Победата! ... Тя има много страни и всяка от тях е обект на изследвания и размисъл. Съветски юноша и брат му са откарани в лагер на смъртта. Нека се пренесем за миг чрез паметта в онези далечни години и да застанем на неговото място – какво е трябвало да изтърпи той, откъснат от семейството си, от родната земя, безпомощен, още почти не видял живота? Пред входа есесовец, вече извършил много убийства, казва: „Москва скоро ще падне и Хитлер ще държи реч в нея.” И съветският юноша, застанал на границата на гибелта, отговаря: „Аз съм на четиринайсет години, а брат ми е на единайсет. Москва няма да падне и Хитлер няма да държи реч в нея.”

Какво се е проявило в този отговор – просто гордостта на юношата ли, у когото съветският патриотизъм вече е станал черта на характера, или несъкрушимата дори пред заплахата на смъртта вяра в своя народ и неговата сила? Струва ми се, че и едното, и другото – партията и съветската власт възпитаваха още от ученическата скамейка едно ново поколение, окрилено от вярата във възвишени идеали, смело и целеустремено. То беше подготвено за изпитанията, на него му бяха чужди и еснафските идеали на самоотчуждението в гнилата черупка на личните интереси, и ръждата на съмненията, това драматично наглед и всъщност безсмислено самочовъркане, което и днес тук-там на Запад е представяно за висш „интелектуализъм”. И тъкмо с това до голяма степен се обяснява фактът, че въпреки изключително тежките поражения през първите години на войната все пак не Хитлер дойде в Москва, а ние отидохме в Берлин.

Войната е безпощадно нещо, тя познава ситуации, при конто човекът застава лице срещу лице с неминуемата гибел. Не само тогава, когато бомбардират, обстрелват със снаряди, косят с картечници – в тези случаи все още присъства елементът на гадаенето, все още се питаш – ще ме убие ли, ще ме рани ли, а може и изобщо да не ме улучи, – а и тогава, когато смъртта е неизбежна. Такива моменти са върховно изпитание за убедеността и нравствената сила и по това, как се държат хората при подобни обстоятелства, може да се съди не само за самите тях, за тяхната духовна сила, но и за народа, към който принадлежат, за силата на идеите, които движат тяхната мисъл и чувства, за това, как са разбрали те главната задача на своето време. И в това отношение предвоенното и военното поколение съветски хора показаха сила, на която светът се удивлява и досега. Знаейки, че ги очаква разстрел, пребити и измъчени, краснодонците (1) пееха революционни песни. В Моабит, това каменно преддверие на гроба, Муса Джалил (2) пишеше патриотични, революционни стихове, вярвайки, че те ще пробият камъка и ще излязат на свобода, разбирайки, че неговото слово е оръжие на истината, а такова оръжие може да бъде изпуснато само от мъртвия. Черната вълна на небитието, вече „надигнала се, вече закрила слънцето и звездите, не сломи мъжеството на краснодонците, не разруши духовния и нравствения свят на Муса Джалил, създаден от съветския, от социалистическия начин на живот. Джордано Бруно, чието мъжество е прославено във вековете, се възкачи заради убежденията си на кладата. Но той вече беше опитен и помъдрял от живота. Зоя Космодемянская беше млада комсомолка, почти момиченце, но и тя, без да трепне, се възкачи на ешафода в името на своите убеждения и изуми палачите си със своята вяра в победата.

В навечерието на настъплението към Берлин в една борова горичка близо до околовръстната магистрала млад лейтенант мечтаеше през кратката почивка: „Ех, да можех лично да пленя Хитлер! Нищо не бих пожалил.” Един капитан с прашна куртка – струваше ми се, че върху нея бяха напластили прашната си следа всички пътища от Сталинград – се засмя: „Хич не се надявай ... Тези главорези няма какво да губят, ще изпълзят с пистолети, за да загинат на предната позиция. В това няма никакво съмнение!”

