Да проследим историята на “Обединена Европа”.
В ХV век Чехия, Унгария, Полша имат проекти за мирно съжителство чрез обединяване на страните. Но този проект е отхвърлен от Франция и от Ватикана... Това днес се изтъква от Полша, като претенция за авторство за създаването на Европейския Съюз!
В ХVІІІ век, френските философи Волтер и Русо мечтаят също за една единствена европейска нация.
Но практическата дейност за осъществяване на тези идеи датира от ХІХ век.
След френските революции от 1848 г., Виктор Юго подема активна политическа дейност, като организира през август 1849 г. в Париж международен конгрес в защита на мира. На този конгрес той за първи път формулира понятието “Съединени Европейски Щати”: “Вие Франция, вие Русия, вие Италия, вие Англия, вие Германия и всички вие нации от континента, без да загубите различните си качества и славната ви същност, ще се претопите тясно в една по-висша единица, за да създадете европейското братство, както френските области са се претопили във единна Франция. ... Ще усъвършенствате Творението под погледа на Творителя-Господ, комбинирайки ... братството на човечеството с мощта на Бога.”

Идеалистичното му виждане за възможността да се избегне войната чрез мирно съжителство на противниците се възприема от “миролюбците” по време на І Световна война, които се отказват от съпротивление срещу нападателите, в името на “обединението на Европа” (един от тях е Троцки). В отговор, на 23 август 1915 г. Ленин публикува статия, пояснявайки, че при капитализма разбирателствата между капиталисти или между мощни страни са временни, с единствената цел да задушат заедно социализма, но помежду си те са в борба за запазване на колониите си един от друг, и по-конкретно, едни европейски щати ще имат за цел да се противопоставят на икономическия възход на Съединените Щати и на Япония. В заключение Ленин казва, че Съединените Европейски Щати при капиталистическия строй са или невъзможни, или реакционни.

В 1922 г. австро-унгарски аристократ (Рихард Куденхов-Калерги) основава с други капиталисти и политици Пан-европейски съюз, с надежда да създаде Съединени Европейски Щати. Основна цел: защита срещу съветския болшевизъм.
На 5 септември 1929 г. на асамблея на Общността на Народите (предшественик на ООН), създадена от 54 нации, от които – 27 европейски, френският политик Аристид Бриан, загрижен от засилването на двата мощни блока – Съединените Щати и Съветския Съюз – заявява, че е абсолютно необходимо да се създаде икономически и политически съюз на “континентална” Европа... Но страхувайки се от френското надмощие в този съюз, останалите страни не поддържат това предложение (с изключение на Гърция и Латвия). Италия и Германия считат, че фашистката диктатура е единствена в състояние да се противопостави на двата блока. Такъв проект е отразен в книгата на Хитлер “Моята борба”, публикувана през 1925 г.
В 1940 г., след анексирането на Австрия, Чехия и Полша, Министерството на Икономиката на Хитлерова Германия прави предложение да се създаде Икономически Съюз на Централна Европа, в който да влизат Холандия, Дания, Словакия, Румъния, България, Унгария, Белгия, Норвегия и Швеция. Германия се стреми да създаде Европейска Банка за обединяване на монетната система в този икономически съюз чрез фиксиране на обменната стойност на монетите на тези страни към немската валута. Проектът предвижда Франция и Англия да останат свободни!

След ІІ Световна война, на първото събиране на западни европейски депутати в Хага през 1948 г., под влияние на изказването на Чърчил през септември 1946 г., се заявява че “спешна задача на европейските нации е да създадат икономически и политически съюз за осигуряване на сигурността и на обществения прогрес”. В 1948 г. Франция, Холандия, Белгия, Люксембург, Ирландия и Англия създават Съюз на Западна Европа, чиято цел е обща отбрана с обща армия.
Предложената на 24 октомври 1950 г. обща армия, чиито дивизии ще трявва да са на разположение на Атлантическите военни сили под командването на американски генерал, не се осъществява. Съпротивата на френските комунисти и на част от голистите успява да провали проекта. Франция е единствена от Съюза на Западна Европа, която не го гласува. Де Гол заявявя: “Заедно с победените Германия и Италия, Франция трябва да изсипе своите човешки и материални средства в един безотечествен коктейл. Това снижение и` се иска в името на равноправието, за да може Германия да се превъоръжи, минавайки, че няма армия.”
Но признаването на суверенитета на Германия, станала Германска Федеративна Република (ГФР) на 8 май 1949 г. (на годишнината от нейния разгром), и приемането и` в новосъздадения през април 1949 г. Атлантичски пакг (НАТО) позволява на Германия да се превъоръжи.

