена в Хартата за основните права. Той притежава едно единствено правителство, представено от пет държавни органа – европейските институции:
- Европейският Парламент, представящ гражданите със 700 избрани депутата, групирани по партийни формации. Той няма глас по отношение на конкуренцията, монетната или търговската политика. Парламентът също така не упражнява контрол и не е консултиран при взимане на решенията.
- Министерският Съвет – съставен от различните министри на страните-членки по специалност;
- Европейската Комисия, състояща се от 20 комисари (Проектът за Европейска Конституция предвижда да се намалят на 15) – с функция на министри.
Има също така:
- Съдебен двор; и
- Счетоводен двор.

Монетната политика е концентрирана в ръцете на Централната Европейска Банка, ползваща се с много голяма власт, и контролирана единствено от големите европейски финансови групи.

Основните “стратегически ориентации” и главните “политически цели” на Европейския Съюз се определят на срещи на върха от Европейския Съвет, събиращ държавния глава и изпълнителните органи на 15-те страни-членки (а от 1 май 2004 г. – на 25-те). Това съвещание се събира на всеки три месеца, т.е. четири пъти в годината. Председателството на “срещите на върха” се поверява на правителството на една от страните-членки, което заема този пост за шест месеца. Решенията се приемат при единодушие. Но Проектът за Конституция предвижда въртящото се между страните-членки председателство да бъде заменено със “стабилно президентство”, т.е. с постоянен председател (Президент), избран за две години и половина, с възможността за двоен мандат. Предвижда се също така и постянен Министър на Външните Работи. Това намалява възможността на страните да имат достъп до изработените документи.

Обаче органът, който символизира управлението на Европейския Съюз, е Европейската Комисия. Нейната задача е да оформя юридически, във вид на закони, желанията и интересите на финансовата и индустриална европейска олигархия, както и да контролира изпълнението им. Тя играе също ролята на Външно педставителсво (бъдащата Конституция увеличава тази роля, създавайки кабинет около поста Министър на Външните Работи).
Европейската Комисия е съставена от 20 комисари, като големите страни имат по двама представители. С влизането на десет нови страни през 2004 г., в Комисията влязоха десет нови комисари. А след влизането на България и Румъния – те трябва да намалеят на 27. Европейската Комисия се състои от техници (от частната практика), от ръководителите на най-едрите европейски монополи (“Административните Съвети” на монополите), свързани с политици от едрата буржоазия – бивши министри, висши съветници и банкови служители от държавния апарат (“политическия елит”) и от “експерти” (титла позволяваща да се приобщат най-сигурни приятели и съмишленици).
Ако предложението на Проекта за Конституция за 15 комисари се приеме, Комисията ще остане изцяло под контрола на големите страни.
Целта е да се разширят “компетнциите” (т.е. областта на действие) на Европейската Комисия: - предлагане на законите, - издаване на изпълнителните документи, и - контрол на изпълнението, във все` повече области от икономическия и политическия живот. Европейската Комисия предлага Законите, които се приемат от Министерския Съвет при мнозинство от 70%. Но в европейския Министерски Съвет страните нямат равностойни гласове: представителите на големите страни имат двоен глас.
Европейската Комисия е натоварена и с изпълнението на законите: с изготвянето на съответните правилници, директиви, препоръки и решения. Страните имат право да избират пътя за изпълнение на изискванията – важното е да се получат исканите резултати. Всяка година има специфични програми за отделните страни-членки, като на следващата година Европейската Комисия проверява дали страните са взели правилно насоката за изпълнението им (и евентуално да се ориентират в ново направление). Дава се вид за пълна свобода на изпълнителите, но приложението на европейските мерки е строго задължително и се санкционира с глоби. Европейските мерки се прилагат според клиента - например, решението да се вдигне с пет години трудовия стаж, необходим за пенсия, беше приложено в Белгия още в 2002 г., където той се увеличи от 40 на 45 години, докато във Франция всяка година се увеличава с половин година, при което от 37,5 години той ще стане на 42,5 ... в 2012 г.(процентът на изработените години спрямо необходимия трудов стаж определя намалението на полагаемата се пълна пенсия).

Европейската Комисия има повече пълномощия от тези на Министерския Съвет, докато Парламентът остава с най-дребна роля. Европейският Парламент е единствения орган, избран с гласуване на гражданите. Но тук този орган има най-малка власт. Това е парадокс дори и за буржоазната демокрация, при която народът има, макар и относително влияние, чрез избраните депутати. Тук депутатите нямат никакъв глас спрямо взетите решения. Единствената роля на Парламента е да гласува бюджета на Европейския съюз.

