Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
„Хората всякога са били и всякога ще бъдат глупави жертви на измамата и самоизмамата в политиката, докато не се научат да търсят зад всевъзможните нравствени, религиозни, политически, социални фрази, заявления, обещания интересите на тези или онези класи. (Владимир Ленин)
Автор: klasovosaznanie Категория: Политика
Прочетен: 228396 Постинги: 140 Коментари: 78
Постинги в блога от Септември, 2014 г.

Съветският модел на сталинската икономика

В. Ю. Катасонов

imageОт всичките 74 години на съществуването на СССР (от 1917 до 1991) – период от почти 30 години – години на „икономическо чудо", съвпадат до голяма степен с управлението на И.В.Сталин.
След смъртта му през 1953 г. създадената от него система продължава да функционира до 1960 без особени промени.
Същността на съветския модел (1930 - 1960 г.) има следните признаци:
- общонародна собственост върху средствата за производство;
- решаваща роля на държавата в икономиката;
- централизирано управление;
- директивно управление;
- единен народностопански комплекс;
- мобилизационен характер;
- максимална самодостатъчност (особено в периода преди създаването на социалистическия лагер);
- ориентация, преди всичко, на натуралните (физически) показатели, докато стойностните играят спомагателна роля;
- ограничен характер на стоково-паричните отношения;
- ускорено развитие на отрасъл „А" (производство на средства за производство) в отношение на отрасъл „Б" (производство на потребителни стойности);
- съчетаване на материалните и морални стимули;
- недопускане на нетрудови доходи, съсредоточаване на свръхпроизводството на материални блага към отделните граждани;
- осигуряване на жизнено необходимите потребности на всички членове на обществото, постоянно повишаване на жизненото равнище и др.

В беседа от 29 януари 1941 г. Сталин подчертава, че именно плановият характер на съветското народно стопанство може да позволи икономическата независимост на страната:
„Ако не съществуваше у нас...център за планиране, който да обезпечава самостоятелността на народното стопанство, щеше да бъде дадено предимство на леката промишленост. Ние започнахме с развитието на тежката промишленост и победихме.
Как вървеше развитието на капиталистическото стопанство?
Всички страни дадоха предимство на леката промишленост, защото тя има бърза възвращаемост и печалба. Капиталистите не се интересуваха толкова от черната металургия, нефтената промишленост и т.н...."
Това е постоянно действащ принцип, като се отчиташе, че става дума не за абстрактна, а за „социалистическа икономика", още повече, че СССР се намираше (и в обозримо бъдеще ще се намира) във враждебно капиталистическо обкръжение...
Този принцип означава, че сталинският модел е модел на „мобилизационна икономика".
Съветският модел може да бъде оприличен на грамадна корпорация на име „Съветски съюз", състояща се от отделни цехове и производствени участъци, които работят за създаването на един конкретен продукт. Под „конкретен продукт" се разбира не финансовият резултат (печалбата), а видове конкретни стоки и услуги, удовлетворяващи обществени и лични потребности.

Сталинската икономика издържа изпитанията на времето. Трябва да се признае, че тя:
- осигури преодоляване на вековната икономическа изостаналост на страната и се превърна, наред със САЩ, в една от водещите държави в света;
- създаде единен народностопански комплекс, осигуряващ Съветския съюз да бъде напълно независим от световните пазари;
- излезе победител във Втората световна война;
- обезпечи постоянен ръст на благосъстоянието на съветския народ чрез постоянно снижаване на себестойността на продукцията;
- показа на целия свят неефективността на т.нар. „пазарна икономика" и преориентира много страни да поемат пътя на некапиталистическо развитие;
- обезпечи военна безопасност на страната, като създаде свое ядрено оръжие...

Разбира се, някои от гореизложените принципи в реалната практика на икономическото строителство не бяха реализирани в най-чистия им вид по следните причини:
- съзнателни „изкривявания" на политическата линия на И.В.Сталин от страна на някои държавници;
- слаба изпълнителска дисциплина, а и сам Сталин в хода на развитието е внасял някои корективи.

Към края на своя жизнен път Сталин се е опитвал да активизира процеса на усъвършенстване на възприетия икономически модел. По повод на своята разработка „Икономически проблеми на социализма" от 1952 г. той твърди:
„Незнанието на теорията ще ни погуби!" и тези му думи са оказаха пророчески, и се отнасят най-вече за периода 1960-1985 г. Например – през този период динамиката на реалните (натуралните) икономически показатели изостават от „съвкупните". Парадоксът се заключава в това, че ориентирането към повече печалба превръща икономиката в губеща такава...
Връщайки се към понятието „сталинска икономика", трябва да се отбележи и следното: Ефективността и функционирането й са зависели не толкова от последователността на стопанските ръководители, които са се придържали към нейните принципи. Тя е зависела в по-голяма степен от готовността на обществото и отделните негови членове да участват в реализацията й. Сталин прекрасно е разбирал това.