1. Първи конкретни стъпки към Европейски Съюз

На 8 април 1951 г. се създава официално (и влиза в действие на 25 февр. 1952 г.) “Европейска Общност за Въглища и Стомана” (ЕОВС), обединяваща два вековни противника – Франция и Германия. По такъв начин се полага базата за общо развитие, което фактически засяга военния сектор. В този съюз са поканени да влязат също Италия, Холандия, Белгия и Люксембург.
Предложението за ЕОВС се дължи на двама френски министри, Жан Моне и Робер Шуман: “Войната между Германия и Франция става не само безсмислена, но и материално невъзможна.” Но френско-немската продукция на въглища и стомана ще е поставена под контрола на над-национален Висш Комитет. Англия отказва да зависи от такъв над-национален комитет.
Двамата френски министри оформят тази идея под натиска на Съединените Щати върху европейските съюзници от войната, за да приобщат Германия в различни области от икономиката. С откриването на студената война срещу Съветския Съюз, Германия е важен географски стратегически пункт за новата им политика.
Но тази идея трудно може да се представи пред Франция, която се стреми да накаже Германия и да получи военни репарации, а не възраждането и`. Проектът се подготвя в пълна тайна. Посвещавайки още двама министри в тайната и под прикритието, че се създава Европейски съюз, проектът е представен в Министерския Съвет на 9 май 1950 г. (пак на годишнина от края на войната), чийто Председател е поставен пред свършен факт, и се оказва принуден да го удобри. Някои историци наричат това събитие “законния заговор”, и то е считано като учебна задача по политическа тактика.

На 25 март 1957 г. в Рим се подписват два пакта - единият слага началото на Европейския Икономически Съюз, а другият създава “Евроатом” - за общо финансиране и коопериране в областта на атомното оръжие и за производството на обогатен ураниум (Франция и Италия по 45%, Германия участва с 10%). Това е най-секретния период в историята на Франция, за първи път отразен в историята през 1993 година.
На 15 ноември 1957 г. в Париж се събира съвет в тясен кръг, за обсъждане на последиците от изпращането на Съветския “Спътник” в космоса.

Европейският Икономически Съюз, наречен още “Общия пазар” и “Европейската Общност”, полага основите за обща политика на страните-членки в транспорта и селското стопанство, и цели премахване на митническите такси между тях. Глава V от пакта установява органите на съюза:
- Асамблея (понастоящем френската дума, отговаряща на Народно Събрание, е заменена с англо-саксонското понятие Парламент);
- Съвет на държавните ръководители;
- Комисията, съставена от “независими” членове; и
- Икономически и социален съвет.
За “година нула” на Европейския Икономически Съюз се счита 1 януари 1958 г.

От самото начало се очертават бъдащите стълкновения в Европейската Общност. Още с поставяне на въпроса къде ще бъде седалището на Общия пазар се разиграват задкулисни шушукания и се упражняват два външни натиска: 1. – за концентрация на органите, и 2. – за създаване на “европейски дистрикт” с комитет за архитектурно устройство и управление на инсталациите. Той трябва да е концентриран в “гръбначния стълб” на Европа: областите Рур (Германия) и Лотарингия (Северна Франция), и страните от Бенелюкс (Белгя, Холандия и Люксембург – приели това общо наименование в 50-те години).
Специален протокол е прибавен към Римския договор за привилегиите и дипломатическия имунитет на европейските служители.
Европейският Икономически Съюз, ЕОВС и Евроатом трябва да бъдат групирани. През 1965 г. те се сливат, чиито обединени структури са валидни и днес.