Европейската Комисия е решаващия орган в Европейския Съюз. Съставена от тясната групировка от техници, “експерти”, държавни служители и ръководители на най-едрите европейски монополи, тя символизира европейската “демокрация”.
Европейската Комисия е въплъщение на теорията на Ленин за “механизма на сливане на висшите ръководители на монополите с политиците от държавния апарат при капитализма”.

Европейският Съюз използува американските методи на управление: при всяка нова ситуация се гласуват закони, които отменят предишни решения, и имат стойност на “законодателство”.
Показателен е примера със Съвета на върха в Ница, в края на 2000 г., който прие да се считат за “големи страни” Испания (с 41 милиона жители) и Полша (с 39 милиона) - статут позволяващ им да блокират европейските решения, наравно с другите четири големи страни (Германия – 82 милиона жители, Англия – 59 милиона, Франция – 58 милиона и Италия – 57 милиона). Четирите големи страни представляват 60% от населението в Еропейския Съюз.
“Демократично е да се вземе под внимание демографията на отделните страни!” – заявяват най-голямите. Това заявление е в съответствие със схемата, предложена от Проекта за Конституция, изработен от “Конвенцията”, която предвижда решенията да се взимат с мнозинство ... от четирите голями страни.
Днес страните-основателки не искат да чуят за решението в Ница: “В разширена Европа взимането на решенията непременно трябва да се улесни, а не да се усложни!” – заявяват те. Но Испания и Полша до такава степен протестираха, че се направи отстъпка да бъдат приети между “големите” до 2014 г., след което ще се премине към системата, предложена от “Конвенцията”.
С Испания и Полша, големите страни представляват 74% от населението от 450 милиона жители в Европейския Съюз “на 25-те”. Осем страни са с население между 8 и 16 милиона (19% от “европейското” население), и единадесет имат под 5 милиона жители (7% от “европейското” население).

Трябва да се подчертае тук, че демографският претекст няма никакво демократично основание, тъй като в Европейския Съюз представителите на страните не представляват въжделенията на народите си. Те са, само, най-богатата им прослойка, която не надвишава 1% от населението на всяка страна. Така че четирите страни няма да отразяват желанията на 60% от “европейското” население, както се внушава. Впрочем, при изчислението на вътрешния продукт на страните, богатствата на тази прослойка “вдигат” нивото на богатите страни. Но това няма нищо общо с покупателната способност на населението им. “Цифрите” им позволяват, обаче, да претендират за “висок стандарт на живота” в тези страни, което не се отнася до обикновенния гражданин ... но е силен пропаганден елемент.

1.2. Политическият Европейски Съюз
Европейският Съюз се стреми към създаване на Европейска държава с единна политика. Германия поддържа формата на Федеративна държава, съставена от областите (“региони”) на отделните страни, чиито център ще бъде Берлин (по модела на немските Ландери). Франция предпочита Конфедерация от суверенни държави: “строеж на Европа, без разкъсване на Франция!”. Англия също не е за Федерация, зависеща от Германия. Интересно е да се отбележи, че се говори за държава, а не за “република”. По този начин се избягва да се постави въпроса за правото на европейските монархии да влезат в обединение с буржоазни републики.

Капиталистическите сили (предимно европейските монополи) бързат да създадат федеративна държава, ръководена от едно над-национално правителство, чиято политика ще диктуват те. И са достатъчно мощни, за да го постигнат. Дори и днес, под тяхно влияние се създават непрекъснато в Европейския Съюз нови закони, правилници, директиви и препоръки, които засягат икономическата сфера на страните-членки.
Изграждането на федеративна държавна структура със съответната конституция, която вече е изготвена, е най-вероятното развитие, въпреки съпротивата на някои от основните европейски страни.

Създаденият в Рим през 1957 г. Европейски Съюз е икономически. Но един икономически съюз не може да осъществи проектите си без политически структури, които да осигурят прилагането на решенията му - в пълно съответствие с марксистката теория, че на всяка икономическа система като база, отговаря надстройка от политически, военни, юридически, полицейско-репресивни структури и инфомационни средства.