Негова е формулировката за триединната задача за построяването на комунизма:
- всестранно развитие на производителните сили за създаване на материално-техническата база на социализма;
- усъвършенстване на производствените отношения;
- формиране на „новия човек".
Последната задача за формиране на „новия човек" е била осмисляна от Сталин и неговото обкръжение в значително по-малка степен, отколкото първите две. Независимо от това, немалко е направено за да може съветският гражданин да се впише в модела на „сталинската икономика":
- материалните поощрения за положен труд се допълват с морални стимули, като „Социалистическо съревнование", „стахановско движение", звания като „Герой на социалистическия труд", „заслужил работник", „заслужил деец" и др.
Относителното изоставане на формирането на „новия човек" се дължи и на изпълнението и на една надикономическа цел – защитата на страната от външна агресия.

След смъртта на Сталин СССР вече имаше своя „ядрен щит" и усещането на външна заплаха е вече на втори, даже на трети план. При новите икономически цели пред страната народът не е консолидиран, напротив, той е разединен, отслабен и лишен от съзидателно творчество. Последното се подменя, донякъде, с т.нар. „предприемачество"...

Може ли да се върне „сталинската икономика"?
Може, ако пред народа са формулирани надикономически, висши цели. Такива цели вече витаят във въздуха. Сега е най-важно да се появи някой, който гръмогласно да озвучи тези цели и ...народът да ги чуе. Ние не само можем, ние сме задължени да се върнем към „сталинската икономика"!
Не бива да се лъжем – „пазарната икономика" обрича Русия на гибел!
http://www.septemvri23.com/SSSR_model_na_stalinskata_ikonomika.htm

Категория: Политика
Прочетен: 792 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 29.09.2014 23:51

ЗА СЕПТЕМВРИЙСКОТО ВЪСТАНИЕ

Георги Димитров

imageАз се гордея с това героично въстание!

Съжалявам само, че аз и моята партия не бяхме тогава още истински болшевики. Поради това ние не можахме успешно да организираме и да проведем това историческо народно въстание начело с пролетариата.

Нашата недостатъчно болшевишка организация, политика и тактика, липсата на революционен опит и особено нашата опортюнистическа, така наречена неутрална позиция на 9 юни през време на военно-фашисткия преврат значително помогнаха на българските народни убийци и палачи, на узурпаторите на държавната власт при потушаване въстанието на масите.

Но Партията извлече от това кървав урок и го използува. И освободителната борба на българските работници и селяни под ръководството на Комунистическата партия, осветлявана от великия опит на Септемврийското въстание, неотклонно върви напред, към окончателна победа.

За изкореняването на комунизма фашистките правителствени банди непосредствено след въстанието и през последвалите две години убиха над 20 хиляди работници, селяни и интелигенти. Моят брат също така бе убит в полицейския затвор. И въпреки това комунизмът в България в настоящия момент има несравнено по-дълбоки и силни корени, отколкото в 1923 г. – това е едно хубаво предупреждение до всички ревностни изкоренители на комунизма в другите страни, за всякакъв род съвременни донкихотовци!

Из конспекта на първата реч пред Лайпцигския съд на 23 септември 1933 г.
в деня на десетгодишнината от Септемврийското въстание http://www.septemvri23.com/za_septemvri1923/Dimitrov_za_septemvri1923_5.htm

Категория: Политика
Прочетен: 826 Коментари: 1 Гласове: 2
Последна промяна: 22.09.2014 21:42