В 60-те години – в период на освобождение на колониите - във Франция отново идва на власт генерал Де Гол. Той се противопоставя на НАТО. Слага под папките протокола за ураниума от 8 април 1958 г. Също така, блокира влизането на Ирландия, Дания и Англия в Европейския Икономически Съюз (те успяват да влезат едва през 1973 г. - при президента Помпиду).
Де Гол е за “Европа на държавите” – от Атлантическия океан до Урал, чието седалище да бъде във Франция. Той е против създаването на над-национално европейско правителство, предпочитайки съюз на държавите. През 1965 г., чувствайки се засегната, Франция се оттегля за шест месеца от европейските съвещания. С това тя постига историческия люксембургски компромис, валиден и до днес, който допуска някои важни решения да се приемат при единодушие, а не с мнозинство.
На 10 февруари 1961 г. генерал Де Гол събира първата “конференция на върха” на шестте държави-членки. Целта е да се ориентира икономическия съюз към политическо сътрудничество. Но френската инициатива е подозрителна за дипломатическите кръгове. Какво цели Франция? На 5 септември 1960 г. Де Гол е уточнил в пресата, че “Европа трябва да е обединена във военно отношение”, в очакване да стане “една внушителна конфедерация от суверенни държави, с Асамблея, състояща се от делегати на националните парламенти”, като “широк европейски форум от Атлантическия океан до Урал”. Но това означава “Европа” да се противопостави на Съединените Щати и на НАТО, което останалите пет държави не желаят. Бенелюкс защитава също кандидатурата на Англия, виждайки в нея спирачка срещу френско-немското превъзходство. Конференцията завършва единствено със създаването на комисия с председател Кристиан Фуше, и с решението да се срещат – но без да се запланува периодичността на срещите.

До 70-те години, борбата за надмощие в Европейския Съюз е в полза на Франция, но в 1972 г. Германия успява да наложи да се въведе обменен курс на отделните валути чрез постоянна флуктуация с немската марка, наречен “монетна змия”. Това засилва икономическата власт на Германия, чиято монета става еталон за другите. В 1979 г. “змията” се превръща в “европейска монетна система” (SME).
Поради кризата в металургията, Съюзът разрешава на страните-членки да национализират предприятията си, което струва много скъпо на съответните държави (основен принцип при капитализма: когато мощните предприятия печелят - печалбата отива в тяхния джоб; когато губят – държавата плаща, т.е. данъкоплатците). Хиляди работници загубват работата си от преустройствата: за 10 години в Европейския Съюз са съкратени 400.000 работни места в металургичния сектор.

Въпреки че народите са против влизането им в Общия пазар, на 1 януари 1973 г. се ражда “Общността на 9-те” с Дания, Ирландия и Англия.
По инициатива на Валери Жискар Дестен, президент на Франция, и на германския канцлер, Хелмут Шмид, Асамблеята на Европейската Общност ще се избира с общо гласуване. От 22 юли 1975 г. Асамблеята гласува бюджета.
Големи са битките в Асамблеята на Европейската Общност против изпратената от Жискар Дестен предсeдателка, Симон Вейл – която като министър на здравеопазването във Фрация е въвела аборта (!); други пък са против женско председателство (!). Борбите са и за взимане на председателството на отделните комисии.

Въпреки че Испания “плаши европейците” с производството си на вино, на 1 януари 1986 г., Испания и Португалия са приети в Европейската Общност, предизвиквайки оживени дебати относно “техническите” последици от разширяването на Общността на 12 членки (с Гърция, приетa през 1980-81 г.). Страните-съдружнички на Общия пазар – Мароко, Израел, Турция (които се ползуват с привилегията да внасят стоки в Общия пазар без мито) - също така са обезпокоени от включването в Общността на страни, произвеждащи тяхните стоки. Но това се оказа гибелно по-скоро за Гърция, която се принуди да изхвърля и да заравя във ями своите портокали, в полза на мароканските портокали. Масло, мляко и вино са в излишък в Общия пазар. Но тази “Европа” привлича редица страни: един вид удостоверение за признаването им от основоположниците.