Младият лейтенант мечтаеше напразно – той не залови Хитлер в плен. Но и капитанът въпреки дългия си боен опит сгреши – оказали се в капана, Хитлер и неговите съмишленици не изпълзяха на предните позиции, за да посрещнат смъртта в боя. През последните си часове те разиграваха в своето подземие идиотска комедия – изучаваха хороскопите си, празнуваха сватбата на фюрера, – а след това гълтаха коняк и цианкалий. Правеха се на герои и пророци, когато работите им вървяха добре, и изпаднаха в идиотизъм, щом разбраха, че краят им идва. Те не можаха да посрещнат смъртта нито прави, нито дори на колене – уплашени, обзети от умопомрачение, те се търкаляха по пода, преди възмездието да прекрачи прага им, приело образа на съветски войник. Техният живот беше изпълнен с налудничави кроежи, с черна злоба и безумно самохвалство – един отвратителен живот. Но още по-отвратителна беше смъртта им – смъртта на скорпиони, които, заобиколени от пламъци, се жилят сами по главите.

Победата означава много – от нейния плацдарм не само нашата страна, но и цялото човечество навлезе във времето на грандиозни преобразования. От затворено море социализмът се превърна в океан и по цялата планета трябваше да се печатат нови политически карти, по които се разливаше все по-нашироко червеният цвят. Капитализмът и неговото висше въплъщение – американското, остаря, нервите му не издържат и той дори насън все по-често се хваща за оръжието. Също като банкерът, преследван и през затворените прозорци и дебелите стени от революционна песен – от същата оная песен, която пееха преди смъртта си краснодонците и която съчиняваше в затвора Муса Джалил. Песента, подета през влажните октомврийски дни в Русия! Но сред всичките тия най-вече добротворни промени остава непоклатима една истина: преди двайсет години разумът победи мракобесието, истинската цивилизация – варварството, човекът – животното.

Ние много бързаме, ние имаме страшно много работа и грижи, върху нас всекидневно, от сутрин до вечер, както се изразяват кибернетиците, се излива чрез печата, радиото, телевизията ниагароподобен поток от информация. В етера звучат едновременно гласовете на хиляди говорители, от печатарските машини излита със скоростта на експрес безкрайно хартиено платно с отпечатан текст, спътникът „Молния-1” препредава на московските екрани баскетболен мач от Владивосток. А денонощието има все същите двайсет и четири часа и нито минута повече. И затова, омагьосани от тяхната многобройност, невинаги имаме възможност да доловим и проследим докрай връзката между явленията, да видим подробностите в съотношението им с цялото. Същевременно двайсетте години, изминали след разгрома на фашистка Германия, не само измениха облика на планетата – тя дори сякаш стана по-малка, – но и нейния интелектуален, нейния идеен баланс. Гаснат старите и светват нови фарове, под дъното на кораба се появяват нови дълбочини и плитчини, сред които много непредвидени.

Няма да се задълбочаваме в идеологическите и социалните проблеми, макар и да е известно, че тъкмо тук преминава главният водораздел в съвременния свят, тъкмо тук се разгръща състезателната борба, определяща облика и съдържанието на бъдещето. Тук дори слабото зрение вижда основните знамения на века: печелейки все нови и нови последователи и симпатии, светът на социализма излезе на главната магистрала в развитието на човечеството, а светът на капитализма, на първо място неговото американско въплъщение, все повече се плъзга по нанадолнището. Ония, които се съмняват, могат просто да вземат молива и да определят резултата по равносметката на двайсетте години – тя е конкретна и неоспорима. Ще вземем само нравствената страна – какъв човек възпитава съвременността в двата й социални полюса и с какво се отправя той към хората?

Хитлеристкият фашизъм е унищожен. Изминаха двайсет години. Съветската нравственост се изрази в осъждане на войната, в забрана на пропагандата за война, в братска помощ за слаборазвитите страни. На строежа на завода в Бхилай съветските специалисти работиха ръка за ръка с индийците, помагаха им да усвоят нови професии. Днес правят същото в Асуан. Съветският човек презира расизма и расистите. И което е също известно на всички, ние, които сме дълбоко убедени в тържеството на социализма – при това черпейки основанията за тази увереност от историческия процес, – не тъпчем хората, страните и народите с крясъка: „Прави това, което правя аз!” Ние вярваме, че идеята и разумът са по-силни от щика.

А какво става там, на другия полюс? Какви плодове отглежда капиталистическата система в нейното най-съвременно олицетворение – американското? Известно е как тази попара хвали сама себе си – те са и „най-свободните”, и най-демократичните, и ден и нощ не спят, за „да осигурят мир при справедливи условия” и „достойнство на човешката личност”, като се позовават на Исус Христос, на Абрахам Линкълн и на собствената си безкористност. Понякога почва да ти се струва, че, да речем, радиостанция „Гласът на Америка” не се помещава в тухлена сграда, а в гора, че говорителите й не са хора, сменили отечеството си, а славеи и чинки.