През април 1983 г. европейските монополи създадоха дружеството “Кръгла маса на европейските индустриалци”, което успя да ориентира Европейския Икономически Съюз към такъв политически съюз, и той сложи началото си от срещата на върха в Маастрихт през 1991 г.

Взетите “решения и мерки” от европейските ръководни органи изцяло са в интерес на едрите монополи. През 80-те години на ХХ век тяхната дейност бе насочена към разбиването на държавните предприятия.
Още при създаването на Европейския Икономически Съюз през 1957 г., член 87 от Римския договор забранява държавните субсидии. Но до 1980 г. това не е напълно спазвано. В 1980 г. Европейската Комисия публикува директива, задължаваща страните да не използуват печалбите от рентабилните държавни предприятия за дейност от “обществена полза”, която е нерентабилна. За първи път Европейската Комисия и изпълнителните европейски органи издават директива, без да я съгласуват с правителствата. През 1985 г. втора директива е издадена относно водоснабдяването, електроенергията, поща, телефон, транспорт и държавен кредит, с цел да се намали участието на държавата в областта на обществените услуги.
В 1994 г. Европейската Комисия заявява, че занапред чл. 87 ще се изпълнява стриктно.

1.3. Кръглата Маса на европейските индустриалци
“Кръглата маса” събира около 45 индустриалци. Без връзките да се прекъсват, някои от тях не присъстват на всички съвещания. В 2001 г. тя се състоеше от 8 немски, 7 френски, 6 английски, 4 холандски, 3 италиански, 2 испански, 2 белгийски, 5 скандинавски, 1 ирландска, 1 португалска, 1 гръцка и 1 австрийска фирми, но също така и от “извън-европейски” швейцарски и турски фирми или банки.
С най-голям капитал са представени петролната, електронната и аграрно-хранителната индустрии.
Директорът на “Филипс”, Вис Декер, има най-голямо влияние в “Кръглата маса”. Той е в основата на създадените структури, и на политическия проект, отразен в рапорта “Да прекроим Европа”, който излиза през септември 1991 г.
В този рапорт се поставя като първа основна задача анексирането на бившите социалистически страни, с цел да се осигурят:
“1) по-широк пазар за нашите стоки и услуги;
2) приток на работници, техници и научни сътрудници, чиято компетентност и
енергия ще засилят икономическата ни система;
3) достъп до природните им богатства, предимно тези, които липсват на Запад.”
Както се казва: без коментар!
Друга важна задача е да се осъществи в Европейския Съюз поддържането на обществения ред (т.е. обща полиция) и възможността за бърза интервенция навсякъде по света (обща армия), с единно военно ръководство”.

 

2. “Лисабонския процес”

От срещата на върха в Лисабон през март 2000 г., пролетните срещи на върха през март са посветени на анализа и оценката на напредъка в изпълнението на решенията, взети в португалската столица, поради което са наречени “Лисабонски процес”.
Взетите в Лисабон решения са официалния европейски проект за “стратегическите икономически цели на Европейския Съюз”. Те са отразени в т. 5 на рапорта на Председателството:
“В 2010 г. Европа да стане най-конкурентноспособната и най-динамичната икономика на познанието на света. ... Промените, които се налагат за постигане на тази цел, трябва да се разглеждат в съответствие с европейските стойности и с европейската концепция за обществото (т.е. в съответствие с капиталистическата система), като се има пред вид нейното бъдещо разширение. (...) Европа трябва да се подготви да посрещне сътресенията, въведени от глобализацията и от проблемите, свързани с новата икономика, основана на познанието.”
Поставените основни задачи са: увеличаване на предлагането на работни места, икономическа реформа и социално сцепление. Изградена е конкретна програма за осъществяване на необходимите структури за модернизиране на системата за социална осигуровка, за разпространение на познанията, за увеличаване на изобретенията, за свобода на конкуренцията.

Необходим е цял речник, за да се разбере какво се крие зад “Лисабонския проект”, обявен за стратегическа цел на европейската икономика.
Да се запознаем по-отблизо с поставените задачи:
1) Увеличаването на предлагането на работни места проектира:
- да се осигури заетостта на 70% от работоспособното население от 15-годишна (!) до
65-годишна възраст (т.е. предвижда се 30% безработица);
- да се увеличи заетостта на възрастните и на жените, като последните получат
равностоен шанс с мъжете за заемане на работа при тежки условия (тази постановка
вече промени закона за нощния женски труд);
- да се създадат структури за асистиране на най-онеправданите (т.е. администрация и
пунктове за раздаване на “народна чорба” и общежития за преспиване на смени);
- да се продължи “кариерата” на работещите (срещата на върха в Барцелона през март
2002 г. постигна продължение на трудовия стаж за пенсия с пет години);
- да се намалят помощите на безработните.

