През февруари 2013 г. страната ни преживя, макар и в умален вид, класическа „революционна ситуация”. Вследствие от двадесетгодишното управление на новата компрадорска олигархия назряха ОБЕКТИВНИ условия за същностни промени в социалната система – значителна част от социалните низини по решителен начин заяви нежеланието си да живее по старому, а сред социалните върхове се разразиха остри разногласия и междуособици, и пролича неспособността им да управляват по старому. Но подобни надигания на низините в повечето случаи биват последвани от периоди на отлив, на объркване, разединение и разочарование сред масите, което позволява на управниците временно да стабилизират положението си, да съхранят статуквото с незначителни отстъпки, като сериозните проблеми остават нерешени. По всичко изглежда, че така ще приключи и сегашният народен подем, но така или иначе февруари отвори нова страница в историята на страната ни. Тук Идейно-дискусионен клуб „23 септември” прави опит за предварителна оценка и равносметка на тези събития.

***

В седмата година от приемането на България в проспериращия, щедър и образцов Европейски съюз страната беше разтърсена от масово, стихийно, неорганизрано от никого, народно недоволство. Отначало в Благоевград (на 28.01.2013 г. – на следващия ден след провеждането на национален референдум за бъдещето на ядрената енергетика у нас), после в други населени места и накрая в почти цялата страна улиците и площадите бяха заляти от гняв и сълзи на възмущение.Изведнъж „кроткият” и „търпелив” български народ показа, че не е нито безкрайно кротък, нито – безкрайно търпелив.

Подобно развитие на нещата не беше очаквано от никого – най-малко от правителството и парламентарното мнозинство. До последния момент те тънеха в самодоволно неведение относно натрупващата се в недрата на обществото енергия на протеста. Броени дни преди началото на събитията „харизматичният” министър-председател се хвалеше пред телевизионните обективи колко висок бил рейтингът на неговата партия в сравнение с рейтингите на разноликата (всъщност – безлична) опозиция, а ден преди да подаде оставка, пак от телевизионния екран, той заяви: „Няма да подам оставка. Ще се боря докрай срещу Станишев (!) и Доган (!)”. Но не само премиерът Борисов и неговите съпартийци се оказаха неподготвени за избликналото народно негодувание. Изненадани се оказаха и „обективните” средства за масово осведомяване, които твърдят, че уж отразяват „всички гледни точки” и че продуцират предавания, „които искат да чуят общественото мнение”. Изненадани бяха и „надпартийните” социологически агенции, които се надпреварват (т.е. „конкурират се”) да следят „пулса на обществените настроения”.

Поводът и причините

Непосредствен повод за протестите станаха високите сметки за ток. Оказа се, че през ХХІ век (въпреки необичайно топлата зима) в една страна-членка на Европейския съюз употребата на електрическа енергия за битови нужди е станала недостъпен разкош за немалка част от населението – безработни, пенсионери, трудещи се с ниски доходи. Хора, които десетилетия наред бяха свикнали да използват ток и електроуреди за осветление, отопление, готвене, сега се бяха превърнали в неплатежоспособни длъжници на чуждестранни енергоразпределителни дружества.

Но сметките за ток дадоха само началния тласък. Излизайки на улиците, давайки израз на непоносимото положение, в което бяха поставени, хората започнаха отначало плахо, а после все по-отчетливо да споделят и множество други тегла и неправди, които ги притискат отвсякъде.

На първо място – липсата на работни места. При един милион и половина емигрирали българи, за да търсят препитание в чужбина, стотици хиляди са без работа в собствената си страна (чиито богатства през последните две десетилетия станаха частна собственост на родни и чужди „богопомазани” предприемачи).
На второ място – ниските доходи на много от онези, които въобще имат работа...
На трето място – растящата възраст за пенсиониране; – за десетки, ако не и за стотици хиляди трудещи се българи излизането в пенсия на стари години се оказа неосъществим блян в капиталистическа България...
На четвърто място – непосилните цени на много от лекарствата...
...растящите такси във ВУЗ-овете...
...в много фирми с месеци не се изплащат заплати за реално положен труд...
На пето място – закриване на болници, при което десетки хиляди „равноправни” български граждани са принудени да пътуват на сто и повече километра по разбити планински пътища, за да получат елементарна или животоспасяваща медицинска помощ (а конституцията „гарантира” и правото на безплатна, тоест общодостъпна, медицинска помощ, и равенство в правата)...
На шесто място – грабителските практики на монополисти, прекупвачи, посредници от всякакъв род (включително банките, които „произволно” променят лихвите по отпусканите заеми), всевъзможни мошеници и кожодери...