Да, САЩ имат своите постижения в усвояването на Космоса, в науката, в техниката. Но как обработват и засяват те полето на обществената култура, на което трябва да узрее духовната реколта на утрешния ден? В книгоиздаването САЩ са на трето място в света, без да се взема предвид, че в сметката им влиза и булевардната литература, че на нас войната причини страшни разрушения, а САЩ натрупаха от нея печалби. Едва ли някой ще сметне това положение за върхов признак на цивилизованост. Но наред със скромните си успехи в просвещението чрез книгите американците наситиха живота си с комикси, с кино и телевизионни филми на ужасите, с нарастване на наркоманията и престъпността, със стриптийзи, с расизъм, с бърчизъм. И всичко това, взето заедно, е страшно силно и постоянно действащо оръжие за извращаване на нравствеността, на човешката душа, средство за възпитаване на низки инстинкти, за озверяване, омраза. Доказателство за това е нарастването на престъпността сред децата и юношите. И дори е трудно да си представим какво чудовище с окаяна мисъл и хипертрофирано човеконенавистничество може да излезе утре от тези джунгли.

Трябва да се каже, че не всички в Америка се поддават на зашеметяване и оглупяване – там има и талантливи, и умни, и честни хора. И дори нещо повече – самият американски народ притежава много вродени превъзходни качества – трудолюбие, сърдечност, общителност, енергичност. И не всички американци са забравили, че през май преди двайсет години се прегръщахме на Елба, и не всички крещят „ура” за войната във Виетнам – напротив, мнозина викат „долу!”. Всичко това е истина. Но е истина и това, че процесите на разложението и деградацията в американската култура засенчват и изблъскват на втори план привлекателните черти на американския народ, потискат ги и ги заличават. Каквото посееш, това ще пожънеш. И въпреки това американската държавническа мъдрост, която по принцип е длъжна да насочва възпитанието на човека, не прави почти нищо съществено, за да спре болестта. И въпросът не е само в това, че американската култура стана част от бизнеса – ако ходенето на четири крака донася печалба, ще почнат да учат хората да ходят на четири крака! – а и в някои политически аспекти на американския живот.

Хитлер искаше да управлява света и, както е много добре известно, ненавиждаше културата – тя му пречеше да възпитава щурмовака за атаките си и есесовеца за лагерите на смъртта. Струваше ни се, че неговият пример би трябвало да убие желанието за подобна роля – и в личностите, и в държавите. Но американските войници едва бяха успели след военния поход да се окъпят в Елба и САЩ вече обявиха претенциите си да ръководят света, което уж им било предопределено от историята и от господа-бога. А оттук има само крачка и до расизма – всички други са една категория по-долу от нас! – и до презрението към елементарните норми на културата и нравствеността, и до настроенията „пий, гуляй – веднъж се живее!”. Щом си най-добрият – защо ще се стесняваш? При това следвоенната американска политика наследи от бившите претенденти за ръководители на света и психозата на антикомунизма, която съвсем изопачи американските представи за света и човека. И работата тук не е само в макартисткия „лов на вещици” – този политически недъг растеше, разклоняваше се в много посоки, пораждаше двуличие, лицемерие, голяма лъжа, предназначена да заглуши целия свят, въплъщаваше се в жестоки акции срещу човека и човечността. Ето защо, ако изхождаме от здравия разум, би следвало да попитаме: с какво газовете, използвани от американците във Виетнам, са по-добри от хитлеристките душегубки, а напалмът – по-хуманен от пещите в Освиенцим? Обясненията са различни, изводите – еднакви.

Ами лъжата? Няма да засягаме пресата – в САЩ тя вече отдавна си е спечелила подобаващата й слава. Но, както изглежда, голямата, чудовищно голямата лъжа стана неотменим фактор в американската политика – тартюфщина, въздигната в държавен ранг! Доказателствата? Те са хиляди, но ще посочим само едно. Има ли някой в света, който да не е чувал американските крясъци за „подривна комунистическа дейност”? Те не бяха чужди нито на вестникарите, нито на президентите. А има ли някой в света, комуто да не са известни американските декларации за честност, доверие, уважение към националната независимост на другите страни и най-сетне вече цитираната по-горе сладкогласна формула за „мир при справедливи условия”? Тези декларации вече втръснаха на човечеството.