2) Икономическата реформа и социално сцепление предвиждат:
- да се намали стойността на работната ръка (т.е. намаляване на заплати и осигуровки);
- да се преустрои социалната осигуровка за здравеопазване (чрез индивидуални вноски
в частни дружества за осигуровка);
- да се увеличат работните места, за да се поеме заплащането на пенсионерите от
пенсионните вноски на работещите. В същото време, се проектира да се модернизира
социалната пенсионна осигуровка, принуждавайки работещите да се включат
в частни пенсионни фондове (което позволява внесените пари да се разиграват на
Борсата: при обща криза, при крах на Борсата - внесените за пенсия пари могат да
изгорят, както стана с пенсиите на американската фирма “Енрон” ... но за това не се
споменава в Лисабонския проект).

3) Икономиката на познанието се базира на електрониката, като се предвижда:
- учениците да закупуват лично компютърно оборудване за работа в къщи.
Чрез училищата, Интернет трябва да процъфти: в 2001 г. училищата в цяла Европа
трябва да са свързани с Интернет. Всяко семейство трябва да притежава компютри и
мобилни телефони.
- всеки трябва да се обучава цял живот, като се организират различни курсове: - за
компютърни познания, - за предприемчивост и социално приспособяване, - за езици
(... “общият език на Европа е превода” – беше писал Умберто Еко).
- за създаването на общество на познанието, към 2002 г. трябва да се премахнат
пречките за подвижност на преподавателите (т.е. да се осигури възможността да се
викат в различни краища на Съюза най-добрите и най-слабо платени специалисти от
... бившите социалистически страни). Тук трябва да обърнем внимание на факта, че
вместо помощи за безработните, ще се отпускат субсидди за задължителните за тях
различни курсове: цената на един “компютърен курс” е над 1.000 евро на ден. Т.е. ще
се осигурят приходите на частните фирми за обучение, които - от друга страна - ще
могат да се снабдяват свободно с евтина преподавателска работна ръка.

4) Да се наблегне на изобретението, което да се отрази в производството на нови стоки
(това ще е в полза на акционерите и най-вече, на ръководителите на предприятията).

5) Да се премахнат последните пречки за свободна конкуренция, предимно в областта
на обществените услуги. За тази цел се предвижда:
- да се ускори приватизацията на енергията, на пощенските услуги, на транспорта
(това ще позволи на едрите монополи да си присвоят, чрез “свободна конкуренция”,
експлоатацията на построените с държавни средства телефонни, електрически,
канализационни и т.н. съоръжения!).
На 13 януари 2000 г. Европейският комисар по Вътрешен пазар (т.е. в границите на
Европейския Съюз) представи проект за директива за пълно освобождаване на
сектора на обществените услуги;
- да се премахнат данъците за новосъздадените предприятия. Тук трябва да се
отбележи, че във фазата на несигурност и на постоянни промени, монополите
изискват от държавата да “насърчи” създадаването на дребни и средноголеми
предприятия, налагайки, както научните сътрудници, така и спецализираните
работници, да излязат от структурите, в които са работили, за да основат дребни
предприятия, и да работят като под-изпълнители на предишните си работодатели. Т.е.
работата и разноските - за дребните изпълнители, а печалбата – за едрите поръчители.
Всяко дребно предприятие, със собствени усилия, трябва да се справи с несигурната
обстановка. Които успеят – ще бъдат откупени при сигурни обстоятелства.
Останалите ще фалират - но това вече е нормално при “свободна конкуренция”!...

На всички пролетни срещи на върха от 2000 г. насам, се преразглежда Лисабонския проект и се уточнява наново. Уточняват се в детайл междинните цели:
- установяват се конкретни програми по страни, със съответните им срокове за приватизация на транспорта, на енергията и на пощите;
- заетостта на работоспособните е преразгледана и фиксирана наново на 65% (т.е. 35% безработица).