Да не говорим за срива в равнището на образованието; за разрухата в промишлеността...; в селското стопанство (само 1/4 от консумираната в страната селскостопанска продукция е българско производство, а през 60-те години на миналия век българският износ на домати влияеше на световната цена и страната, при напълно задоволен вътрешен пазар, изнасяше 230 хиляди тона десертно грозде) ...; в транспорта (БДЖелезници от много години са фактически във фалит и са принудени да закриват линии, просъществували още от царско време); да не говорим също и за упадъка в културата (с изключение на чалгата), в спорта (достатъчно е да се сравнят олимпийските медали, световните титли и световните рекорди на български спортисти преди 20-25 г. и днес). А какво да кажем за криминалната престъпност, много от формите на която в миналото бяха непознати или почти непознати – като рекет, телефонни измами, разпространение на наркотици, търговия с роби (проститутки за високоцивилизованите, „нормални”, „бели”, европейски държави)...? Ами за сведената до минимум и предназначена за износ (за Ирак, Афганистан, Босна, Мали) „българска” армия...? Или за изсечените гори...? Или за покритите с бетон и заведения за хазарт курортни комплекси (част от които са просто места за алкохолен туризъм на европейската младеж) по Черноморието (и в полите на Пирин)..?. Или за многострадалната съдебна система?...

И всичките тези (и не само тези) прелести разкрасяват живота в родината ни вече повече от две десетилетия – при престъпното нехайство и съучастие на държавата, на демократично избраните държавни институции...Българският народ, суверенът на България, Негово Величество Гласоподавателят, като че ли наистина е безкрайно търпелив, както си мислят неговите „приятели” и „благодетели”...(?)

Но „когато има милиони хора с потъпкано достойнство, винаги има и малцина с достойнство за цял народ” (Хосе Марти)...И през размирния февруари трима български граждани се самозапалиха демонстративно пред сградите на властта в своите градове – нещо небивало в нашата история...Пламнаха като живи факли в израз на протест срещу безправието на обикновения човек...Ако самозапалилият се в Сайгон през 1963 г. будистки монах Куонг Дък (в знак на възмущение от престъпленията на тамошните управници и американски военни съветници) е герой на своята страна, ако Ян Палах, който се самозапали на Вацлавския площад в Прага през януари 1969 г., протестирайки срещу унижението на своя народ, днес е национален герой на Чехия, то самозапалилите се Пламен Горанов (на 20.02 във Варна, починал на 03.03) и Венцислав Василев в Раднево (на 26.02, починал на 10.03) би следвало да бъде признати за герои на българската работническа класа...(„Пламен е герой на трудовите хора” – това заяви пред телевизията една жена по време на траурната церемония във Варна). Самозапалването не е акт на стандартно самоубийство, на просто бягство от страданията на живота, с каквито имат работа психиатрите, то винаги е акт на саможертва в името на висок човешки идеал...(В деня на националния празник, 3 март, по време на протестите в град Русе, граждани пуснаха в небето три бели балона като символичен израз на своята мъка и съпричастност, но и на възхита от постъпката на тримата ни сънародници.)

Перспективите

Протестите на българските граждани вече постигнаха известен успех. Свалено беше най-харесваното и най-хваленото на Запад „българско” правителство (а и самото правителство не минаваше ден без да се похвали пред народа си колко го харесват и хвалят чуждите господари) – правителство, което безпрекословно следваше стратегиите на Световната банка и на МВФ, стратегии, начертани във Вашингтон и Брюксел (финансов министър през целия мандат беше пратеникът на Световната банка и смятан за един от нейните най-добри специалисти – Симеон Дянков, собственик на имоти отвъд океана на стойност $1,7 млн). Свалени бяха също и цените на електричеството – с 6-7% (от 5 март). В сравнение с тези, извоювани от протестиращите, успехи обаче много по-важен е въпросът за онова, което предстои – ще настъпи ли желаната от протестиращите ИСТИНСКА ПРОМЯНА в обществения живот?