Един икономически съюз не може да осъществи проектите си без политически структури, които да узаконяват решенията му. Обаче през 80-те години се оказва, че политическият съюз е невъзможен, поради противоречията на страните-членки. Европейският Съвет, събран във Фонтенбло в 1984 г. констатира, че от съвещанията в Хага през 1969 г. и в Париж през 1972 г., няма никакъв напредък.
В същото време, директорът на фирмата “Волво” предлага на ръководителите на “Фиат” и на “Филипс” да основат дружество “Кръгла маса на европейските индустриалци”, по примера на подобна групировка на влиятелни в пазарната икономика американски капиталисти (бизнесмени). Събирайки 17 други шефове на най-едрите европейски фирми, дружеството се основава през април 1983 г. Още на първото им събрание присъстват двама европейски комисари – на Индустрията и на Финансите.
Под натиска на “Кръглата Маса” Европейският Икономически Съюз се превръща в истинска политическа единица, ръководена от 45 монопола, в който държавите нямат право да се противопоставят на взетите решения, нито да водят политика за поддръжка на собствените си фирми (нали могат да станат конкуренти на предприятията от “Кръглата маса”!)
Съвещанието на върха от края на 1985 г. решава да промени Римския договор. Решава се до 1992 г. да се уеднаквят данъка за добавена стойност (ДДС) и таксите по консумацията.

Основен приоритет на “12-те” е да се установи до края на 1992 г. вътрешно икономическо пространство без граници за така наречените “четири свободи на движение”: на лица, на стоки, на услуги и на капитали. Това е свързано с 300 решения на Европейската Комисия.
Приема се занапред решенията да се взимат с “квалифицирано болшинство” (т.е. без право на вето), вместо с “единодушие”. (вж. по-долу глава ІV.1.: “От Единния Акт до пакта в Маастрихт”)
Научната работа, технологичното сътрудничесво в електрониката, и околната среда също стават приоритет.

Това, което държавите не успяха да осъществят поради борба за надмощие и стремеж за независимост, фирмите успяха да наложат, поради общите си интереси: истинска над-национална структура с европейска армия, притежаваща общо ръководство и обща политика, европейска полиция (Европол), европейски съд (Еврожюст) и обща монета - евро, въведена на 1 януари 2002 г.

За начало на този над-национален съюз се счита пакта, сключен в Маастрихт (Холандия) през декември 1991 г., като резултат от основаването на “Кръглата маса на европейските индустриалци” през април 1983 г., чиято дейност е насочена към създаването на Европейска държава под тяхен диктат.
В 1995 г. се създава “Европа на 15-те” - с влизането на Австрия, Финландия и Швеция в Европейския Съюз.

С увеличаване на капиталистическото свръх-производство и намаляване на броя на консуматорите, икономическата криза се задълбочава, което заплашва капиталистическата система в световен мащаб. От друга страна постоянна заплаха за бъдащето на капитализма са явления като:
- Риска от рухване на борсата, неотговаряща на икономическите резултати.
- Развитието на мощни мафии, които се противопоставят на държавите.
- Съпротивлението на народите, които осъждат властните капиталистически
институции - Световната Банка, Международния Валутен Фонд, Световната
Организация по Търговията – довели голям брой страни в света до обедняване.
- Екологически проблеми (Маркс беше предупредил, че неплановата икономика води
до изтощаването на земята).

Капитализъм и “пазар” не са синоними. Пазарът е съществувал и може да съществува без капитализма, но обратното е невъзможно. Капиталистическата “пазарната култура” съдържа в себе си: мотивацията, растяща с нарастване на капитала (както беше писал Маркс: при двойна печалба, капиталът става сигурен в себе си, (...) при 300% печалба той става безскрупулен и е готов на всичко); нуждата от натрупване на капитали; готовността да се рискува (Борсата е вид хазартна игра); търговски, сделчески, инвестиционен и предприемачески манталитет, т.е. вкус за конкуренция, което е свързано с борба за надмощие и авантюра в неизвестното. Това е “пазарната култура” на бизнесмена.
Тази култура достигна върха си в “творческата разруха” (“деконсруктивизма”), чийто известен теорик е Жак Дерида.
Страните, които са изградили тази “пазарна култура” представляват 10% от човечеството. Това са западните страни, които от векове са се стремили и воювали за териториални завоевания и власт.