Цел № 1 на “Лисабонския процес” е гъвкавостта на работната ръка, т.е. гъвкави работни часове - изчислени годишно, частична и временна работа, и премахване на законите в защита на трудещите се (извънредният работен труд е включен в нормалното работно време и не се заплаща по тарифа за “извънредна работа”).
През март 2003 г., срещата на върха в Брюксел предложи премахване на пречките за развитие на “агенциите за временна работа”. Това дирекнто е в полза на холандските агенции “Рандщат”, “Ведиор” и “Юнайтид Сървисиз Груп”, които са вече водещи на този пазар и имат агенции в много страни. Безработните трябва да приемат каквато и да е работа: слабо платена, временна. Да не им се дават помощи (след 6 месеца безработица - за младите, след 1 година - за възрастните) – те трябва да приемат предложенията. Това се нарича “активизация на безработните”.
Европейската Комисия предлага да се създадат “индикатори за измерване на развитието на активизацията на безработните”, за да може да се контролира тяхната “назначаемост” (термин, създаден в 30-те години на ХХ век в Швеция, подхванат в САЩ в рейганово време през 80-те години, с цел максимална гъвкавост и подвижност на работната ръка, която да се препраща където предприятията имат нужда, макар и да е на другия край на страната, а за кадрите – дори и в чужбина). Така наречената “делокализация” означава преместване на предприятия и служби в отдалечени селища. Много работещи напускат работата си “по свое желание”, тъй като не могат да се преместят лично или със семействата си. Дефиниция за “назначаемост”: капацитет на работника да се хареса на работодателя! Това се определя от непрекъснатата му нагласа към условията. Недостатъчно активния безработен е виновен за положението си!

“Лисабонският процес” е нова форма на поробяване, на обвързване на трудещите се във веригите на работодателите: временна работа, гъвкавост на работната ръка на пазара на работната сила, реформа на социалната осигуровка, асистиране на най-бедните; и в същото време - приватизация на обществените услуги. Това е единна, всеобхватна капиталистическа програма.

Тъй като отделните страни имат съответни специфични програми и всяка страна програмира собствения си път за постигане на тези цели, всеки има чувството (подсилено от официалните заявления), че това са само препоръки на Европейския Съюз, а не задължения - щом като “у нас не е както при съседите”. Но тяхното изпълнение се проверява всяка година от европейските органи и се коригира избраната насока, ако не се напредва в поставените от Европейският Съюз задачи: “Лисабонският процес трябва да успее колкото се може по-бързо! Трябва да се действа, а не да се мисли!”

Задачите на Европейския Съюз се разработват от извън-европейски “работни групи”, съставени от членовете на “Кръглата маса на европейските индустриалци”, на “Консултативната Група по Конкуретноспособност” и други организации на ръководителите на едрите предприятия.

Представителите на слабите (по-точно, на анексираните и колонизирани) страни-членки, непринадлежащи към едрата европейска буржоазия, не участват в разработките. Те могат само да се радват на удоволствието, че присъстват на срещите на върха, в Министерския Съвет, в банкети и президенства (последното ще изчезне с въвеждане на Конституцията!), но политическата им роля се състои в тяхната прилежност и подчиненост. А що се отнася до гласуването – от една страна, формулировките са неясни, криещи истинските цели: по-добре ще е да не показват, че не разбират; а от друга – те не могат да си позволят лукса да не ги приемат. Така че те първи ще вдигнат ръка за потвърждаване на предложенията. Силните страни могат да си позволят да покажат недоволство или да се вслушват в общественото си мнение (макар и да е временно, търсейки път да го заобиколят). Но дребните са длъжни да се държат угоднически, като парвенюта, които се усмихват, повтаряйки папагалски разни преведени-недопреведени термини (западни преводачи се обучават да превеждат текстовете на Европейския Съюз), недоразбрани чуждици, с които се перчат пред собствения си народ, като висш израз на участието им в световната глобализация. И парадират с понятието “политически елит”, ... макар и да е само за в къщи!

 

3. Съединените Американски Щати – съперник и ... модел

Целите на икономическата програма от Лисабонския процес са представени в абстрактна форма: “до 2010 г. Европа да стане най-конкурентната икономика на познанието” (термините “Европа” и “европейци” се употребяват не като географско понятие, нито за означение на страните-членки – става дума за европейските монополи и за европейската буржоазия).
Въпреки, че съперникът не е посочен, без съмнение се касае за Съединените Щати. В подготвителния документ за Лисабонската среща на върха, много по-ясно е определено европейското съревнование с Америка. Сравняват се икономическите показатели: - “производителността на труда” е по-висока в Съединените Щати в сравнение с Европа; - европейският “брутен вътрешен доход” (БВД) е 72% от американския; - Европа трябва да надмине САЩ по употреба на “новите технологии” (информатиката) – изисква “Кръглата маса”.