В близко бъдеще са възможни още някои козметични промени – промяна в неособено съществени текстове от конституцията и в отделни законови разпоредби, неголямо отпускане на коланите и...това, най-вероятно, ще е всичко засега. За съжаление, пътят, който предстои на Бългория към съществена промяна в статуквато, е още дълъг, криволичещ и стръмен. Колко време ще отнеме този път е невъзможно да се предскаже. Продължителността ще се определя от две неизвестни към настоящия момент „величини”. Първата от тях се отнася до това как ще протече и какво отражение ще даде развитието на световната капиталистическа криза. Тази криза е фактор с обективно значение за обществения живот в нашата страна, нейното влияние може да бъде ограничено в известна степен чрез адекватни мерки, но не и да бъде сведено до нула ((Цикличните икономически кризи са обективни, закономерни явления в капиталистическия свят, те нито могат да бъдат предизвикани умишлено от някого, нито могат да бъдат предотвратени (и никога не са били предотвратявани освен чрез опустошителни войни), те могат, най-много, да бъдат отложени или смекчени, което по правило води до усилване на кризисните явления впоследствие. Върху причините, породили настоящата криза (тя започна преди пет години – през последното тримесечие на 2007 г. в САЩ, но сривът на жилищния пазар беше започнал още преди това), и перспективите за нейното преодоляване, ще разискваме на друго място. Тук само ще отбележим, че тя вече предизвика сериозни социални конфликти в арабските страни, в Европа, особено в южната част на континента, а също и в САЩ, където възникна движението „Окупирай Уолстрийт!”. В близките 1-2-3 години не е изключено да настъпи непродължително подобрение в световната конюнктура, което, ако се случи, най-вероятно ще доведе до временно снижаване на градуса на социалното напрежение в нашата страна дори и без да бъдат осъществени дълбоки промени в обществената система.))

Втората неизвестна засега „величина” се отнася до скоростта, с която ще протекат процесите на самоосъзнаване и самоорганизиране на онеправданата част от българските граждани. Тоест, тук става дума за процесите в общественото съзнание, за фактори от субективен порядък. В това отношение протестите недвусмислено показват, че все още липсва достатъчно яснота за причините, довели до бедственото положение; огромната част от протестиращите само смътно се досещат къде трябва да се търси истинската причина. А без яснота за ИСТИНСКАТА ПРИЧИНА е невъзможно да се постигне ИСТИНСКА ПРОМЯНА. Истинската промяна изисква отстраняване на причината, която лежи в основата.

Ето защо за постигането на истинска промяна е необходим ресурс от кадри – безкористни, ориентирани в съвременната действителност, изпълнени със чувство на обич и синовен дълг към своя страдащ, угнетен народ – ресурс от кадри, който да посочи първоизточника на бедите и несправедливостта и да съдейства за повишаване на равнището на съзнание и сплотеност на широките трудещи се слоеве. Само последните – сплотени, решителни, ясно осъзнаващи трудностите и препятствията – могат да отворят вратите за по-разумно устроен обществен живот, за себе си и за своите деца. Проблемът обаче, най-болният и неотложен проблем днес, е в липсата на такъв кадрови ресурс – налице е остър, отчайващ дефицит от предани на народа кадри, които да се заемат с апостолска – едновременно просветителска и организаторска – дейност сред масите и да им помогнат да осъзнаят своето положение, своите коренни интереси, своите възможности и необходимостта от организация, от организирана и задружна борба, от взаимопомощ. Без формирането на такъв авангард – организатор на народа – никаква обективна „революционна ситуация”, никаква „общонационална политическа криза”, никакво стихийно надигане на масите няма да доведе до истинска и трайна промяна. Енергията на народния гняв не би била насочена в адекватна посока, би се разпръснала в преследването на маловажни и второстепенни цели и не би довела до съществено подобрение в живота на трудещите се.