ЗАЛЕЗЪТ НА $

imageПрез ноември 2007 г. на среща с президента на Иран Ахмадинеджад венецуелският президент Уго Чавес заяви: „Империята на долара се сгромолясва”. Редица факти подкрепят тази оценка. Сред тях на първо място трябва да се посочи неотклонната тенденция към обезценяване на долара спрямо еврото и други валути. През 2002 г., една година след всъпването в длъжност на президента Дж. Буш Младши, един долар се разменяше за 2 лева и 30 стотинки, а днес – година преди да изтече вторият мандат на този президент – един долар се обменя за едва 1 лев и 33 стотинки.Откакто Буш е начело на Съединените щати, търговският дефицит на страната нарасна двойно и вече възлиза на 800 млрд долара годишно, 60-70 млрд. всеки месец. Междувременно редица страни, сред които Иран, ОАЕ и Китай, обявиха намерението си да преориентират своята валутна политика от долара към еврото – Китай, чиито валутни резерви надхвърлят 1000 млрд долара, възнамерява да обърне една трета от тази сума в евро. Заедно с това шефовете на най-голямата в света фирма-износителка на горива, руската Газпром, заявиха, че обмислят да прекратят разплащането с клиентите в долари и да заменят долара с рубла. А само преди седмица седем Латиноамерикански държави: Аржентина, Бразилия, Венецуела, Еквадор, Боливия, Парагвай и Уругвай създадоха своя обща наднационална банка, чието предназначение е да осигури финансовата независимост на тези страни по отношение на Световната Банка и МВФ, като тенденцията в бъдеще е да се създаде обща валута, която да замени долара в разплащанията между латиноамериканските държави. Същото, както е известно, вече направиха страните от Европейския съюз (без Великобритания), които преди няколко години въведоха обща европейска парична единица, еврото, с цел да освободят икономиките си от опеката на американския долар. По такъв начин в целия свят – от Латинска Америка през Европа и Средния Изток до Китай – се осъществява международен конспиративен план, целящ да ликвидира господстващото положение на долара в световната икономика.

Във връзка с това и по повод на все по-настойчивите искания на държави от ОПЕК (Организация на страните износителки на петрол; в нея участват Алжир, Венецуела, Индонезия, Ирак, Иран, Катар, Кувейт, Либия, Нигерия, Обединените арабски емирства и Саудитска Арабия) доларът да бъде изхвърлен от разплащанията в търговията с петрол саудитският финансов министър наскоро отбеляза, че такава промяна ще доведе до „колапс на долара”, а българското издание на авторитетния “Financial Times” иронично отбелязва, че може би единствения начин американската валута да запази своето положение е да стане отново конвертируема срещу злато, нещо като Бретън Уудс -2, но в такъв случай, добавя изданието, ще се наложи милиарди зелени пари да бъдат изгорени на аутодафе (в-к „Класа”, 01.12.2007г., стр.13).

До днешното положение, при което американската валута понася удари от всички посоки, се стигна след повече от шест десетилетия на ограбване на света от страна на американската финансова олигархия с помощта на долара.

Да припомним основните моменти на този процес.

Всичко започна в края на Втората световна война, когато повечето от развитите страни тънеха в развалини, а забогателите от войната Съединени щати, където поради изгодното географско положение не падна нито една вражеска бомба, притежаваха 70% от световните златни запаси и произвеждаха една втора от световната промишлена продукция. Тогава (1-22 юли 1944 г.) в градчето Бретън Уудс, Ню Хемхшир, беше постигнато споразумение между основните финасови институции на капиталистическия свят, по силата на което една национална валута, американският долар, се признаваше за еквивалент на златото и й се възлагаха функциите на световни пари. По този начин целият свят се превърна в кредитор на Съединените щати, всяка доларова банкнота зад граница представляваше безлихвен кредит от страна на нейния притежател към Съединените щати. Към САЩ потече поток от материални блага, срещу които в обратната посока потече поток от книжни парични знаци. Последните се натрупваха в банковите трезори под формата на валутен резерв или циркулираха в обръщението. Привилегированото положение на долара позволяваше на американската емисионна банка (Федералният резерв) да печати книжни пари в такова количество, каквото отговаряше на американските интереси, а всички останали държави се задължаваха да приемат тези пари, сякаш са злато. („Златото, казваше Маркс, по природата си не е пари, но парите по природата си са злато”.) Срещу възможността за злоупотреба с изключителното положение на долара Съединените щати бяха задължени да поддържат златното покритие на своята парична единица, т.е. предполагаше се, че другите централни банки, стига да пожелаят, могат да обменят своите доларови банкноти срещу съответното, гарантирано от американското правителство, количество злато.

Първият удар срещу златно-доларовия стандарт дойде в средата на 60-те години, когато френският президент Шарл Дьо Гол обмени доларовите запаси на своята страна срещу злато по официалния курс.

Шест години по-късно (15 август 1971 г.) администрацията на Никсън беше принудена да премахне конвертируемостта на долара срещу злато. Така американската държава се отказа от ангажимента си да обменя злато срещу книжни долари, с което беше сложен край системата на златно-доларовия стандарт. Но по негласно споразумение с водещите банкови институции на Запада доларът и занапред продължи да играе ролята на световни пари.

Обаче изкуствено поддържаното „доверие” към долара не можеше да продължава неограничено. След 14 години (октомври 1987 г.) световните фондови борси бяха разтърсени от сериозна финасова криза, довела до „изпаряването” на повече от 1000 милиарда долара фиктивен капитал и до разоряването на голям брой дребни вложители.