А ето как изглежда всичко това на практика.

„Сега Съединените щати водят подмолна война от нов тип в най-различни страни по света ... изразходвайки два милиарда долара годишно.” Кой пише това за американската подмолна война в различни страни по света, някой комунистически пропагандист ли? Не, пише го популярното и нестрадащо от прокомунистически симпатии американско списание „Юнайтед стейтс нюс енд уърлд рипорт”. Но може би някои уолстрийтовски луди глави водят тази война на своя отговорност? Не, списанието пише, че стратегията на тази война била „разработвана от съвет, в който влизат няколко високопоставени чиновници от вашингтонското правителство”. Щом е така, тази противозаконна от всички гледни точки тайна война представлява част от държавната политика на САЩ. А каква е нейната стратегия, какви са нейните средства? Списанието съобщава, че „специално подготвени войски” и „десантно-диверсионни групи” съвместно с „американските мисии за оказване на военна помощ” в около „петдесет страни” ... „са обучили хиляди чуждестранни военнослужещи ... да боравят със скорострелна пушка, безшумно оръжие и тел за удушване” ...

Вижда се, че под ромона на приспивните фрази за своето свободолюбие и миролюбие САЩ водят не само мръсната война във Виетнам. Още по-мръсна, отвратителна война водят те по цялото земно кълбо. Ние, по-конкретно казано, още помним нашия съюз против фашизма и отиваме при тях с предложение за честно мирно съревнование, а те при нас – с „подмолна война”. Ние разчитаме на силата на идеите, те – на силата на сопата. Кръстоносец на антикомунизма с тел за удушване, с газ и напалм – такъв е обликът на чудовището, родено и раждащо се от психозата на антикомунизма, от претенциите за ръководство на света от „позиция на силата”. Какъв е неговият духовен мир, неговите идеали? Наскоро журналисти интервюираха един американски летец във Виетнам. Той заяви, че неговата професия е да убива. Цинично, но изчерпателно.

Така в края на двайсетгодишнината от победата над фашизма в света отново се появява сянката на щурмовака. Той не е с кафява риза и пречупен кръст на ръкава си, но кой може да гарантира, че това не е преходна форма? В съвременна Америка вече има и местни щабове на нацистите с портрети на Хитлер върху стените, а по улиците на някои градове се разхождат истински щурмоваци с пречупени кръстове на ръкавите. Държавните дейци заявяват с престорено добродушие – „та те са малко”. Но бацилите на едрата шарка отначало също попадат в организма в нищожни дози, а после или отиваш на онзи свят, или в най-добрия случай ставаш сипаничав.

А какво става там, по ония места, където над свалената хитлеристка свастика съюзниците си стиснаха ръце?

Попитайте кой да е съветски войник – какво е мислел за бъдещето на Германия, когато преди двайсет години е стигнал до Берлин? И всеки ще ви отговори: не, той не е знаел по какъв път ще тръгне държавното й преустройство, но е бил твърдо убеден, че тя няма да поеме по пътя на нови авантюри. Това беше най-важното. В продължение на двайсет години германският милитаризъм и реваншизъм два пъти запалиха световни войни. Развалини на древни сгради, огромна човешка енергия, изразходвана за разрушения и убийства, милиони гробове... Стига толкова!

Колелото на историята измина двайсетгодишен цикъл. На картата на света има две Германии. Едната – социалистическата държава ГДР – изпълни условията, поставени от съюзниците, ликвидира милитаризма и реваншизма, наказа военните престъпници, развива се по мирен път, възпитава ново поколение германци, на което всеки честен и непредубеден човек ще подаде ръка за дружба. Другата – Западна Германия – стана минно поле на европейската политика. Над този район на света се мержелее двоен мираж: Вашингтон смята Западна Германия за свой боен заряд, насочен срещу социализма; а Бон има своя гледна точка – той вижда в САЩ кон, на който може да постигне целите си. Това не бива да се отминава с равнодушното „нищо няма да излезе”. Това не е запалка за цигари, поставена на масата за преговори, а снаряд, зареден по всички военни правила. А двойното копче за взривяване – в Бон и във Вашингтон – е двоен знак за опасност.

И там се извършва шетня, чието значение не предизвиква никакви съмнения.