3.1. Американският модел
За да достигне и надмине САЩ, Европа трябва да използва тяхния модел, и дори да го усъвършенства. Без да е употребена думата “американски модел”, основните му характеристики са определени:

1.) Икономиката на Съединените Щати все-повече се ориентира към “услугите”
В 2003 г. сектора на “услугите” - финанси, пазарни проучвания за фирмите, научни изследвания от приложен характер, реклами; както и “обслужващите услуги”: чистене, сервиране и т.н. - представляваше 67% от американския Брутен Вътрешен Доход (т.е. две-трети от американската икономика), докато през 1950 г. той беше 45,66%, а през 1990 г. – 59,57%.
В същото време първичният сектор (селско стопанство, мини) спада от 10,18% в 1950 г. на 3,79% в 1990 г. и на 2,77% в 2001 г.
В манифактурата работните места постепенно изчезват: в 1982 г. те представляват 20% от работните места в американската икономика, но само 12% - двадесет години по-късно, в 2001 г. През икономическата криза от 2001-2003 г., повече от два милиона работни места изчезнаха в манифактурния сектор.
За същия период от двадесет години “услугите” нарастват в американската икономика от 56% през 1982 г. на 64% в 2002 г.
Такива известни предприятия като Форд, Женерал Моторс или Найк се определят като фирми за услуги, а не за производство (в 1979 г. Женерал Моторс затвори най-големите си заводи за коли в гр. Флинт, САЩ). Производството е прехвърлено на под-изпълнители (т.е. чиста печалба – каквито и да са резултатите на под-изпълнителите, частта на фирмата-поръчител е осигурена).
Най-големите печалби от “услугите” са в областта на финансите, здравето и в консултации и съвети за предприятията (през 1990-91 г. България плати 26,5 милиона долара на консултационна американска фирма за една такава “услуга”: проекта за разрушаване на социализма – от които, 1 милион за 33-мата български “сътрудници”).

2.) САЩ се ориентират към развитието на “новите технологии”
След 1995 г. американската продуктивност се увеличи предимно в областите, употребяващи или произвеждащи “информационните технологии”. Същото е в Европа, но в много по-малка степен в сравнение със Съединените Щати.

3.) САЩ се снабдяват с манифактурни стоки от Третия Свят
В 1990 г. печалбите от манифактурните стоки, произведени в Америка са 1.041 милиарда долара, докато внесените продукти от този сектор представляват 132 милиарда долара (отношение 1 : 8). За манифактурните стоки като дрехи, домашни прибори, телевизори, радио, магнетофони и т.н., Съединените Щати зависят от Източна Азия и Мексико.

4.) Феноменално развитие на “финансовите пазари” (Борсата)
В САЩ “финансовите пазари” все-повече се разрастват на основата на борсовия капитал, на финансовите дружества и на пенсионните фондове:
- В 1980 г. (начало на агресивната американска политка, времето на Рейган) – Брутния Вътрешен Доход е четири пъти по-голям от пенсионните фондове.
- В 1990 г. (изчезването на Съветския Съюз) – БВД е само два пъти по-голям от борсовия капитал.
- В 1999 г. (годината на кулминацията на Борсата) – вече борсовият капитал е два пъти по-голям от БВД; а в сравнение с пенсионните фондове – БВД е само с 34% над тях.
Между 1990 г. и 1999 г. борсовият капитал е нараствал годишно приблизително с 20%, докато БВД само с 5,3%.

5.) САЩ имат най-гъвкавата работна ръка
В САЩ трудещите се сменят непрекъснато работа. Европа се стреми да постигне такава голяма подвижност на работната ръка.
Най-слабо платените са в сектора на “обслужващите услуги”: продавачи в магазини, сервитьори в кафенета и ресторанти, пазачи, чистачи, работещите на бензиностанции. От тях 31% работят в дребни предприятия. Ясно е защо “услугите” и “дребните предприятия” имат такова предимство в европейските програми.
Но американските трудещи се имат и най-слабото социално покритие в сравнение с всички европейски капиталистически страни. Въведената от Рейган “дерегулация” (т.е. премахване на всички защитни закони - в полза на “пазара”) предизвика фалити и всред богаташите – от 17% богати останаха 1% най-крупни богаташи. Първата мярка на Рейган беше освобождаване на цените на енергията. Първата му атака срещу протестите – спрямо служащите в контролните авиационни кули, премахвайки “правото на стачкуване”.
Според критериите от 60-те години за минимума, необходим за живот на работещите над 26 седмици годишно - 35 милиона от работещото американско население са декларирани “под жизненото ниво”. В официалните американски статистики 40% от американското най-бедно население не е включено.