След още две години (през октомври 1989 г. – вече при управлението на Буш Старши) кризисните явления отново се повториха, макар и в по-малък мащаб. Точно в този момент започна разпадането на Съветския блок и от Изток на Запад потече поток от свежи пари и други активи, разшириха се пазарите за западния капитал и това спомогна за временно преодоляване на кризата. Но само след няколоко години (края на 90-те) нови бури връхлетяхаха капиталистическата икономика. Те удариха най-силно Далечния изток, пострадаха икономиките на така наречените далекоизточни „тигри”, като Южна Корея беше изправена пред заплахата от държавен банкрут, но беше спасена с помощта на заеми за десетки милиарди от МВФ. Наред с Далечния изток кризата силно засегна също икономиките на Турция, Аржентина и други страни. (За овладяване на далекоизточната криза важна роля изигра „социалистческата пазарна икономика” на Китай, която сравнително безболезнено понесе удара и спря разпространението на кризисните явления върху други части на световния пазар. Във връзка с това президентът на Франция Ширак на среща на Г-7 изказа специална благодарност на Китайската Народна Република, а изявление в същия дух направи по-късно и президентът Клинтън.).

Наскоро след това (2001-2 г.) обявиха фалит две от най-проспериращите компании в Съединените щати – „Енрон” и „УърлдКом” – и в същото време започна кръстоносният поход на Буш срещу тероризма. Най-напред Въоръжените сили на САЩ и техните съюзници се настаниха в Афганистан под предлог, че правителството на талибаните отказва да предаде Осама бин Ладен, обявен за главен организатор на атентатите от 09.11.2001 г, а след по-малко от година и половина беше нападнат Ирак, начело с бившия съюзник на Щатите, Саддам Хюсеин, под претекст, че Ирак разработвал оръжия за масово поразяване. Държавният секретар на Съединените щати Колин Пауъл на 5 февруари 2003 г. от трибуната на ООН изнесе „неоспорими факти” – сателитни снимки, записи на разговори, свидетелства на очевидци и .т.н. – потвърждаващи версията, че Ирак разработва такива оръжия. Впоследствие всичко това се оказа нагла и безпрецедентна измама на световното обществено мнение.—даже Адолф Хитлер не си е позволявал толкова безсрамно да лъже световната общественост, търсейки оправдание за своите агресии. На американските управници обаче всичко е позволено – те разпространили невярна информация, защото били подведени от своите разузнавателни служби. Тук е мястото да припомним рядко споменавания факт, че Саддам Хюсеин беше първият, който призова (ноември 2000 г.) доларът да бъде отстранен от разплащанията в търговията с петрол на ОПЕК и само малко повече от 2 години бяха необходими на САЩ, за да заглушат този призив с помощта на сухопътните и военновъздушните си сили. (Не е изключено една от причините за войната в Ирак, война, която вече донесе гибелта на стотици хиляди хора и чийто край не се вижда, да е не само стремежът към контрол над иракските петролни находища, но също и намерението да се демонстрира сила за отстраняване на заплахата над уязвимия долар.).

Но независимо от всичко, независимо от събарянето на режима на Саддам и неговата екзекуция, независимо от това, че увеличените военни разходи създадоха известен стимул за растеж на производството, обезценяването на долара продължава и става все по-очевидно, че нищо не може да го спре. През настоящата година се заговори за нова криза в американската кредитна система , така наречената „ипотечна криза” (или „крънч”), свързана с факта, че американските банки, за да стимулират растеж на производството, раздават в голям размер необезпечени кредити, събираемостта на плащанията по които е твърде ниска, а това на свой ред оказва негативно въздействие, макар и с известно отлагане във времето, върху стопанската дейност като цяло.( Как капиталистите се борят с кризите, питаше Маркс, и отговаряше: като подготвят нови, още по-разрушителни кризи в бъдеще...).

Обезценяването на долара от една страна играе положителна роля за американската икономика като намалява външния дълг на страната и облекчава проблема с вътрешния дълг и освен това увеличава нейните експортни възможности (търговският дефицит обаче не намалява, а расте), но в същото време с обезценяването на долара намаляват задълженията на редица страни, които доскоро бяха хванати в капана на дълговото робство – сега те се изплъзват от контрола на световните лихвари и са в състояние, както виждаме в Латинска Америка, да открият нов фронт срещу господството на всемогъщия американски финасов капитал – нещо, което преди две десетилетия изглеждаше невъзможно.

Какви са перспективите оттук нататък?