Днес културните стойности се предават в по-малка степен от обществените институции - семейството, църквата или училището, от армията, от политическите партии или в службата. Днес културата се сформира от рекламите, телевизията, магазините. Според социолозите – търговските центрове са “катедралите” на новото време.
Предишните стойности бяха безплатни. Но за “пазарните стойности” трябват пари. Обаче, милиони са тези, които остават с неизпълнени желания, породени от образите на консумацията. За слабо-платените трудещи се, неучастващи в ритуала на тази култура, това психически се превръща в комплекс - състояние, което някой ден може да избухне.

Капиталистическите сили търсят решение на заплахата за бъдащето на капитализма. Проучването на различните фактори намира единствено решение в “контрола на броя на населението”.
Научните изследвания в биологическите, екологическите и демографските науки имат за цел “контрола на прираста на населението”.
Как да се намали населенито, наброяващо 6 милиарда през 2000 г., за да се върне до 2020 г. на броя от 1975 г. – 4 милиарда жители? В кои части на света да се действа? С какви методи?

Ще представим накратко основните положения на тези проучвания.
1.) В кои области?
Според таблици на ООН за прираста на населението от 1995 г. до 2020 г., по възрастови групи, класирани в “най-развити” и “най-неразвити” области, се достига до цифрите: 6,5 милиарда жители в 2005 г., 8 милиарда – в 2020 г. Статистиките показват, че въпреки по-голямата продължителност на живота в “развития свят”, неговата раждаемост допринася 10% население в световния баланс, при 23% смъртност. Според цифрите на ООН - на 81 милиона годишен прираст на земното население, приносът на “развития свят” е само 1 милион годишно. Следователно, проблемът са останалите 80 милиона в “неразвитите области”.
За да се стигне до намаляване на населението на 4 милиарда за две деситилетия, трябва да се ликвидират по 100 милиона души годишно в “най-неразвитите области”. (Фактът, че при добри условия на живот раждаемостта намалява – тъй като бедните семейства се стремят да осигурят работна ръка за издръжка на семейството си, дори и чрез продажба на децата си за проституция, за органи, за осиновяване – не внушава идеята за необходимостта да се подобрят жизнените условия в бедните области.)

Идеята, че трябва да се намали населението, тъй като то “расте по-бързо от хранителното производство” не датира от Малтус (“Есе за принципа на населението” – 1798 г.). Към 200 г. от новата ера, християнският теолог Тертюлиен е писал, че “големите напасти на човечеството: чума, гладувания, войни, земетресения, се оказват всъщност, благотворни за пренаселените нации, позволявайки да се изкорени пресилено-нарастналата човешка раса. Голямото население е тяжест за Земята, която едва успява да отговори на неговите нужди.” За този теолог, благото на човечеството е над индивидуалния живот. Общото благо е върха на човешките стойности.
Но днешните “права на човека” защитават личността, индивида. Преследват се само престъпленията, извършени от отделни личности. За днешното общество понятията “колективно престъпление” или “колективна отговорност” не съществуват.

Днешното общество се състои от “печеливши” и “губещи” личности. За да се уравновеси пропорцията между “печеливши” и “губещи”, трябва да се намали броя на “губещите”. Но днешните морални стойности не допускат да се прокара идеята за намаляване на населението. Трябва да се създаде ново мислене и нови морални стойности (това не е проблем за средствата за масова информация – с добре заплатени “интелектуалци”, в тясна връзка с монополите на мощните медии, лесно може да възпита младежта в този нов морал!).

2.) С какви методи и средства трябва да се действа?
Модерните стратегии за намаляване на населението ще изискат известни разходи, колкото и те да са сведени до минимум. Но “Аушвиц” е обратното на това, което трябва да се предприеме:
- Първо, “жертвите” трябва да се “самоизберат”, въз основа на своята некомпетентност, ненагаждане към условията, бедност, необразованост, мързеливост, криминалност и т.н. Това е групата на “губещите”.
- Второ, държавата не трябва да е отговорна за унищожаването им. Тя трябва да е зад частни фирми, които ще “контролират броя на населението”. Този невидим контрол трябва да се съчетае с видим “контрол на раждаемостта”, включен в държавната политка – така наречените служби за “семейно планиране”.