Отсъствието на такъв авангард изключително облекчава задачата на защитниците на статуквото, позволява им почти безпрепятствено да манипулират общественото съзнание. Това, което виждаме, слушаме, четем чрез средствата за масово осведомяване напоследък, е именно умело поднесена манипулация. Под маската на солидарност и загриженост за исканията на протестиращите, журналистите, след като все пак са излъчили изказвания (2-3 изречения) и реплики на някои от протестиращите, канят в телевизионните студия за интервюта и коментари върху събитията подбрани „безспорни” специалисти („утвърдени експерти и капацитети”) – социолози, икономисти, политолози, повечето от които са на хранилка в някоя от фондациите на Джордж Сорос(1); прибягва се също и до помощта на така наречените „знакови фигури на прехода”, т.е бивши министри, премиери на преходни правителства, президенти (Желев, Стоянов). Целта на манипулативните предавания и коментари е протестиращите да бъдат разединени, като се акцентира върху разнопосочността на техните конкретни искания и заедно с това (и във връзка с това) – да бъдат накарани да се задоволят с обединение около несъществени, незастращаващи статуквото, промени в обществената уредба. От една страна се заявява, че проблемът е в недоверието на хората към институциите, че е на лице конфликт между гражданите и институциите и че, за да се преодолее недоверието и конфликтът, е необходима институционална промяна – промяна в законите и конституцията (! – колко революционно), например, мажоритарен вот при избори за Народно събрание, мажоритарни избори и за областни управители, президентска република (или поне увеличаване на правомощията на президента) и др. подобни. Така въпросът и споровете как да се реши сложната социална ситуация, се изместват към това дали мажоритарното гласуване е по-демократично, по-близко до пряката демокрация, или пропорционалната система е все пак за предпочитане, тоест сериозният социален проблем се подменя от проблем, който е съвършено второстепенен, може да се каже: подменя се от псевдо-проблем, като целта на подмяната е да се успокоят хората, че промяна в положението все пак ще настъпи. А от друга страна и в същото време медиите заявяват, че трябва да се внимава, да не се допусне институционален хаос, за да не се плъзне страната към пропаст. Призовават също да не се политизира протестът на хората от улиците, твърдят, че борбата трябва да се сведе единствено да борба срещу монополите (енергоразпределителните дружества, Топлофикация и др.), че в противен случай решаването на неотложните искания на протестиращите, които не могат да платят сметките си, ще бъде отложено за неопределено време в бъдещето, твърдят още, че всички политически партии на т. нар „преход” са компрометирани, но последното не пречи на медиите непрекъснато да излъчват посланията на същите тези партии.

Почти всички подобни разсъждения в контекста, в който се излагат от медиите, са измама.

Не е вярно, че проблемът не бива да се политизира. Конкретните искания на протестиращите могат да бъдат частично „решени” от специализирани неполитически или полуполитически органи и институции като ДКЕВР, но докато не се отстрани общият корен на всички беди, намерените решения ще бъдат временни, палиативни, т.е. те ще са само „прах в очите”, и обществото отново и отново ще се изправя пред същия общ проблем, макари проявяващ се в модифицирана форма. А отстраняването на този общ корен изисква политически средства, политическа борба и победа.

Не е вярно, че съществува конфликт между гражданите и институциите. Конфликтът е между граждани и граждани, между онеправданите от системата граждани от една страна и, от друга страна, облагодетелстваните – онези граждани, които тя поставя в привилегировано положение. Институциите са само щит, средство на привилегированата класа в борбата й за защита на нейното привилегировано битие, срещу онеправданите.

Не е вярно, че партиите на прехода са мъртви, дискредитирани, компрометирани. Някои от тях наистина отидоха в небитието или са на път за там, но така е само в организационно отношение. А в идейно отношение те продължават да живеят – жива е тяхната философия, идеология, теория и тя се възприема и преповтаря от нововъзникващите политически организации. Всички партии на прехода – съществували по-рано, съществуващи сега или зараждащи се в момента – са всъщност една и съща партия, те са само различни крила и перца на политическата партия, която изразява и защитава интересите на привилегированото малцинство от капиталисти и техните сътрапезници (това се отнася с пълна сила и за БСП, въпреки илюзиите, които се споделят от много нейни гласоподаватели). И тази единна партия на капиталистическата олигархия, постоянно възраждаща се, появяваща се под все нови и нови форми, разполагаща с всички ресурси на властта, парите и медиите, продължава да препречва пътя към истинската промяна. Затова, въпреки периодичните смени на държавното кормило, девизът на протестите в цялата страна – „Искаме промяна, а не подмяна!” – е съвсем уместен. Но за целта е необходима политическа борба (и жизнеспособен политически субект – политически авангард, организатор на народната съпротива, какъвто липсва), за да бъде действително, на практика, преодоляно противодействието срещу истинската промяна.

Не е вярно също, че конституцията (и законите) сама по себе си е виновна за социалното бедствие, в което попадна страната ни. Имаме конституция като конституция – буржоазнодемократична по характера си. Такива конституции има не една и две, подобни на нея се срещат къде ли не под Слънцето Причината за бедите не е в нейните текстове, причината е много по-дълбока – погрешна е самата философска основа, върху която се върши всичко през така наречения „преход”. Погрешна е не буквата, а духът, на основния закон и на прехода като цяло.