Дали залязващият долар ще слезе от сцената мирно и тихо и ще бъде заменен в качеството на световни пари от друга валута (еврото) или от букет от валути, дали този преход ще се осъществи сравнително плавно и без сътресения, както ни уверяват някои икономисти, или ще бъде съпътстван от остри сътресения и противоречия и ще доведе до дълбок срив на цялата кредитно-финансова система на капитализма, което изглежда по-вероятно, на тези въпроси засега е трудно да се даде категоричен и научно аргументиран отговор. Това, което със сигурност може да се каже, е че капиталистическата валутна система никога повече няма да се ползва с онова безоблачно „доверие”, на което се радваше през първите десетилетия от епохата на господство на долара. Днес вече е ясно, че всички мерки, които се предприемат за изграждане на такова доверие, имат временен и преходен характер, че в същото време и в същото отношение, когато спомагат за решаването на даден проблем, те пораждат нови още по-тежки и трудно решими проблеми в едно бъдеще, което неотвратимо пристига. За да се разкъса този омагьосан кръг, необходими са не палиативни, а революционни решения, необходимо е частният интерес (който е моторът на капиталистичския начин на производство и който поражда кризите, войните, комерсиализацията на на междуличностните отношения и деградацията на духовния живот) да бъде подчинен на общия интерес на всички хора, на цялото човечество. А това означава да се сложи край на всевластието на привилегиравните слоеве – финансовата олигархия, ТНК, медийните магнати и обслужващата ги полицейско-политическа каста. http://www.septemvri23.com/dolar_zalez.htm
Категория: Политика
Прочетен: 990 Коментари: 0 Гласове: 2
Последна промяна: 21.09.2014 21:48

Сравнение на икономическото развитие на България при капитализма и социализма

image

Един от най-упорито рекламираните митове през периода на реставрацията на капитализма в България беше митът за икономическите успехи и процъфтяване на царска България през 30-те години на 20 век. На тази тема могат да се прочетат или чуят такива невероятни небивалици, че е чудно как изобщо е възможно някой да измисли или да повярва в подобни неща. Като най-висок връх в нашето развитие се сочи 1939 г. и се твърди, че тогава България е била сред първите пет страни по икономическо развитие в Европа. След 1944 г. обаче, социализмът бил довел страната до икономическо изоставане. Това абсурдно твърдение влезе дори в декларация, приета от Народното събрание. Особено популярно е и твърдението, че царска България изпреварвала по своето икономическо развитие в предвоенния период съседна Гърция.

Какво показва обаче достъпната днес научна информация за мястото на България по икономическо развитие сред останалите европейски страни?

Най-известният учен, който днес се занимава с изследване на историята на икономическото развитие на Европа и света, е Ангус Мадисън. При това той е класически апологет на капитализма и целта на неговото изследване е именно да докаже превъзходството на капитализма над социализма. Затова неговите оценки за социалистическа България както и за другите социалистически страни силно подценяват техните постижения, но що се отнася до периода на капитализма, не може да има съмнение, че той използва еднакъв подход и прави коректно сравнение между капиталистическите държави.

В изследването на Мадисън(1) е направена оценка на брутния вътрешен продукт на човек от населението за цели региони и отделните страни в тях, за много дълъг исторически период (от 1 до 2008 г.). За да може да се направи сравнение за толкова различни периоди от историята и равнищата на цените в отделните страни, Мадисън използва в своето изследване еднакви условни монетарни единици (Геари-Камис международни долари). И така какво е според изследването на Мадисън мястото на България сред останалите европейски страни през прочутата 1939 г., когато бил достигнат „върхът“ в нашето икономическо развитие? БВП на човек от населението в България тогава е бил 1603 единици, докато например в съседна Гърция той е бил 2638 единици(1). При това за Гърция 1939 г. не най-успешната година през предвоенния период. Най-успешната за Гърция е 1937 г., когато БВП е 2769 ед/човек, а в България през същата година той е едва 1512 ед/човек или близо два пъти по-малък(1).

Сравнението на България с другите европейски страни показва също значително изоставане по произведения БВП на човек, достигащо 3-4 пъти. Единствените европейски държави, пред които царска България има минимално предимство според Мадисън, са Румъния и Югославия, а за Албания няма посочена оценка, защото тя е окупирана от Италия. С други думи, царска България, през 1939 не е на пето място, а в най-добрия случай на четвърто, но по бедност и изостаналост в предвоенна Европа.

Капиталистическа България преди социалистическата революция без съмнение беше една от най-бедните и изостанали страни в Европа.