Най-ефикасните средства за намаляване на населението всред бедните класи са болести, глад, търговия с оръжие, природни бедствия (земетресения), етнически раздори, липса на вода. Откритията на биологията, екологията, демографията - правилно разбани и добре съчетани - могат да дадат решение на въпроса за контролиране на броя на населението.
Биологическото оръжие (масови заразявания), лишаване от вода – са ефикасни средства.
Но най-ефикасно е да се предизвикват раздори между отделни групировки. “Етническата принадлежност”, макар и да е със слаби исторически корени, най-лесно позволява да се предизвика разцеплението на групи, които се считат заплашени от останалите. Достатъчно е да им се внуши, че някой от тяхните е засегнат, убиден или убит от друга група, за да се изолират и противопоставят един срещу друг.
Докато такива местни напрежения се поддържат, “глобализацията” ще триумфира, отстранявайки солидарността на народите срещу нея.

В 90-те години на миналия век беше създадена икономическата база на Европейския Съюз; в началото на ХХІ век се изгражда политическата му надстройка от централизирани политически органи на властта, с все по-големи възможности за интервенция против “нежелателните насоки на развитие” - както в границите на съюза, така и в по-широк географски мащаб.

Европейската държава като политическа единица не е гаранция за мира. Европейският Съюз вече участвува във войните в Афганистан, Ирак и Югославия. Целта му е световна хегемония, т.е. нов вид колонизация. Това е един капиталистически блок, притежаващ основните черти на империализма: реакционна вътрешна политика, жажда за ескпанзия, и агресия извън границите си.

Официално, Европейският Съюз се стреми към осъществяване на “пространството на свободата, сигурността и справедливостта”. Но тук свобода означава свобода за движение на капитали и на работна ръка - без да се таксуват печелившите. А сигурност означава строго наблюдение на гражданите, докато справедливост остава празна дума. Под лозунга “борба с криминалността” (между впрочем, борба с тези криминални групировки, които правят конкуренция на протежетата им) се изработват съдебни и репресивни органи с механизъм за строг контрол, позволяващи борбата с “вътрешния враг”.
Въз основа на подписания в Шенген (Холандия) договор през 1985 г., са въведени репресия и санкции на гражданите по европейските граници. Неговото приложение вече е свързано с хиляди убити и изчезнали на граничните пунктове. В същото време, всеки гражданин (както чужденци, така и на страните-членки) е регистриран в данните SIS (Информационна Система Шенген). От съвещанието на върха в Маастрихт през 1997 г., Шенген се превърна в първия централизиран европейски орган за контрол на гражданите – не само на отделни лица, но и на цели организации. Освен криминалните организации, репресията цели и организациите, които са против новия европейски обществен ред и против капитализма - обявени за терористични (“политически хулигани”). Страните-членки трябва да преработят законодателството си за уеднаквяване с нормите на Европейския Съюз.
Европейската полицейска служба Европол бе основана през юли 1995 г., и влезе в дейност на 1 октомври 1998 г., със седалище в Хага (Холандия): за работа с компютърните данни и сведения, за анкети в страните-членки. Европол има право да събира лични данни за гражданите, върху което няма никакъв контрол. Страните се задължават да снабдяват Европол със собствените си информации по наложени им анкети.
Масовите протести срещу капиталистическата глобализация в Гьотеборг (Швеция) и в Генуа (Италия), бяха жестоко репресирани. Полицейската разправа с политическия протест вече стана реалност в Европейския Съюз.

Както Ленин беше предвидил, Европейската капиталистическа държава, ако се осъществи, тя непременно ще е реакционна и империалистическа.
Европейската капиталистическа държава се изгражда, за да експлоатира и потиска трудещите се. Товa е империалистически блок за осъществяване на експанзионните въжделения на европейския финансовия капитал (т.е. на банките-монополи) и нa европейските предприятия-монополи, в интерес на германския капитал, тясно свръзан с френските буржоазни политически ръководители. Тя централизира властта в шепата на ограничено ядро от хора - без възможен демократичен контрол над действията им. Изградените и` структури позволяват прилагането на фашистки методи.
Тя ще преследва всяка съпротива на нейната политика. Европейските въоръжени части ще се пращат срещу работници, области или държави, които се опитат да се противопоставят на това ново робство – под претекст за борба с тероризма.

Без съмнение, борбата срещу нея ще бъде дълга. Но тя е абсолютно необходима.