3.2. Европейският вариант на американския модел
1.) Гъвкавост на работната ръка
Европейските статистики показват, че от 1991 г. до 2001 г. са създадени в Европейския Съюз 11 милиона работни места (разликата между създадени и изчезнали работни места), но само 20% са на пълно работно време, останалите са частична работа. В същото време постоянната работа изчезва (например, в Германия са премахнати 3 милиона постоянни работни места). Агенциите за временна работа назначават всеки ден 2 милиона търсещи работа (сигурна печалба за агенциите!). През последните 10 години това беше най-разпространената форма на работа в Европейския Съюз. Постигнато бе бързото сменяне на работното място.
А в “най-скъпите” за предприятията страни (т.е. страните, притежаващи най-защитни закони за работниците) – Франция, Испания и Австрия – се постигна да се намали обезщетението при загубване на работното място.
Според теориите на германския социолог Гунтер Шмид – “сигурно работно място ще означава капацитета на работещия да остане на пазара на работната ръка, чакайки да получи временна работа”. Шмид създаде понятието “транзиционен пазар на работната ръка”, т.е. търсещият работа да преминава от платена работа към “изгодна непродаваема дейност”, допълнена със стажове – което ще увеличи “назначаемостта” му. Предишното понятие за постоянна работа (40 часа седмично: 8 часа на ден при 5-дневна работна седмица, 48 седмици в годината) е вече “демодирано”! За в бъдаще се целят 30 часа седмично, вариращи (!) според икономическите обстоятелства. Но се предлага “равенство в шанса” да се намери работа.
Това е прехвалената “социална Европа”.

2.) Насърчаване на предприемаческия дух
“Зелената книга” за предприемачески дух препоръчва той да се преподава още в най-ранна възраст. Трябва да се създаде такъв учебен предмет, най-вече за гимназиите и за университета. Но може да се започне и в основното образование (елементарните познания са достатъчни за 50% от населението: работната възраст започва на 15 години, а неквалифицираните работници представляват 33% в икономиката).
Частните инвеститори трябва да се “насърчават” (чрез намаляване на данъците им) да инвестират в “рискови предприяния”. Обществото трябва да приеме “неуспеха” (т.е. изгарянето на парите на дребните акционери). В същност, зад предприемаческия дух се крият най-безскрупулни забогатявания, като на Рокфелер, Бил Гейтс, Жорж Сорос и тем подобни. В 80-те години във Франция президента Митеран с голяма пропаганда “насърчи” населението да прехвърли спестяванията си от спестовните книжки (вече “демодирани”) в купуване на акции. Само година по-късно парите на тези нови дребни акционери изгоряха.

3.) Научната работа да се насочи към “новите технологии” и космонавтиката
Трябва да се развият приложните науки. Да се създадат за това “дружества”, обединяващи училища, университети и “отделите за научна работа” към предприятията. Също така, да се “насърчи” (насърчението е винаги с държавни средства) поживотното обучение, което за разлика от “насърчението”, е осигурено от частни курсове! Да се развие “електронната култура”. Да се включат училищата в Интернет. Целта е да се изтласка Европа към новата “икономика на познанието”!
Лисабонската програма препоръчва също така да се развият научните изследвания в областта на космонавтиката. Европа строи аеро-индустрия, способна да надмине американската. В 2003 г. Европа за първи път построи повече цивилни самолета от Съединените Щати (305 Ербюса срещу 281 Боинга), въпреки че тази област е в рецесия. Европейският Съюз подготви рапорт със заглавие Стратегически космически анализ за 21и век. В момента САЩ заемат 50% на този пазар, Европа - 33%. Това е стратегическа цел. Сателитното първенство означава събиране на сведения, познание на Земята, изобретения, предимство във военните операции. Европа иска да установи свой сателит в космоса, за да не зависи от Америка за информацията. Но САЩ ще се стремят да запазят първото си място. Това е зародиша на новата “звездна война”.