Над 80 процента от населението, тогава се препитаваше с примитивно земеделие и страната ни изоставаше от развитите страни с 50-100 години. Ако някой си мисли, че Мадисън е допуснал някаква грешка в оценката си за царска България, може да я сравни с оценката на хора, които би трябвало най-добре да познават какво е било действителното положение през 1939 г.. На 25 януари 1939 г. в Народното събрание на царство България, министърът на земеделието Иван Багрянов заявява: „Имах случай да го кажа и друг път: ние сме земеделска страна БЕЗ ЗЕМЕДЕЛИЕ…Ние нямаме излишъци от зърнени храни. Ние изнасяме не излишъци, а само туй, което крадем от устата на нашия народ и неговия нещастен добитък. (Общи ръкопляскания). Цифри за доказателство аз по-рано приведох в изобилие”.(2)

Ръкопляскат му същите депутати, които по-късно бяха осъдени от Народния съд и които съставляваха така наречения елит на царска България. Очевидно и те напълно споделяха тъжната констатация на царския министър Багрянов.

А ето как описва в изказване пред Народното събрание на 12 март 1940 г., жизненото равнище на народа в България през 1939 г, един от тези депутати, подкрепящи режима, Серафим Георгиев: „Това показва, че картината на българската мизерия е страшна….Аз мога да ви припомня картини от Берковско, които видях с очите си: едно дете ядеше симид вместо сирене с царевичен хляб. Мога да ви прочета данни…,че 19,5 % от селските семейства живеят в тухлени, а 61 % в кирпичени къщи; селското жилище се състои обикновено от две стаи, в които живеят средно шест души; в тия стаи се и готви. Нямат кладенци 57 % от домакинствата; нямат клозети 17,4 % от тях. Нямат кревати 20 % от домакинствата, а останалите 80 % от тях имат средно по два кревата за шест души. Нямат маса 28,5 % от домакинствата, а 36 % нямат стол. Нямат печка 28 % от домакинствата. Нямат юрган 36 % от тях. Нямат дюшеци 46,5 %, а 34 % нямат никаква постеля. Домашните съдове и прибори са със съмнителна чистота и се държат на открито понеже 53 % от домакинствата нямат нито един шкаф. Измиването на тялото през зимата е непознато. Долните дрехи обикновено са така замърсени, че са хванали кожа от кир. Ето това са покъртителните условия за закъснелоста на българския живот”(3).

Важно е отново да подчертая, че това са оценки, направени от министър и народен представител, свързани с властта, които по-късно са осъдени от Народния съд, и тези оценки са произнесени от трибуната на Народното събрание, като са толкова очевидни, че не само никой не прави опит да ги оспори, а са посрещнати с общи ръкопляскания. Без съмнение, оценката на Багрянов и Георгиев за икономическото развитие на България през 1939 г. е много по-критична от тази на Мадисън. Не би могло да е очаква нещо друго в малка държава, подложена на безмилостна експлоатация от големите империалистически хищници. По данни също на народен представител, посочени в парламента, от 1885 до 1935 година България е получила външни заеми на стойност 40 милиарда лева, а е изплатила 210 милиарда лева по съпоставими цени(4). Допълнително само печалбата която чуждия капитал е изнасял всяка година извън страната е била средно по 2 милиарда лева(4).

Революцията през септември 1944 г. постави началото не само на прехода към социализъм, но и на индустриализацията и модернизацията на страната.

Въпреки жалкото наследство, оставено от капитализма, успехите бяха наистина смайващи. Както вече споменах, изследването на Мадисън преднамерено занижава реалния икономически ръст през социалистическия период на развитие на съответните държави. Например за България Мадисън посочва ръст на БВП, за първите 23 години на социалистическо строителство (през 1967), от 4320 ед/човек, тръгвайки от начално ниво 1309 ед/човек през 1944(1). С други думи, според Мадисън икономическият ръст е бил само 2,7 пъти към 1967 в сравнение с най-успешната 1939 година на капитализма в царска България. Но това е според Мадисън, а официалната статистика за икономическото развитие на България показва значително по-високи темпове на ръст на националния доход на човек от населението.

Според годишниците на Националния статистически институт този ръст е не 2,7 на БВП, а 3,6 пъти ръст на националния доход през 1967(5). Тези данни, без съмнение, са много по-близо до действителността поради редица причини. На първо място, инфлацията в годините на социализма беше изключително ниска, в сравнение с периодите на капитализма, което свежда до минимум възможността за грешки в оценката на БВП от неотчетена инфлация. Освен това при социализма се използваше, като показател за темповете на развитие, националният доход вместо брутния вътрешен продукт. Това позволява много по-точна оценка на реалния ръст на икономиката, тъй като се изключва преразпределението на националния доход, което влиза в БВП. Не на последно място, посочените в статистиката от времето на социализма темпове на ръст на икономиката се доказват по най-безспорен начин и от рекордния ръст на производството и потреблението на практически всички стоки и услуги в натурални показатели.