По самия си замисъл този „преход” е не движение напред, а връщане назад, в далечното минало, Идеал при прехода бяха и продължават да бъдат условията от ХІХ век, условията, при които дребната частна собственост все още е била жизнеспособна – заради този „идеал” беше разпарчетосана държавната собственост – в индустрията, в транспорта, в строителството, в здравеопазването, в курортното дело и т.н., заради частнособственическия идеал земята беше върната в прословутите „реални граници”...И в резултат се оказа, че частните собственици не са в състояние да стопанисват пълноценно съществуващото национално богатство. Частните предприемачи са парализирани от кризата и въпреки че са уж предприемачи, не предприемат нищо; богатствата, т.е. частните капитали, лежат замразени или се изнасят в чужбина, но там машината на капиталистическото предприемачество, както се вижда, работи на празни обороти. Частните работодатели, въпреки че уж дават работа, не само че не дават, а унищожават работни места (след като преди двайсет и няколко години в България се появиха частните „работодатели”, в страната бяха ликвидирани между един и два милиона работни места) Не е ли парадокс, че преди 40 години България се оказа способна да изгради ядрена електроцентрала, благодарение на която все още имаме електроенергия на поне донякъде съотносима с доходите цена, а днес и правителството, и повечето от опозиционните сили гръмогласно признават(2), че за „съвременна” (т.е. капиталистическа) България подобен строеж би бил разорителна катастрофа, пропадане в дългово робство за поколения напред...Онова постижение, което преди 40 г. е било напълно по силите ни, днес е станало непостижимо.

Докато не бъде преодоляна, отречена, заклеймена идеологията на прехода, никакво свястно – в унисон със съвременното ниво на развитие и в съответствие с коренните интереси на трудещите се – решение на проблемите пред България не е възможно. Решението изисква на първо място да се осъзнае основното препятствие, основният противник пред истинската промяна.

Рано или късно българските граждани ще осъзнаят това и ще осъществят промяната. Вече казахме, че пътят към такова съзнание ще е дълъг и труден. Но друг път просто няма...А известно е, че и най-дългият път започва с първата стъпка. И бурният февруари на 2013 г. направи именно това – поставено беше началото, направена беше първата стъпка. Какво ни дава основание да смятаме така?

Изненадващо за мнозина, протестиращите почти единодушно констатираха, че кризата в България и в техния собствен живот продължава вече 23 години, т.е. от началото на прехода, и заклеймиха всички подвизавали се на политическата сцена партии през този период. Разбира се, в тази констатация в повечето случаи се влага не толкова радикален смисъл, какъвто би следвало, но самият факт – отрицателната оценка на целия период – показва, че напрегнатото търсене на истината вече е започнало...

Освен това и наред с това, показателно е, че в много от проявите на протеста отчетливо личеше, че гневът и възмущението са насочени не само към действителността, към системата, но и към себе си, към собственото търпение и примирение, към собственото лековерие... Карл Маркс още в началото на своята дейност беше забелязал, че революционните движения в историята започват с възмущение на хората от самите себе си, възмущение от това, че са позволявали да ги потискат и тъпчат, да ги приспиват и заблуждават...

И накрая – още един обнадеждаващ симптом: при протестите срещу електроенергийната мафия този път нямаше никакъв расистки отенък. В други случаи по подобен повод сме чували да се говори, че сметките ни за ток са високи, понеже хората от циганското малцинство (за които няма работа и най-често са принудени да се препитават от кофите за боклук) не плащат своите сметки („ние плащаме заради тях”). Нищо такова не прозвуча из страната през февруари. Изглежда, сред трудовите хора се утвърждава убеждението, че всички ние – трудовите хора на България, независимо от етническа и верска принадлежност, имаме един общ не етнически, а социален противник и че от противопоставянето и враждите между нас печели именно той.

Тези особености на февруарския протест подсказват, че „безглаголното търпение” на хората на наемния труд у нас е изчерпано. Започва пробуждането.

***

(1) Кой е Джордж Сорос? – милиардер, мега-спекулант, спонсор на множество „благотворителни” фондации, занимаващи се с манипулации и пропаганда на неолибералните теории; за възгледите на някои от неговите многобройни служители ще стане дума надолу; някои изследователи предполагат, че Дж. Сорос е само подставено лице на американската администрация, която чрез фондовете на своите тайни служби е истинският източник на средства за подобни фондации.

(2) Справка – позицията на правителството и на Синята коалиция при дебатите във връзка с националния референдум за бъдещето на ядрената енергетика у нас.