Замаян от междупартийната въртележка, председателят на ХСС Щраус се опитва да очисти всичко тъмно и мръсно от империалистическото минало на Германия – от кайзера до Хитлер. Той заявява: „В страната и особено в чужбина се разпространява псевдонаучна и публицистична пропаганда ... че уж германците били виновни за започването на Първата световна война, която загубиха, че те уж били виновници и за Втората световна война, която също загубиха.”

Псевдонаучна. Значи не са виновни. А кой е виновен? Можем да не се съмняваме. Щраус ще намери утре отговор и на този въпрос – трудното е да започнеш! – и ще стовари вината върху Полша, Чехословакия или Съветския съюз, за да подгрее реваншистката психоза сред новото поколение германци, за да ги насъсква като сюрия кучета – „Дръж го! Дръж го!”. Вестник „Щутгартен цайтунг” строго мъмри Запада за неговия егоизъм – Франция, която беше тъпкана от фашистките ботуши, Англия, която беше ковънтрирана (3), Америка, която навремето също проля кръв в борбата с фашизма – мъмри ги за егоизма им, обвинява ги, че „изпуснали от поглед общия противник”. Разбира се, „общият противник” – това са социалистическите страни и на първо място Съветският съюз. Вестникът очевидно смята, че мечтата на Хитлер – заедно с вчерашните западни противници срещу СССР! – е осъществена и значи – „Дръж го! Дръж го! Дръж го!”. Мъртвите ловят живите.

Навремето, след като видях в едно кавказко дефиле пробита от снарядно парче фашистка каска, написах стихове:

А нейде, с различна окраска,
но под същия флаг и грях,
се подготвят пак новите каски,
и глави, също нови, за тях.

Тогава сгреших в една значителна подробност. Каските наистина са нови, но главите – не само нови. Какво ще стане по-нататък?

Отговорът не е лесен, не е прост. Но той ще бъде намерен и даден. Историята възвеличава и низвергва имена, но тя се твори от хората. А човешкият баланс на планетата не е в полза на войната, а в полза на мира. И Германия не е същата – срещу реваншиста на Запада се възправи социалистическият човек на Изтока и този нов германски човек стои на стража на интересите на целия германски народ. А и в Западна Германия далеч не всички се молят пред вашингтонския иконостас, далеч не всички се хранят в интелектуалния смисъл на думата от ръцете на Щраус или от страниците на „Щутгартен цайтунг”. И най-сетне има и съветски хора, които помнят много добре миналото, разбират настоящето и притежават всичко необходимо за осигуряване на бъдещето.

И това е израснало от Победата. И предвещава победа – на новото срещу старото, на разума срещу безумието, на човечността срещу варварството. Така ще бъде, каквито и изпитания да се изпречват по пътя!

Това е велик ден. Той е паметник за загиналите, награда за живите. Празник на човека и човечността, обща слава на тия, които защитаваха Сталинград и превзеха Берлин, които воюваха, ораха, строиха. Неделимата слава на бащите и синовете – на тия, които прокарваха пътя към комунизма в тежки боеве и в труд, и на тези, които, въоръжени напълно със знания и свежи сили, продължават това най-велико и хуманно дело на планетата, измъчена от дълги векове на робство, експлоатация, лъжа, унижение, кръвопролитни войни. Да, в света има още много лицемерие и заплахи, но те съществуваха и по-рано, а социализмът се развиваше и революцията продължаваше. Да, има още много нерешени проблеми, трудности, но те съществуваха и по-рано, а социализмът се развиваше и революцията продължаваше. Казват, че при строежа на уникално големи сгради най-много труд поглъщат основите – едва ли не шейсет на сто, – а ние не само сме положили отдавна основите, но и сме иззидали високо стените и довършваме на широк фронт вътрешната направа. Освен това в света вече съществуват социалистическите страни и милиони и милиони нови наши приятели, на които можем да разчитаме във всякакви изпитания. А това е най-трайният и най-надежден залог за бъдещето.

1965

(1) Краснодонците – става въпрос за геройски загиналите членове на нелегалната комсомолска организация „Млада гвардия", действала в град Краснодон от октомври 1942 до февруари 1943, през временната фашистка окупация на Донбас.

(2) Муса Джалил (Джалилов; 1906-1944) – татарски съветски поет. През 1942 го пленяват тежко ранен и го изпращат във фашистки концлагер, където той организира нелегална група. Партизанин от Белгия, който лежи заедно с него в затвора Моабит, изнася бележник със стихове на Муса Джалил, които по-късно излизат под надслова „Моабитска тетрадка".