Сравнението с другите европейски страни показва, че България през периода на социализма не само значително е съкратила своето изоставане от най-развитите страни но и безспорно е изпреварила Гърция към 1967.

Но дори да вземем без промяна силно занижените оценки на Мадисън за развитието на социалистическа България, те също показват намаляване на разликата с останалите европейски страни в годините на социализма. Например огромното изоставане от Гърция, според Мадисън, е сведено от 1,65 пъти през 1939 до практическо равенство (1,15 пъти) през 1967 г. С други думи през този период нашата страна не само не изоставала, а се е развивала с изпреварващи темпове в сравнение с капиталистическия период и това се признава от всички и на Изток, и на Запад.

След 1989 г. капитализмът отново беше реставриран в България.

Както посочихме по-горе, първите 23 години на социалистическото строителство бяха период на развитие на икономиката с много високи темпове. Какво постигнахме днес, 23 години след реставрацията на капитализма? Ако се вярва на официалната статистика и на изчисленията на Мадисън, след значителен спад в първите години на „прехода“, едва през 2003 г. БВП на човек от населението в България успява да достигна нивото от последната година на социализма (1989 г.) и то само защото населението на страната намалява значително през същия период. Към 2012 г. БВП надхвърля с 42 % нивото от 1989 г. Разликата е очевидна: за 23 години в условията на социализма националният доход на човек от населението нараства 3,6 пъти, в условията на бурен ръст на населението, а за 24 години след реставрацията на капитализма ръстът е едва 1,4 пъти и то главно благодарение на намаляване на населението.

Но дори и този минимален ръст е всъщност фикция, ако го сравним с официалните данни от нашата статистика за периода 1944-1989. В този случай имаме не ръст а спад от близо 16000 ед/човек през 1989 до 8905 ед/човек през 2012 – или 1,8 пъти. Че тази оценка е по-точна, не е трудно всеки сам да прецени. БВП на човек от населението в България по текущи цени през 1989 г. е бил 4700 лева, а през 2012 е 10650 лева. За да е реален изчисляваният от днешната статистика ръст на БВП от 42 % през 2012 г.в сравнение с 1989 г., покупателната способност на лева през 2012 трябва да е цели 63 % от тази на лева от 1989. Коментарът е излишен. Защото може да се спори само дали днешният лев е с 3, 4 или 5 пъти по-ниска покупателна способност от тази на лева през 1989, а не с някакви 37 %.

Това не пречи обаче на разни институти за „либерални” и „пазарни” икономики, най-сериозно да ни убеждават, че капитализмът „произвеждал” доход, а социализмът само „преразпределял” доход. Фактите убедително свидетелстват, че социализмът не само преразпределя несравнимо по-справедливо произведения БВП, но и произвежда БВП многократно по-ефективно от капитализма. Благодарение на предимствата на социализма страната ни съкрати значително своето изоставане от развитите страни, а след реставрацията на капитализма изоставането отново бързо се увеличава и се стреми към добре известните от 1939 г. нива. Без съмнение, капитализмът в България означава преди всичко, бедност и икономическа катастрофа. Това го доказва дори фактът, че по официални данни днес 50 % от българските граждани са под границата на социално изключване! Да има хора които са социално изключени и за които няма работа и доходи, при социализма беше немислимо.

Показателно за изоставането след 1989 г. е и сриването на България в подреждането, извършвано от ООН по индекс на човешко развитие, който се изчислява от 70-те години на миналия век и в който освен БВП се отчитат и такива показатели като продължителност на живота, ниво на образование и т.н. По този индекс България от 33 място през 80-те на 20 век падна до 57 място според последния Доклад за човешкото развитие от 2013 г. на ООН(6).

Опитът ни показва, че дори нашият несъвършен социализъм с всичките му грешки и недостатъци безспорно превъзхожда капитализма в развитието на икономиката, науката, културата, образованието и т.н.