4.) Всяка област от живота да е обект на “пазарните отношения”
Целта е да се премахнат държавните субсидии, с изключение на научната работа по “новите технологии”. Официално държавата трябва да участва минимално в отделните области (неофициално – за едрите тръстове може да има “насърчения”). “Услугите от обществена полза” да се извършват от частни предприятия (като държавата поеме най-нерентабилната дейност).

5.) Финансовия пазар
Банките не могат да понесат нуждите от капитал на всички предприятия, но чрез продажба на акции на Борсата, фирмите ще могат да получат огромни суми от отделни компании. В Америка най-доходни се оказаха пенсионните фондове, но в по-голямата част от страните в Европейския Съюз пенсиите са осигурени от държавни органи. Европейската Комисия прави натиск за създаване на пенсионни фондове (което щяло да стимулира създаването на работни места, благодарение на намаляването на стойността на работната ръка!). Демогафското развитие (т.е. факта, че много младежи са без работа) било нарастваща тяжест за изплащане на пенсиите. Ако навсякъде в Европейския Съюз пенсионните фондове имат актива на холандските фондове, това щяло да допринесе от 3 до 5 милиарда евро на Борсата.
От друга страна, в Европа има много Борси (33, докато в САЩ са 2). Трябва да се обединят. Сливането на най-едрите – Лондон и Франкфурт – се увенча с неуспех, поради противоречията им. Париж (на трето място по крупност) се сля с Брюксел и Амстердам под наименованието Евронекст.

6.) Делокализация на Изток
Използвайки квалификацираната работна ръка и слабото заплащане на трудещите се от бившите “източни” социалистически страни (платени с под половината от западните заплати) фирмите ще могат да осъществят още по-голями печалби. Германия инвестира 18 милиарда долара “на Изток”, предимно в Унгария и Чехия, Франция – в Полша. “Източните страни” могат да играят ролята на Мексико за Съединените Щати - с предимството, че работниците са получили много по-голямо образование.

3.3. Европейският Съюз цели световна хегемония
Въпреки, че Европейският Съюз се стреми да следва модела, който позволи на САЩ да прогресират в 90-те години на миналия век, тя иска да избегне голямото неравенство в приходите и голямата бедност, съществуващи в Съединените Щати. Затова се правят опити да се запазят някои социални придобивки, с шумна реклама на “социална Европа”.
Но европейската амбиция да ползува американските методи не е валидна ако Европа не измести САЩ от първото им място.
Специалният статут на долара като интернационална валута позволява на Съединените Щати да финансират американската икономика, въпреки годишния си дефицит от 500 милиарда долара. 5% от американския Брутен Вътрешен Доход се покрива от прииждащите външни капитали. САЩ ангажират разходи, надхвърлящи с 2.400 милиарда долара това, което те могат да платят.
Борсовият капитал също расте непрекъснато, благодарение на стичането на световни капитали към Съединените Щати: три-четвърти от световните финансови фондове отиват към САЩ (ако само Саудитска Арабия изтегли капиталите си – американската икономика може да рухне). Това е паразитна икономика, поглъщаща международния капитал и осигуряваща американската хегемония.
В момента САЩ са в офанзива, проникват в зони, които зависеха от европейските страни, като например, в Африка.

Но как може САЩ да разчитат непрекъснато на външен прилив на средства или пък на растеж на акциите, които нямат покритие от производството? Тази ситуация непременно ще доведе до крах на Борсата – цените на акциите ще паднат в даден момент, за да се изравнят със стойността на продукцията.
Как може САЩ да запазят хегемонията си в света без реакция на ущърбените народи? Съпротивата в Ирак вече е пример, който може да “подхрани” надеждите им.
Европейският Съюз чака този момент на отслабване на Съединените Щати, за да се прояви на световната арена (не от филантропизъм Европа е “против” войната в Ирак!). За да може да прилага тяхните рецепти, Европейският Съюз трябва да заеме хегемонната позиция на САЩ. В такъв смисъл, европейската икономическа програма фактически е битка за преразпределение на “зоните на влияние”, и води до война със Съединените Щати.
Със задълбочаване на икономическата криза, напрежението между Съединените Щати и Европейския Съюз ще се изостри. Това е логиката на капитализма и на империализма.
Стремежът на Европейския Съюз за световна хегемония логично води до война.

 

ИЗТОЧНИК: www.septemvri23.com septemvri23@abv.bg