Представително за страната ни социологическо проучване (анкетирани са били 17 хиляди души над 18 годишна възраст) на агенция „Медиана” в края на 2007 г. сочи, че 37,9 % от българите искат да се върне социализма. Тези, които искат капитализъм, са едва 28,4 %. За социализъм, са главно хората на възраст над 40-45 години, с други думи това са точно хората, които са живели при двете обществени системи и могат да направят сравнение не само под въздействието на пропагандата, но и от личен опит. Още по-показателно е, че този резултат е постигнат след 18 години(към момента на проучването) тотално промиване на мозъците на нашия народ с най-безсрамни клевети и пропаганда срещу социализма не само от всички средства за информация, но и чрез системата на образованието. Заслужава също така да се посочи, че тази анкета разобличава и претенциите за демократичност на капитализма. След като близо 40 % от българите през 2007 г. искат да се възстанови социализма, се оказва, че няма нито една парламентарна партия в „демократична” България, която да представлява толкова голяма част от избирателите. Нещо повече, няма нито една национална медия, която да защитава и пропагандира идеите на комунизма и историята на социалистическото строителство у нас. Трудно е да се намери друг пример, който да илюстрира толкова добре класовата същност на това, което днес се нарича „демокрация” и така наречените „свободи” на словото, печата, политическата дейност и т.н., които се сочат като главните постижения на промените след 1989 г.

Разбира се, предимствата на социализма далеч не се изчерпват само с по-високите темпове на икономическо развитие.

Може да бъде само споменато, че историята на капиталистическа България, беше история на загубени войни и национални катастрофи. България участва в Първата световна война като сателит на кайзерова Германия и претърпя тежко поражение. През Втората световна война България беше сателит на нацистка Германия. Това е доведе страната ни до пълна изолация и на ръба на нова национална катастрофа. Политическото наследство което остави капитализмът на 8 септември 1944 беше състояние на война със САЩ, Британската империя, СССР, с всички Обединени нации и дори с … нацистка Германия. Народната революция на Девети септември 1944 г. успя да предотврати новата национална катастрофа в последния момент. Социалистическият период осигури 45 години мирно развитие – най-дългият в нашата историята. Но това е тема която заслужава да бъде разгледана по-подробно в отделен анализ.

Сравнението на социализма и капитализма в България показва безспорните предимства на социализма.

И когато казват, че социализмът е претърпял поражение, мисля, че това е невярно. Ние не казваме, че математиката е претърпяла поражение, когато студент бъде скъсан на изпит, защото не е решил задачите си. Не социализмът, а нашата Комунистическа партия и заедно с нея целия наш народ претърпяха невиждано поражение, когато разрушиха социализма със собствените си ръце и реставрираха капитализма.

Без съмнение, нашият социализъм имаше много недостатъци и беше първият опит да се създаде ново общество без експлоатация. Ние направихме много и сериозни грешки, но аз мисля, че нашата непростима и фатална грешка беше, че не успяхме да защитим социализма.

Л23

Използвана литература:

1. Historical Statistics of the World Economy: 1-2008 AD - http://www.ggdc.net/maddison/Historical_Statistics/horizontal-file_02-2010.xls
2. Стенографски дневник на Народното събрание 1939 г
3. Стенографски дневник на Народното събрание 1940 г
4. Стенографски дневник на Народното събрание 1947 г
5. Статистически годишник на НРБ 1980 г.
6. Статистически годишник на РБ 2012 г.
7. Human Development Report 2013 - http://www.undp.org/content/dam/undp/library/corporate/HDR/2013GlobalHDR/English/HDR2013%20Report%20English.pdf
Категория: Политика
Прочетен: 2881 Коментари: 1 Гласове: 5
image

"На този кръстопът на историята аз ще заплатя с живота си верността към народа. И съм сигурен, че семената, които ние посяхме в достойното съзнание на хиляди и хиляди чилийци, вече не ще могат да бъдат унищожени... Силата е на страната на противниците ни. Могат да ни смажат. Но нито силата, нито престъпленията са в състояние да спрат социалния напредък. Историята ни принадлежи и тя се прави от народите. Трудещи се на родината, аз вярвам в Чили и неговата съдба. Други хора ще надживеят това мрачно и горчиво време, когато във властта се вкопчва предателството. Бъдете сигурни, че по-скоро рано, отколкото късно отново ще се отворят широките булеварди, по които ще тръгне свободният човек, за да гради новото общество. Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят трудещите се! Това са последните ми думи. И аз съм убеден - гибелта ми няма да е напразно. Сигурен съм, че тя ще бъде поне морален урок и наказание за вероломството, страхливостта и предателството". (11.09.1973 г.)
Категория: Политика
Прочетен: 994 Коментари: 0 Гласове: 5
Последна промяна: 11.09.2014 00:09
Търсене

За този блог
Автор: klasovosaznanie
Категория: Политика
Прочетен: 228396
Постинги: 140
Коментари: 78
Гласове: 143
Календар
«  Септември, 2014  >>
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930